Иван Енчев

Отзив за стихосбирката „Лъч от обич” от Йордан Атанасов

Стихосбирката на Йордан Атанасов „Лъч от обич” (2015) звучи като дълга лирическа одисея, която е изречена на един дъх в продължение на половин век. На пръв поглед това твърдение може да изглежда парадоксално, но е факт. Произведенията, включени в тази книга, не са групирани в отделни части или цикли. Те следват едно след друго. Чувствата в тях преливат постепенно. Личи си твърде сериозната грижа на автора да ги обедини с червената нишка на своята богата автобиография, макар и те да са тематично различни.
Няколко са основните теми в сборника, с които поетът изразява чувствата, вълненията и преживяванията на лирическия герой. Самото заглавие недвусмислено подсказва, че централното, водещото чувство на произведенията, ще бъде човешката обич във всички нейни измерения и разновидности.
Нормално е всеки човек на първо място да обича своите родители, особено майка си. Книгата започва с група творби, посветени на обичта към родната майка. На челно място е стихотворението „Пазител на вечност”, създадено през 2015 година. То е кратко, едва четири строфи, и завършва изповедно:

Копая тревата, говоря със мама -
два метра делят ни.
Копая, на мъдрост обречен
в безсмъртния троскот на Мизия.
Пазител на кости съм…
И син на вечност.

Затрогваща е тази откровеност на изказа. Думите звучат съвсем естествено, без насилено подбиране, без излишна сълзливост. Тъгата на сина към починалата майка е искрена и завладяваща, лексиката за нейното изразяване е овладяна майсторски. Личи перото на поет, който вече е в зряла физическа и духовна възраст. Зад синовната обич прозира житейска мъдрост. Всеки човек е пряко и косвено продължение на своите родители и предшественици. Той е не само пазител на тленното от тях, а и клонче от вечно зеленото дърво на живота.
Все на обичта към майката, бащиния дом и родния край са посветени творбите „Как се случи”, „Писмо от Вашингтон”, „Въпрос към Бог”, „Доброта”, „Заръка” и още немалко други лирически откровения. Ще ми се да спомена и стихотворението „Сянка” на Йордан Атанасов, което е включено в друга негова книга. То в съвсем кратка форма проследява целия скитнически живот на лирическия герой, който е бил принуден да напусне родния си край в Мизия и „загърбил Балкана”, продължава трудната си жизнена пътека из дебрите на Тракия.
Ето последните стихове на тази ярка автобиографична изповед:

Не ми провървя -
само своята болка от думи изрових.
И какво ли не правих човека във мен да узная…
Аз не помня какво са ми баяли влъхвите,
колко време ще бъда възможен и колко
ще движа пространството глухо край мен…
С колко любов ще живея, срещу колко омраза…
Но до днес оцелял - с волята Божия,
в земетръсите вярвам, в живота на Янтра.
И във мама - оная далечна и скъпа, и видима сянка.

Тъкмо на тази сянка от обич са посветени откровенията в още много други стихотворения на Йордан Атанасов. В душата на лирическия герой тя цял живот свети, както вечното слънце, което ту ни радва с животворните си лъчи, ту се скрива зад вечерния хоризонт на кратката забрава, ту наднича иззад облаците на житейския ни делник, и винаги ни учи на доброта, състрадателност и човещина.
В следващата поредица от творби поетът се вълнува от смисъла на човешкия живот. В драматичното стихотворение „Кал” той представя постоянното противоборство на човешката плът и разума човешки, който цял живот се стреми към своите мечти. Плътта нашепва сластно:

„Животът е лъч светлина и любов…
Познато е всичко,
от кал сме и там ще се върнем,
все едно какво е там зад тръстиките…”

След дълго и трудно лутане и вървене през всякакви препятствия към мечтата си героят си мисли, че е в последния кръг на aда, ала Господ му казва, че той е едва пред входа на първия адов кръг и добавя:

„Ще продължиш.
Но първо изяж тъмнината в душата си!”

