СЪНЯТ НА ГОРАТА
Всяка година гората вижда един и същи сън. Всякога след този сън тя се разплаква с милиони малки сълзи, които се стичат по листата на буките и падат по влажната шума.
Замислените дървета, навели тежки клони като отмалели ръце, всяка година сънуват един и същи сън и се събуждат или от далечния звън на камбаната от бялата варосана черква, или от червения здрач, що се ражда в леката утринна мъгла.
Този сън се повтаря всякога пред празника св. Илия. Всякога пред тоя празник, когато денят затваря своите очи, гората сякаш се променя. Там, в нейните недра става нещо и макар че бягащите по стръмнината пътечки са пусти, пак се чувства, че се движи невидимо шествие.
Една невидима ръка затваря капаците на прозорците в града, подпира тежките порти, навежда една към друга белите стволове на буките и заключва в тежките ковчези на нощта всички гласове…
Гората тогава заспива.
В модрия полуздрач на нощта възкръсват далечни спомени. Силуети на хора излизат из широките дворове, из полумрачните ъгли и бързат нанякъде. В камбанарията на бялата черквица светва виделина на фенер, една ръка хваща въжето и стряска мълчанието на нощта с тревожни удари.
Гората се сепва леко, простенва, но не се пробужда.
Издалече се зачуват викове, гръм и неясен тътнеж. Едно червено, кърваво знаме се движи напред, понесено от някакъв устрем, величествен и неудържим…
В гората се движат бели сенки; по тесните пътечки слизат хора в светли шаячни дрехи и потъват в мрака на шумната битка.
Огнени езици плъзват над града. Те растат и се махат в черното небе като криле на гигантска огнена птица…
Стихията утихва. развиделява се, а към небето се издига чад от пожара, от мъката и проклятието. Долината се осеяни с трупове, по голите ридове личи белегът на неравната, величава битка, и вятърът разнася плач на осиротели и окаяни.
Тежката безмилостна ръка на някакво проклятие размаха съскащ бич. От нея нищо не се спасява, нищо не оцелява, освен една вяра, едно предсказание, което чака своя ден и час… То е скрито сега в града, в мълчанието на камъните, в тихия шепот на нарцисите, що растат обилно в полето.
Мълчи гората. Белите, стройни буки са сведени, изтръпнали в предпразничния сън. Тя бленува светлото обещание на времето. Сънува кервана на годините, които носят светлия, дълго чакан ден. Гората сънува себе си; облечена в млада, прясна шума, къщите окъпани в светлина, а лицата - в радост.
Разсъмва се. Небето начева да светлее. На изток се вдигат сини завеси, а от камбанарията се разнася зова за празника, - самотен и тъжен. Сепва се гората: това е той, същият, бленуваният глас. Пак той я разбуди от несбъднатия сън!
Гората пак вижда града, събуден, но мълчалив - обвит в мъка…
Сън е това, казва си тя и помръдва тежки грани. Пак е чужд ден, пак са пусти белите пътеки, които бягат, криволичат по рида в тоя ден, след този сън.
Капчици сълзи се търкалят бавно по листата на старите буки и падат на влажната шума, всред пустото мълчание…
Всяка година тя сънува децата си, разпилени из голите ридове и бленува за един отдавна чакан ден!
в. „Македония”, г. 2, 1.08.1928 г.
