Иван Стефанов

НЕОБИЧАЙНА МОЛБА

Влезе!
Нещо като човек, подпряно на патерица. Един крак и една ръка висят и още не приседнал, взе да се извинява, че тропал и дигал шум, ама така се родил, така израснал…
Дошъл да ме помоли за нещо!
Казали му, че ще събарят къщичката му и там ще правят жилищен блок, та да иде, да си избере жилище. Отишъл, гледал, ама нямало какво да избира, всичко било избрано от съседите. За него, с най-малкото дворче и с най-мъничката къща, останало най-малкото, най на високото. Айде, на високо, на високо, с куцукане, с подпиране, с присядане ще се добира, ама …
И замълча!
Бая мълча, преди пак да заговори и да разказва…
Дефектен си бил, не приличал на другите, така се родил, не го и поглеждали, освен от съжаление, та все самичък, ама свикнал. Уж свикнал, ама годините понатежали, с тях и самотата и вече не се траяла.
Сам не се живее! И тежко и непоносимо, но най-лошото било, че никакъв изход не виждал. Излезе на улицата - сам, прибере се - сам, прилегне си, пак сам.
Единственото, което го спохождало и не го оставяло, били черните мисли - докога ще изтрае, още ли да трае, защо да трае и това всяка нощ, по цяла нощ и когато вече не изтраял, и се решил и излязъл, за последно да види поне уличката, преди да…
Станало чудо! Зад ъгъла на улицата, в треволяка, едно малко, кльощаво, проскубано коте, тъжно мяукало …
Той гледал, то мяукало и се приближило до него. Не откъсвал очи, някой се загледал и в него и не от съжаление, а с надежда, че ще му помогне …
Очите му се замъглили! Събрал сили да се наведе. Не било леко! Паднал на коляно, дигнал го и го прегърнал!
Прибрали се заедно и заживели заедно, все прегърнати.
Раснало котето, пораснало, чудна котка станало и прелестни котета народила. Не можел да се нарадва, че и той семейство си има, че и него някой го прегръща, че вечер кат си прилегне, до него някой ще се намести, ще мърка , ще се гали, ще го топли….
И така години! Малка къщурка, малко дворче, сакат човек и пъргави красиви котки. Не били много! Сега били само двайсет и три, ама като съборят къщата и се премести да живее там, де го настаняват, какво да прави? На него място не му трябва, но котките къде ще играят, къде ще се препичат? Къде? Къде да ги остави, как да ги остави, как ще живее без тях, та да измисля нещо, да направя нещо, да има местенце и за котките, да има къде да си играят, къде да се препичат, нали аз правя проекта
Спря да говори.
Нещо, кльощаво, сакато, подпряно на патерица, с увиснали крак и ръка, се надигна, стана и си замина …
При мен остана една молба!
Да спася едно необичайно семейство!
Да му измисля жилище!
Може ли да се откаже?
Имам ли право да разруша семейство и то не какво да е?
Нямам! И го направих!
Години след това, кат се сетя, се усмихвам и си мисля, колко малко му трябва на човек…
Съвсем малко, ама да топли и прегръща…
Съвсем малко!

—————————–

МОЛБА КЪМ ГОСПОД

Кога я докараха в спешното, питаха, разпитваха, боцкаха с игли, едно вземат, друго наливат и я върнаха към живота. Посвести се, но по лицето нещо се стича, тече от очите, не спира, а ръцете, не щат да се дигнат, лежат неподвижни…
Напрегна се пак, не става!
Приохка, простена и се замоли:
- Господи, що ме държиш, що ме мъчиш, вземи ме, Господи, човек ли съм вече, децата да ги е страх, да ме гледат, да ме докоснат, прибери ме, стига ми толкоз?
За миг замря, после проплака и пак се замоли:
- Не ме слушай Господи, оглупяла съм, не ме вземай, остави ме, какво ще правят децата без мен, нали с пенсийката ми живеят, малка, малка, ама поне за хлебец стига, вече не помня, от кога са без работа, старецът, не издържа, отиде си, не помисли, че с него и пенсията му си отива, остави ме Господи, па кога някое от децата намери работа, кога донесе вкъщи поне лев, тогава, тогава ме вземи?
Пак простена и пак проплака, и пак се замоли:
- Господи, къде сгреших, защо ме така наказа, да ме е срам, че съм жива, да не искам да съм жива?

Баба Пенка от село Градина, притихна, замълча!
По някое време, някой, облечен в бяло дойде, докосна и челото, хвана й ръката, постоя и излезе.
Дойдоха други, завиха я, изнесоха я…
И стана тихо, тихо, тихо, тихо…
И никой не разбра, коя молба изпълни Господ, кого съжали, нея ли, децата й ли?
Остана само една странна тишина.
И мълчалива, и непоносима!

—————————–

БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ

Внесоха го!
Кльощав, сбръчкан, пребледнял, има - няма шейсет!
Припаднал на улицата!
Бързат! Разсъбличане, преобличане, приготвиха го, изнесоха го и времето се затъркаля, бавно, много бавно.
Върнаха го, сложиха го в леглото, още по-пребледнял…
Лежи, гледа в тавана и мълчи …
И всички мълчат!
Усеща се, нещо е станало…
Заговори на тавана …
Гледа го, говори му, поспре и пак…:
- Операция или още десетина дни!
- Да платя! Откъде? Нищо си нямам …
- Нищо! Освен, освен…
- Още десетина дни …
И замълча!
Замълча и таванът, и стана тихо, тихо,…
Непоносимо тихо!

—————————–

НИЩО ОСОБЕНО

Приятел ме помоли да отидем до едно село. Жена му била там директор на училището. Искали да разширят училището, че това вече не стигало, че децата ставали все повече, та да кажа, може ли, какво да правят, какво да искат, на къде да го разширяват, колко пари да търсят и още такива неща.
Училище за особени деца!
Захвърлени, изоставени, забравени…
Там сме!
Посрещнаха ни, поговорихме, разбрах какво искат и излязох на двора, да обиколя, да огледам, да преценя, може ли, има ли място, накъде да се разширява.
По двора седят или се разхождат деца. Спряла е и товарна, неголяма кола. Моторът изръмжа, децата, които бяха наблизо се отдръпнаха и шофьорът даде назад.
Едно навело глава и загледано в земята, остана! Беше дребно, слабовато, вероятно нямаше и десет години.
Шофьорът не го видя!
Извиках:
- Спри! Дете!
Спирачката изръмжа! Шофьорът подаде глава и викна:
- Защо не се премести бе, момченце? Ще те премажа!
Едно дете, навело глава не помръдваше от мястото си.
- Дръпни се бе, момче! Дръпни се да не те смажа!
От една наведена глава един тъжен глас изрече:
- Нищо бе, чиче! Карай! За мене няма кой да плаче.