Диана Димих

Николай Хайтов вписа в историята на българската литература мъжествено-поетични страници, в които големият художнически талант, пречистеният от преходното замисъл и близостта до народната душевност са неувяхващо богатство.

Писателят открито се възхищава от живия и изразителен народен език, от острата впечатлителност на планинците и дълбочината на изживяванията им. За него индивидуалното творчество е кърмаче върху топлата гръд на народната мъдрост и свежа изобретателност. Хайтов не се бои да покаже собственото си безсилие да вижда света, да чувства и говори като “самородните ваятели на езика” - разказвачите от народа.

Техните медени уста и проницателни очи разкриват невиждан свят от преживявания, който стои далече от представите за първичността на народния дух. Бай Сандю, златоустият разказвач, живата летопис на с. Добралък, приковава слушателите с благата си приказка, с образното си и кротко нанизано слово. “Всичко, до което се допреше той, моментално оживяваше, безсмисленото придобиваше значение, безжизненото получаваше движение само от едно магическо докосване с фантазията на този човек.”

“Шумки от габър” са пъстър и на воля сбиран хор от забравени гласове на народни мъстители, подрънкване на среброгласни чанове, безкрайна крамола между рицарската правда на гордия бор и безпринципния вой на буковия шубрак, звучен хор от раздумките на “колеги” и “текезесари” за новото, което по тайни пътечки завоюва планината.

Изкуството на Хайтов избуява върху сочната ливада на народния бит и въображение, където отчетливият рисунък, сгъстената мисъл и свежите образи се раждат от многобагрието на живота. За да отвърне на интереса си към всичко родно, значимо и вечно, той не се задоволява само с наблюдение на настоящето.

Това, което сме сега и което ще бъдем, той открива в нравствените норми и характери на дедите, в лъха на природата и стъпките на вековете. Българското се шири и в изящните малки есета с дъх на хвойнов лес, бързи чучурки и пролетни звуци.

Съзерцателни мигове и внезапни бури се вплитат в едно и техните непримирими стълкновения разкриват неизменни черти от душевността на родопчанина. С тръпна наблюдателност писателят долавя в мъртвата природа онези характерни детайли на естественото човешко поведение, което се възпитава в непосредствено общуване с ласкавата и сурова планина.

Не е ли завоевателят-габър олицетворение на жилавата българска душа, с неспокойната й отдаденост на една страст и с нейния творчески огън да превзема върховете? “Буките лазят по доловете като крадци, а габърът стърчи по високото, без от нищо да се бои. Буките се кланят доземи на вятъра, а габърът се надсмива над всички ветрове… Ако не е той да проправя пътя на гората към високите места, височините щяха да си останат недостижими.”

Шумките от габър са океан от впечатления, опоетизирани и философски осмислени. Те влизат в душата на художника, както морските води се втурват в надиплените длани на бисерната мида, за да оставят в нея скъпоценни зърна. Паметните срещи с хора в сиви шинели, овчари и барабанчици на голямата обич към живота, с легенди, пламнали халища и горски песни, изкристализират в големи обобщения, във въздействащо изкуство.

Така се раждат “Диви разкази” на Хайтов. Всяка въздишка, всяка недомлъвка в тях е откровение. Художникът, който в “Шумки от габър” чистосърдечно подценява себе си, за да разкрие възхищението си от талантливите народни майстори на езика, в разказите сам вече е ненадминат ваятел с ярка дарба.

Българските читатели, а и българските литератори бяха зажаднели за сочно, пълнокръвно слово. Седемнайсетте разказа на Хайтов им грабнаха сърцата. Чистотата, суровостта и благородството на “ония мъжки времена” вляха в новата българска литература човечност, сила и безизкуственост. И един жизнен талант, който удивлява, приковава с магнетизма и простотата на народния гений.

На голямата поезия и в най-блестящия превод й е тясно, чуждите думи изгърбят снагата й, съсухрят душата на езика. Земната образност в разказите на Хайтов се вкопчва право в сърцето на читателя, затова трудно можем да си представим нейния буйнал живот в калъпа на чужд език.

Кой ще е тоя преводач, дето ще се престраши да разтълкува полъха на гората, песента на чановете, плача на гайдата или веселието на Родопа и да ги натъкми по чуждата реч!

Героите на Хайтов, ароматът на техния говор и самобитният свят на душите им са неотделими от дъха на българския език, от майсторлъка на писателя да намира в ковачницата на сочния народен изговор най-силните думи-образи.

Това наситено чувстване на българското трудно се превежда на чужд език. Затова “Диви разкази” виреят най-пълнокръвно чрез първичното, красиво и възвисено слово на древна Родопа.

В разказите на Хайтов, при целия им реализъм и неподправеност, се чувства нещо от романтизма на Горкиевите приказки и разкази (макар че не бих нарекла романтизъм естествената човешка жажда за красота, нито борбата срещу недостойното, дори и обречена на неуспех). И в двата случая суровият живот е фон за проявата на силни характери, силни с едно човешко влечение, което определя целия им живот.

Героите на Хайтов и на Горки имат нещо свое, неповторимо, самородно: една скитническа жилка, която ги спасява от еднообразието; една обич, незаменима за цял живот. Някои пленяват с вродената си почтеност, човеколюбие и сила да защитават най-светлото в живота си. Други - с творческото си вълнение, с “мерака за убаво”. И у всички се чувства земният дъх, със суровостта и недостатъците на първичността, но и с достойнствата на чистите души, израсли в борба с върлото.

