Анжела Димчева

Критикът Григор Чернев определя Атанас Звездинов като „последният мохикан на Баснята”. И вероятно е прав, защото в нашата литература като че ли баснята се смята за демоде. Сатириците ни обикновено пишат епиграми, хумористистични стихотворения, скечове, фейлетони - с директен публицистичен тон, извън всякаква иносказателност. А този хилядолетен жанр изисква по-сложно образно мислене, бидейки подчинен на алегорията, която от своя страна предполага моделиране на сюжет, търсене на аналогии, използване на хиперболата и литотата. И в същото време е задължителна краткостта, афористичността. Класическите басни (на Езоп, Лафонтен, Крилов) отдавна са разработили основните нравствени и социални характеристики на човека, приписвайки ги на животни и растения, генерирайки специфичен език на осмиване на недъзите в обществото - чрез ирония, игриви диалози, саркастични интонации, директно заявена или подтекстова поука.
Атанас Звездинов е автор на множество книги за деца и възрастни, сред които има и няколко книги с басни. Новият сборник „Баснописецът. Басни за нови времена” събира най-доброто от автора, като ни предлага и съвсем нови творби.
Родната традиция в този жанр, изградена върху творчеството на Стоян Михайловски, Христо Радевски и Банчо Банов, е продължена и обновена в алегоричните интерпретации на Звездинов. Особено това се отнася за оживяването на предметността - с очовечаване на разнообразни предмети въздействието на баснята сякаш надминава познатата ни символика от класическите образци: тук вече ги няма хитрата лисица, коварната змия, упоритото магаре или вълчата ненаситност. И ако при Михайловски проговарят китарата, секирата, търнокопа, златото и пламъкът, при Звездинов ни очароват по-необичайни диалози: между корона и корен, жезъл и въдица, въглен и салфетка, телескоп и микроскоп, графит и диамант, светкавица и молив, даже между две обувки. Какво е интересното в трактовките на скритите послания тук? Чрез един много елегантен разговорен сленг (цветово обагрен от съответния „статут” на героя) авторът се превъплъщава в антагонистичните роли на персонажите си: естествено единият винаги заявява претенция, а другият с находчивост го опровергава, доказвайки, че всичко в природата и обществото е свързано, че величието на едни се гради на нещастието на други, че голямата политика често е жертва на играта на дребните играчи, а житейският кръговрат е най-безмилостната мелница за славата, достойнството и мечтите. Почти винаги поуката в тези послания е поднесена майсторски чрез поанта. Ето и един показателен пример: в баснята „Телескоп и микроскоп” двамата уважавани за своето занятие персонажи говорят за постиженията си в науката - единият за космическото пространство, другият за същността и дълбочината. И изведнъж само в два реда поантата ни подсказва, че тук става дума за сложните социално-икономически и политически отношения в съвременния свят: „По-важното е някой да поиска / на търсенето да поеме риска.”
От новата книга с басни на Атанас Звездинов проличават тенденциите в еволюцията на жанра. А те са няколко: от една страна, засилване на емоционалната линия в контекста на сюжета - диалогът често се превръща в драматичен двубой („Сълза и маска”, „Приливът и отливът”); от друга страна, тематиката се разширява: на прицел в сатиричния ракурс са не само морални качества, социални несправедливости и грозни житейски прояви, но и философски категории („Егото”, „Величие и низост”, „Витрината”, „Накъде вървиш, човече”); често присъства пародията на актуални политически процеси и фигури в българското общество: парламентарни и правителствени скандали са втъкани в ред монолози и диалози („Ухото”, „Промяна и подмяна”, „Думи зад вратите”, „Паравани”, „Кукла на конци”). Ето как завършва баснята „Монолог на пирона”:

……………………………………………
И изведнъж настъпи Обърквация.
(Така ли беше, или друга „ация”.)
Картините окрадоха,
Портретите предадоха…
На мен висяха толкова величия.
Сега останах само аз.
(И тя - стената ничия.)

Очевидно, верен на острото си перо, Атанас Звездинов не се страхува да свали маските на подкупните управляващи, на самозабравилите се богаташи, на търгашите във всички сфери на живота ни: от държавните служители, до ограбващите ни монополни фирми, до обикновените улични измамници. Силното въздействие на басните в книгата се дължи и на умелото съчетаване на различни тропи: истински находки са заглавията и имената на герои, които са резултат на художническо изображение - чрез етимологични фигури, асонанс и алитерация: „Лице и цел”, „Звание и призвание”, „Лъв такъв”, „Кибрит и лист”, „Мълва и мъгла”, „Хамелеон на кон”, „Някой пали папагали”… Така още заглавието загатва за философски и поетически синтез, за историческа и културна приемственост, за интертекстуални препратки и остроумен паралелизъм в зародиша на идеята.
Защото свободата не е във силата, с която ще извикаш „Аз съм свободен”, а в резонанса на твоя вик. Или както сам изографисва портрета си Атанас Звездинов в програмната творба „Баснописецът” - думите „са ценен лек за всеки незабравил се човек”.
„Баснописецът. Басни за нови времена” би трябвало да е настолна книга за българските депутати и те всекидневно да се оглеждат в карикатурните си скици тук и да си припомнят какво е чест, доверие, съпричастие, усмивка, търпение, доброта, успех и морал. И да спрат да играят на „Една гледна точка” (както казва Атанас Звездинов), от която се пълни само техния джоб. Подмяната на ценности в нашето общество достигна своя връх през последните години. За свръхнапрежението и социалното разслоение предупреждават отдавна социолози и психолози, а писателите не им отстъпват по линия на всички поетични и белетристични жанрове. Но има ли кой да ги прочете в ерата на медийната порнография, в чалгаджийското надвикване за печелене на рейтинги и избори? Преди демокрацията да е изсъхнала от корена си…

Атанас Звездинов. „Баснописецът. Басни за нови времена”, Изд. „Захарий Стоянов”, 2015 г.