Калоян Блажев

Когато става въпрос за отношението на писателя към Средновековието, където се развива сюжетът на романа му “Нарцис и Голдмунд”, следва да си зададем въпроса има ли той религиозни възгледи и какви са те. В книгата “50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога” е включен и Херман Хесе с цитати от есето “Моята вяра”, написано през 1931 г.

В него писателят изповядва: “Пътят към религията може да бъде различен за отделните хора. За мен този път беше изпълнен с много грешки и големи страдания, с много самобичувания и невежество, с джунгли, пълни с невежество. Аз бях свободен дух и знаех, че лицемерната набожност е болест на душата. Аз бях аскет и сякаш забивах гвоздеи в плътта си. Тогава не разбирах, че да бъдеш религиозен всъщност означава да имаш радостен и здрав дух…Да бъдеш религиозен е всъщност въпрос на доверие. Доверието е нещо, което всяко добро и простодушно същество, всяко дете или дивак притежава. Но онези като нас, които не са нито толкова простодушни, нито толкова добри, явно трябва да стигнат до това доверие по заобиколен път. В началото на този заобиколен път ние трябва да повярваме в себе си. И все пак, ние не можем да повярваме в себе си, ако непрекъснато се самообвиняваме и самобичуваме. Бог, в когото трябва да вярваме, живее и в нас; а онези, които казват “Не” на себе си, са неспособни да кажат “Да” на Бога.”

Тези изводи са плод на дългия и труден път, който писателят изминава в търсене на себе си и на божественото единство.

Херман Хесе се е родил в семейство със здрави християнски основи. Баща му бил пиетистки мисионер в Индия, а по-късно учител и редактор на религиозни издания. Дядо му по майчина линия също бил мисионер в Индия, издател и лексикограф. Пиетизмът е най-важното реформаторско движение в немското протестантство. То възниква в края на 17 и началото на 18 век като реакция на крайното рационализиране на богословието и се стреми да пробуди и обнови религиозното преживяване, като акцентува на личните емоции във връзката между човека и Бога. Освен това той изисква строго следване на принципите на християнския морал, дълбоко благочестие и набожност.

Естествено, всекидневното детайлно изучаване на Библията е било задължително в този дом и Хесе става отличен неин познавач. Затова в “Курортист” основателно се нарича еремит и особняк, странник и поет, приятел на пеперудите и гущерчетата и на стари книги и религии, теолог и мистик. Под влиянието на семейната среда се формират както дълбоката му страст към тайните на човешката душа,така и неговият аксетизъм. Но, поради стремежа си към пълна духовна независимост, която остава докрай цел на неговото съществуване, както и поради непреклонимата си воля да стане писател, юношата Херман се противопоставя с всички сили на натиска на семейството си да придобие религиозно образование и да продължи мисията на баща си. Затова по-късно споделя, че неговият път към религията е бил труден и изпълнен с грешки и страдания. Но именно вървенето по свой начин към тайните на света го прави големия писател на 20 век, който владее както философското и литературното наследство, така и романтичното и митологичното.

Във всеки свой герой Хесе е вложил част от себе си, затова в много негови произведения можем да видим моменти от живота му. В началото на “Демиан” той разказва за семейната си среда: “Единият свят беше бащината ми къща…той се наричаше майка и баща, наричаше се любов и строгост, образец и училище. Присъщи му бяха мекият блясък, яснотата и чистотата…Тук сутрин се пееше хорал, празнуваше се Коледа. В този свят имаше прави линии и пътища, които водеха към бъдещето, имаше дълг и вина, утежнена съвест и изповед, опрощение и добри намерения, любов и почит, библейски изрази и мъдрост. Човек трябваше да се придържа към бащиния свят, за да бъде животът му ясен и подреден.”

Цената, която младият Хесе плаща за откъсването си от бащиния свят и за търсенето на свой път, е висока. В началото на “Степният вълк” е описан резултатът от родителския опит за пречупване на волята на един “премного силен и твърд, премного горд и одухотворен” ученик - той започва да мрази себе си, а същевременно се старае да изпълнява библейската заповед “Обичай ближния си”, защото е запазил християнската си съвест. А за всеки човек с такава съвест е трудно да съществува в съвремието на Хари Халер: с “цялото усърдно суетене, …цялата плитка игра на една въображаема, празна духовност…”

Въпреки че загърбва религиозната принадлежност на своето семейство, в произведенията си писателят интерпретира вярата като проблем на съзнанието, затова религиозният аспект е характеристичен за творчеството му. В “Курортист” той пише, че почва и основа за нашата психология е вярата в Бога. Всички негови герои са търсачи в областта на духовното, те извървяват пътя през хаоса и разрушителните тенденции на съвремието в стремежа си към единното съзнание и съвършеното битие, което според автора е Бог. Хесе стига до убеждението, че извечният закон на единството е проектиран във всяка религия и стои зад пластовете на културата като цяло. Той твърди, че за различните хора има различни пътища към Бога - центърът на света, но самото преживяване на съприкосновение с Бога винаги е едно и също. В търсенето на универсалната цялост, която може да обедини всички хора, Хесе напомня Гьоте, когото е изучавал внимателно и от когото се възхищава.