Горският Марински от “Шумки от габър” надвива мечтата си за нова къща в града, за да спаси нещо по-голямо - свободата всеки ден да краси живота си с разлюшкани баирчини, със забучали борики и сладки глътки изворна вода.

Не напомня ли той Горкиевите скитници и крадци, които неведнъж са получавали възможност да започнат нов живот, но с презрение са отказвали да сменят бедняшкото си достойнство и независимост с безцветното, затворено сред четири стени съществувание на почтени хора?

Дълбоката философия и поетично отношение към света в “Човекът, който надви”, носят дъха на по-късните “Диви разкази”. “Градих аз в ума си къщи, мазах ги, балкони зидах и балконите застилах с червени халища, но не смислих, че не можех там да навлека опустелия букак, синьо препасан от смърчовете, мъглите, росите и чукараците, ветровете и снеговете!”

Човекът, който се отказва от скритото злато на Тосун бей, за да остане верен на истинската хубост в живота, да запази леещата се радост от неразрушимата връзка със светлината, този свободен човек вълнува с хиляди въпроси съзнанието на читателите. Той, както и другите герои на Хайтов, не е излязъл от легендите, не е изкопаемо от измрелия род на идеалистите.

Макар езикът на Хайтовите герои да връща мислите към отдавнашни времена, голяма грешка е да причисляваме към миналото страстите на богатите с живот, силни и благородни хора от Родопа. И не само защото времето, когато се крадяха моми и бродеха горски духове из шумака, не беше отдавна, а защото героите на “Диви разкази” наистина са наши съвременници.

Техните мисли, нравственост и сблъсъци принадлежат на днешния ден, който крие много прелест и мъжество, често незабележими под простата дреха на овчаря, пенсионера по скамейките или кантонера, който сменя професиите все зарад развързаното си чене.

Всеки от героите на Хайтов носи една философия, едно забележително откритие за живота. И макар изповедната форма на разказите да изключва пряката намеса на автора, навсякъде се чувства емоционалното му отношение към света на Родопа.

Затова у читателите радостното удивление от откритието на многоликата планина и нейните покорители се преплита с възхищение от проницателния поглед на писателя, от неговата чувствителност към ясните звуци на родното и таланта му да ги преведе на езика на голямото изкуство.

Постепенно се налага усещането, че това не са просто разкази, а песни, дошли до захласнатия читател направо от извора - песни силни и покоряващи като суровата и близка планина.

Хайтов омайва с оня свеж и гъвкав език, който забързаният град отдавна е забравил. Затова дъхът на зелено нахлува така победно сред каменните улици, да ни върне усещането за свобода и копнежа по “върлото”, опиянението от хубостта и голямото човешко вълнение пред вечността и движението.

Когато четем Хайтов, забравяме трамваите и панелното строителство и се сливаме с въздуха на планината, с мераците на нейните хора и шумоленето на горите й. Няма нищо в “Диви разкази”, което да лъха на застояло. Те ни обгръщат с жизненост и величие, извеждат ни на открито и пресичат дъха ни.

С простотата на прекрасното, с дълбочината на обикновеното - онова, което гради и доброто, и лошото в живота. Четем и не се насищаме да бродим по села и ливади, по стъпките на мъжествените и чисти хора, по следите на песента.

Ту ни помамват пътечките на Блашо, този поет на труда и обичта към хората, който строи безплатни пътища, побеждава стръмното и така вкусва от истинското щастие; ту пък ни стряска от Хамбардере гръмоленето на бясната каца и ни припомня как силните защитават сътвореното с майсторлък и отдаденост.

Имам чувството, че “Диви разкази” са малки драматични поеми - толкова лиризъм и дълбини има в тях. Емоционалната им и философска наситеност, на места острата им сатиричност, прицелена в недъзите на живота, ги превръщат в ярки произведения на съвременната ни литература.

Творческия си копнеж да изследва детайлно душевността на родопчанина Хайтов подчинява на будния си поглед на съвременник, поет и психолог. С тънък усет за красота той пресява вечния човешки свят на любовта, труда, нравствеността, бунта срещу неправдата, хуманизма, артистичния пламък и връзката с природата, като талантливо ги вплита в жизнените образи на своите герои.

Мъжеството, упорството и чувството за достойнство са най-характерните черти на родопчанина, честен и влюбен в хубостта, който прекроява снагата на планината, прокарва пътища към високото и строи язовири.

“Ако светът е започнал да си събува папуците, няма кой да го отбие, нито да го спре.” Този урок по диалектика може само да ни възхити от мъдростта на народа.

С изключителна дарба да пресътворява, Хайтов превръща любовта, привързаността и възхищението си от Родопа във вълнуващо изкуство.

Безкраен и неизброден е неговият свят, богат с много хубост, светлина и висока нравственост. Живата мисъл, изразителната като резба форма, пластичният и действен език, човешките отношения и житейски стръмнини, а всичко това, с участието на меката родна планина, спечели любовта на българския читател.

Обикновено казват “хубаво като сън”. “Диви разкази” са истината, която всеки жадува. “Тия песни по-напред се раждат в земята, сетне - в душата.” Наистина богата и поетична е тази душа, която е събрала толкова хубост, за да я даде на хората. Душа, която като варовика “приютява всичко живо… и се раздава, за да умножи пръстта върху земята и услужи на живота”.