Изводът е един: само светлината на доброто просветлява истински живота ни. Всичко друго е кал в нашето присъствие край бреговете на дълбокото житейско море.
„Животът - любов и награда ще бъде.” Това ни обещава оптимистично поетът в поантата на стихотворението „Този, който идва”. Нероденото бебе е още в корема на бременната жена, който прилича на земния глобус, но всеки трябва вече да съзира сиянието на „две очички-звездички”, зад които се крие цяла една нова Галактика от пориви, чувства и деяния.
Твърде одухотворено е представен кръговратът на човешкия живот в стихотворенията „Лоби”, „Кръговрат”, „Вода” и други. Но едно от тях се отличава с особена окраска. „Звезди над липите” е посветено на искрената обич на автора към някои починали писатели от Стара Загора. То започва така:

Градска вечер юлска. Тихо спи
старият „Пегас” под старите липи.
Спомени отколешни слизат…
по златна и по сребърна нишка.
Ето тук, на маса, бяха всички:
Мирчев, Тонков, Стойчо, Жеко,
Груев, Янко… Всички и различни.
Пийват заедно. И се захапват леко…
Слизат силуетите им от звездите.

И по-нататък авторът споделя своето честно признание към творческите дарби на изредените писатели, по чиито звездни стъпки продължава да броди музата на любовните песни Ерато:

Бяхте мъдри и гневни в живота си:
с книгите сочехте кой талантлив е.
А сега в ореоли - във златни хомоти сте…
Там, където е нива без тръни, бодли.

Тук е уместно да споделя, че поетът Йордан Атанасов умело продължава лиричната традиция на Николай Лилиев, Веселин Ханчев и доста други творци, с които Стара Загора се гордее като Град на поетите.
Следваща група творби са свързани с красотата и метафоричните внушения на неповторимата българска природа. Сред тях са „Зима”, „Кокиче”, „Съюзник” и др.
Немалко стихотворения отразяват непреходните човешки вълнения при съдбовните интимни искри между мъжа и жената. Те разпалват не само топли душевни пламъци, а и жестоки пожари и няма да престанат да искрят, докато свят светува. Това са „Ева”, „Винено цвете”, „Нощно къпане”, „Червило от орех”, „Струна”, „Хетера”, „Облак”, „Роза” и още много други. Дълбоко личните чувствата в тези творби са овладени. Те се изразяват без куха декларативност и показна плакатност. Метафорите са оригинални и запомнящи се. В повечето случаи римите на стиховете не кънтят като познато подвикване в празна пещера. Те са асонантни, но звучат в резонанс с ежедневната тема, превърната във вълнуваща поезия. Тук думите не се пъчат из текста подобно кресливи певици с кръчмарска чалга. Те говорят делнично, без парфюмирани превземки. Държат се като трудолюбиви бременни майки. Фразата е свежа, звучна, приятна и като лексика, и като мъдро внушение.
Стихотворението „Рецитал” е един от многото примери на естествен израз на най-приятното и най-трудното човешко чувство - любовта между мъжа и жената. Тя е не само плътска, а и духовна:

Жив спомен си ти - многозначен,
бодлив и сладък като мечта.
Изтича животът -
остава мечтата.
За онзи среднощен горещ рецитал.

А ето колко трепетно и откровено по юношески е изречен краят на „Танц”:

И не смея аз да те докосна
да не счупя всичко:
тишината, тялото ти косо,
този лъч от обич,
който ме разсича.

Именно от това стихотворение е изведено заглавието на настоящия сборник с избрана лирика. Дори да прекаля с пристрастието си точно към най-интимната част от книгата, не мога да се въздържа да не посоча и поместеното в съседство с „Танц” стихотворение „Струна”:

И борят се в тебе
разум и страст…
От целувката бягаш,
но очите горят -
въглени малки са те.
Ветрове от съмнения
ги разпалват отвътре.
Отвън - страхове ги гасят…

В немалка поредица от творби поетът изразява болката си от трагедията на голяма част от селата на днешна България. „Край шосето са спрели и чакат, потъмнели от мъка и прах…” - казва тъжно поетът за тях в стихотворението „Старите селища”, а в „Къщата”, където се показва драмата на хората, принудени да събарят родните си къщи, той обобщава:
Жестоки сме, когато корена си режем.
В „Сеяч”, „Голямата нива” и още някои други стихотворения авторът изразява радостта на лирическия герой от неговата активна позиция, когато сам жъне в „голямата нива” на живота. В този подраздел е включена поемата „Жътва”. Тя е създадена през далечната 1979 година, когато авторът „до зрялост восъчна не стигнал, прегаря във големия харман на времето…”
И тук, както във всички други творби в книгата, зад метафорично-образния релеф на видимия текст, винаги прозира и втори пласт на мисълта с някое оригинално обобщение или житейска мъдрост.
Ето малка част от поемата:

И ме смила комбайнът на дните,
както смила стрък, живот, бодил…
А душата, обърната към идното,
чака Онзи, що не се е още родил:
Той е във Жената, дето носи бебе,
във бебето, отпуснало нежно глава,
и във Стареца мъдър и дребен,
и в Поета, изстрелял опасни слова…
И по-нататък поетът добавя:
Аз трябва хляб за други да жъна.
Аз - българин, във Мизия роден.
…
Но аз съм още чужд за Тракия…
Тук всеки във рода си има агроном.

Лирическият герой е „един чепат съсед на даките”, който идва от север без височайши покровителства. В Тракия е принуден да се бори с два жестоки противника: комбайна на дните и простия агроном - символът на номенклатурния чиновник, изпълзял с интриги до държавни постове чрез вуйчова и политическа протекция.
Героят се гордее със своя труден, но достоен живот:

Над паламидата минавам,
цвета й виолетов опознал…
Как гъделичка, казват, славата,
когато в тръните си оцелял…

Друга доста голяма група стихотворения са посветени не само на детинските години и на по-сетнешното минало в живота на мъжа. Те в преобладаващата си част изглеждат автобиографични. Поне така звучат със своята неподправена същност. В този неотделен цикъл е включено едно от най-драматичните стихотворения в книгата. Създадено е през 2010 година, когато авторът вече достолепно се разхожда по пъстрите есенни баири на третата възраст. То е озаглавено „Бивол”.
В днешно време на мнозина ще им се стори едва ли не фантастика детинското яздене на бивол. А то е съвсем реална игра в детството на някогашните селски момчета и цял живот живее в техните спомени.
Ще посоча само началото и края на стихотворението:

Препуска бивол из Балкана.
И аз - едно момче-сираче,
на черния му гръб съм смаян.
….
Сънувам детството сирашко
и младостта, в галоп преминала…
Животът - бивол със навирена опашка.
Подобно кърлеж аз -
на черната гърбина.

Каква впечатляваща метафора! Животът е черен бивол. На неговия ръбест гръб като на шега се е качило наивно момче. Разяреният добитък бяга през стръмнините на Балкана, прескача урви и храсти, тича през поляни и сипеи, лети като подгонен от диви зверове. Година след година, та чак и до сега, този подплашен бивол неистово се мъчи да хвърли ездача си от своята гърбина. Бърза да го събори с ярост, да го прегази с груби копита като дребна папрат. Той продължава своя безмилостен бяг все тъй свирепо. И ще спре, чак когато преметне упорития човек в най-дълбоката пропаст, от която няма спасение.
Как да не настръхнеш от размаха на това поетично внушение!..
Този стихотворен сборник не е обикновена книга, това е една лирическа полувековна изповед на поета за неговия разнообразен жизнен път. Не всеки автор има смелост и художествени възможности така затрогващо да разголи плътта на чувствата си, потайните глъбини на душата си и мъжкия порив на мечтите и вълненията си. Това се отдава само на талантливите творци, какъвто несъмнено е Йордан Атанасов. Във всички творби на тази книга личи умелото боравене със словото. Изказът на мисълта е ясен, думите се изричат леко. Стаената в тях мъдрост печели доверието на читателя, защото авторът доказва, че познава живота в неговите основни детайли.
Привършваш четенето на тази дълга поема от човешки чувства, а тъй ти се иска тя да продължава още. И понеже няма други страници в книгата, ти се изкушаваш отново да започнеш от самото й начало с нейното мото:

Тъжен, горд и весел -
неизвестен на света.
Ти ли, моя вярна песен,
пак ме викаш във нощта?

Красиво, нали?! Едва ли има по-голямо щастие за човека от това, вечер да заспива с вълнение от някоя хубава песен в душата си! И да сънува поредната своя мечта. Защото „изтича животът - остава мечтата…”