Преминаването на писателя през “Изтока” му дава възможност да преосмисли понятието за хармония, постигната чрез самовглъбяване и съзерцание, и обогатява представата му за цялостта, която човек трябва да изгради вътре в себе си. Той обаче разбира, че съвременната му Индия не е реалността на Буда в “Сидхарта”, нито е държавата на духа, която търси, и осъзнава необходимостта да престане да враждува с Европа в сърцето си, да усвои истинската Европа и истинския Изток и точно в Европа да търси избавление от нея. Именно това прозрение го довежда до връщане към християнството: “Фактът, че моята “Сидхарта” поставя над всичко не познанието, а любовта, фактът, че “Сидхарта” отхвърля догмата и поставя преживяването на единството в центъра, може да се възприеме като завръщане към християнството, дори като една откровено протестантска проява”, пише той.

В “Моята вяра” /заглавието е контрапункт на написаната през 1925 г. книга “Моята борба” на Адолф Хитлер, която излиза в масов тираж през 1930 г. и става бестселър/ Хесе казва още: “В моя религиозен живот християнството играе не единствена, но все пак значима роля - едно повече мистично, отколкото църковно християнство, то не съществува съвсем без конфликти, но все пак без война, паралелно с една индо - азиатски обагрена вяра, чиято единствена догма е мисълта за единството.”

Но въпреки “протестантската проява” на завръщането си към християнството Хесе, подобно на Новалис, не възприема Реформацията като положително явление. В гореспоменатото есе той казва: “Самостоятелно обособените църкви , разделени по религиозен и политически признак, са ми изглеждали, особено по време на Световната война, като карикатури на национализма, а неспособността на протестантските деноминации към обединение в една надверска общност ми е изглеждала като уличаващ символ на немската неспособност за обединение.”

Затова за него, за разлика от Гьоте, най-приемлива е Католическата църква и признава, че ако някога почувства нужда да се приобщи към институционализирана религия, би избрал тази църква. Той се възхищава от съвършенството на формите и ритуалите й, които чрез амвоните и изповедалните дават възможност на вярващия за по-близка връзка с отвъдното, както и от мистицизма и тайнствата в тях. Католическата църква му е най-близка, защото тя символизира вечния ред на духа, в който той вярва. Пиететът му към тази църква е мотивът му да създаде образа на образцовия католически духовник Нарцис от романа “Нарцис и Голдмунд”.

Но Хесе не обвързва с определена традиция търсенето на закона за единството отвъд противоречивата и двойствена същност на човека. Той предпочита да се възхищава от универсалността, традициите и културното богатство на католицизма от разстояние, “…защото при една близка среща се усеща силен полъх на кръв и насилие, на политика и коварство, присъщи за всяко човешко творение.”

Така писателят, възприел религиозността като начин за себепознание и за самоизграждане, се предпазва от всеки възможен фанатизъм и заявява: “Никога не съм живял без религия и не бих могъл нито ден да живея без нея, но през целия си живот съм се справял без църква.” Тези негови резерви обаче в никакъв случай не омаловажават ролята на християнството в живота и творчеството му: “Християнството - не просто проповядваното, а истински изживяното християнство беше най-мощната сила, която ме формира и създаде…Фактът, че някои хора приемат живота си като взет назаем от Бога и не искат да го изживеят егоистично, а напротив - като служение и саможертва пред Бога - този факт, това най-велико наследство от моето детство имаше изключително силно влияние върху моя живот.”

Това влияние е емоционално изразено и в края на “Курортист”: ” На тоя свят не зная нищо по-разтърсващо от това, че една религия, едно учение, една психологическа школа през хилядолетията формират знанието за добро и лошо, за справедливо и несправедливо все по-тънко и по-стегнато, поставят все по-високи изисквания за праведност, послушание и покорство, за да се изкачат накрая до своя връх, че пред Бога деветдесет и девет праведници значат по-малко от един грешник в момента на неговото преобразяване.”

Така Хесе утвърждава най-великото и непреходното в Новия завет - безкрайната Божия любов и милост. “Никога не ми е било лесно, никой не би могъл да има по-малко дарба за святост от мен; но въпреки това винаги отново съм срещал чудото, на което християнските теолози са дали красивото име “милост”, ….което, разбира се, не е нищо друго освен християнската всеотдайност на “Аза”. Но общоприетата религия на модерния човек вече е възвеличаването на “Аза” и на неговата борба, продължава авторът, затова в съвременността се чувстват добре само първичните същества.

Писателят знае колко трудно и всъщност невъзможно е постигането на единството на хората в Христовата любов, но завършва произведението си с думите: “Никога няма да ми се удаде да превия един към друг двата полюса на живота, да запиша двугласието на неговата мелодия. И въпреки всичко ще следвам смътната повеля в сърцето ми и отново и отново ще предприемам опити. Това е пружината, която движи моето часовниче.”

Тези два полюса, създаващи мелодията на живота - материята и духът, земното и божественото, са представени чрез героите Голдмунд и Нарцис в едноименния роман.