Йордан Атанасов

ПАЗИТЕЛ НА ВЕЧНОСТ

Копая тревата, говоря на мама…
Отдолу е, само два метра делят ни.
Копая
       и скубя със зъби в скръбта си
безсмъртния троскот на Мизия -
пазител на вечност.

Говоря, над гроба зелен коленичил
и зная, че мама ме чува -
потрепват листата чемширени …
Разбирам заръките мъдри с кръвта си
и с гените нейни - във мен.

Под нейната снимка с чертичка
между две години
издялах в гранита и моята цифра,
една за сега.
А друга ще сложи синът ми…

Копая тревата, говоря със мама -
два метра делят ни.
Копая, на мъдрост обречен
в безсмъртния троскот на Мизия.
Пазител на кости съм..
                        И син на вечност.

ЗАРЪКА

След татко ти, мой ред да замина е, сине.
Годините много, а силата - малко остана.
Ще тръгна нататък, спокойна ще мина

в страната подземна при моите тетю и мама.
Да знаеш: в краката на мъртвия костите слагат
на всички роднини, до седмо коляно.

В торба ги събират, измити от грях и от влага.
А влагата после в земя ги превръща полека.
Щастливи са те и за нас си припомнят понякога.

Помни: аз не искам във общия гроб да си легна.
Ще искам да ставам, а те ще затискат краката ми,
децата ти някоя нощ щом река да погледна.

ФОЛКЛОР

                              На Румен Стоянов

Видяхме Овчаря как срещна Смъртта край върбите.
Болнав бе, но зърна я - в миг съживи се.
С коси от главнята по-черни, с треперещи пръсти,
докосна го леко. А ний се прекръстихме…

Пълзяхме край Янтра - две черни малачета в тинята,
край тази клоака сегашна. И бивша светиня.
С едничката мисъл - да видим борбата неравна.
Нали сме момчета от селото будно Драганово.

Над него разпери косите си тя. И го скри от очите ни.
Така лешоядът над мършата, гладен, връхлита…
Завъртя се кълбото. Овчарят се вдигна след час оцелял.
Остана тя долу, под него. Където я бе обладал.

И тръгна слухът в равнината - ухо до уста.
И сочеха с пръсти човека, надмогнал Смъртта.
Така се зараждат легенди, фолклорът извира.
Наяве: Смъртта бе една циганка суха - Зафира.

ШИРА

Бакъри пълни и щастлива есен -
по бузите й гроздов сок сълзи.
Край бурета и бъчви се размесват
усилия на хора с полет на оси.

Складира зимнина и смях човекът,
от векове той върши все това -
декември, януари да му бъде леко,
от вино само да го заболи глава.

Осите, от инстинкта си насочени
връхлитат кехлибарения сок.
Ще видиш - със стотици и нарочно
как в него падат, сякаш блъснати от ток.

Но кротки, пият дълго, до насита.
Ти можеш с пръст във гъстата шира
да ги повдигнеш, да ги видиш
без страх от страшните жила…

А вятърът със есенна метла издухва
остатъци от летния отминал свят.
Но те, от сладост натежали, глухи
след вятъра не могат вече да летят.

КОКИЧЕ

Как пробиваш земята скована
и пътуваш от грудка към цвят.
Под леда и под снежната пяна
млади корени как ли растат?

Но се вдигат нагоре листата,
тънки пики - в дълбокия сняг.
Този порив е вик на душата
и за близкия пробив е знак.

ЗИМА

Поле. Снегът - дълбок и равен -
книга празна,
от синури на страници нарязана.
От край до край е белота.
От нея ли очите ти сълзят?

Тихо. Замръзнала е малката река.
Ни знак от дивеч или стъпка на човек.
От ятото избягал,
самотен гарван пише стих
върху снега.

***

Във битката за хляба
аз често срещам подлостта.
Душата ми ограбва
и я изпълва с мрачни чувства тя.

Остава ми перото -
една искра в самотната ми нощ.
То връща в мен живота,
а пък нощта - изгубената мощ.

ВИНЕНО ЦВЕТЕ

Ученици в бригадата лятна.
И сред юлския ден
всички по бански - в реката.
В часа за обяд отреден.

Помня градчето със името Бяла
и момичето нежно и русо,
със душа и сърце закопняло
за ласки. И трепетни устни.

Момичето тихо със сини очи
ме дръпна внезапно към талвега.
Гърди до гърди сме. Мълчим.
Под водата несръчно се галим.

Реката отнася надолу телата ни,
а ние - в унес, не се противим.
Една нежност до днес непозната
по тялото ми странно върви.

В миг… сякаш олекнах внезапно.
Момичето тихо изхлипа.
Изплашени птиците рипнаха.
Винено цвете изплува в реката.

НОЩНО КЪПАНЕ

            На художника Иван Бочев

Много вода изтече по моята Янтра -
от първата обич до сетния грях.
Помня момичето, континенталното лято.
Горещи,
           в ръцете едва ги държах.
И как се мяташе
                   това чудо природно -
от мене открито тогава -
страстта на жената!
Подобно пъстърва, захапала стръв.
А под стръвта - въдица гола.
                                          И кръв.
От бяло - лицето й - в огнено цвете
                                                      разцъфна,
Луната, искряща и цяла,
сестра на крадеца - зад облак се скри.
И аз не усетих как я обсебих.
Плавно в началото.
Задъхано после, брутално и диво:
бяхме обтегнати лък и стрела.
И дълго вибрира тетивата…

Нощно къпане
в оная нощна трева…
Додето Зорницата съвсем избледня.