Калоян Блажев

“Бъди самият себе си!” - това е синтезираното послание на Нобеловия лауреат за литература Херман Хесе /1877 - 1962/ . В своите романи “Демиан”, “Сидхарта”, “Степният вълк”, “Нарцис и Голдмунд” и “Играта на стъклени перли”, признати за шедьоври на модерната европейска класика, той разкрива идеите си за свободата на личността и нейното право на самоопределение, за стремежа на човека да създава красота, за толерантност и мир между хората.

Животът и творчеството му са път към самия себе си, към Духа и вечността. Той, както и неговите герои, в стремежа си да достигнат вътрешна цялостност и съвършенство преминават през сблъсъка с бездуховността на света, през раздвоението и кризата на личността, през пътешествието към изгубената прародина на духа.

Защото само намирайки себе си, твърди писателят, героят - индивидуалист може да влезе в битка с бруталната действителност и да я облагороди чрез силата на изкуството, което създава. И така да постигне равновесие между личността и реалността, между разума и чувството, между мига и вечността.

Силният индивидуализъм на Херман Хесе и решимостта му сам да открие своя път се проявяват още в юношеството му. Роден и възпитаван в протестантско семейство, на 15-годишна възраст той бяга от евангелската семинария в Маулброн, където е постъпил по волята на родителите си с цел да стане пастор като баща си, и прави опит за самоубийство в резултат на тежката нервна и светогледна криза, която преживява.

“Ще стана поет или нищо”, казва той и тръгва по пътя на усиленото самообразование и на творчеството. Защото, по неговите думи, за всяка професия има училище, само за поета - не.

Светът в началото на 20 век се характеризира с бърза индустриализация и с политически промени, изразяващи се в настъпление на национализма и милитаризма. Той е отхвърлил хуманистичните добродетели и е все по-нехармоничен и изпълнен с конфликти и войни. Както Хесе пише в “Степният вълк”, има времена, в които едно поколение /той се числи към това поколение/ попада между две епохи, между два стила на живот и изгубва всички нрави, всяка защитеност и наивност.

Единственото спасение писателят вижда в изучаването и утвърждаването на натрупаната от човечеството хуманистична култура: “Безкрайността и безвремието на човешката култура, които представят безсмъртните стойности, са за героя по-верни и истински от комплексната реалност. В тях той намира отново първоначалното чувство на своя живот и те стават обвинение и присъда към всекидневен свят. Съвременният социален живот и неговата култура може да се оцени като плачевен разпад на Космоса” - пише по-късно Херман Хесе.

И добавя: “Мисля, че реалността е това, от което ние най-малко трябва да се притесняваме, защото тя е достатъчно досадна и през цялото време е на разположение, докато по-красиви и необходими неща изискват нашето внимание и загриженост. И няма никакъв друг начин, освен да отречем тази жалка, разочароваща и мрачна реалност, като докажем, че сме по-силни.”

Своята творческа индивидуалност бъдещият именит писател изгражда под влияние на произведенията на немските романтици, изучаването на европейските християнски мислители, на философията и литературата на древна Гърция, на Индия и Китай, на трудовете на съвременните му философи, на психоанализата.

Дебютът му в литературата е с поетичната сбирка “Романтични песни”, а по-късно, освен стихосбирки, той издава разкази, приказки, новели, пътеписи и романи, автор е на 3000 рецензии,предговори, статии и есета, както и на над 30 хиляди писма. Но това, което отличава световнопризнатите му романи от произведенията на другите творци от неговото време, е силното поетическо начало в тях. То е плод на влиянието на романтизма, затова Хесе е определян от литературните критици като неоромантик и е наречен “Последният рицар на Романтизма”.

Животът на твореца му поднася разочарования и болки, с които той мъжествено се бори. След като отхвърля влиянието на семейната среда и скъсва връзките си с нея, както и със социалните и религиозните й зависимости, той работи като чирак в часовникарска фабрика в Калв и като книжар в Тюбинген, където чете много и целенасочено изгражда своя мироглед и естетика.

Бракът му с първата му съпруга Мария Бернули, от която има три деца, се оказва нещастен. По време на Първата световна война се записва като доброволец в немската армия и се грижи за военнопленници. Тогава вижда ужаса на безсмислената касапница и пише много антивоенни статии, в които определя взаимното изтребление на обществата като крах на съвременната цивилизация.

Силно дестабилизиращо влияние му оказват и смъртта на баща му, сериозното заболяване на единия от синовете му, психическата болест на съпругата му. Тогава Хесе, постоянно страдащ от главоболие, от невроза и депресия, се озовава в тежка криза на личността и се подлага за втори път на психическо лечение /първото е наложено от родителите му след бягството му от евангелската семинария/, което се осъществява от ученика на К. Г. Юнг доктор Ланг.

Психоаналитичните сеанси с него му действат благотворно, помагат му да постигне духовна еманципация и му дават сили коренно да промени живота си, като постави на преден план своето творчество.

През 1919 г. се разделя със семейството си и се установява в Монтаньола, Швейцария. След четири години се развежда, отказва се от немско гражданство и приема швейцарско поданство поради дълбокото си несъгласие с политиката на Германия.

В Монтаньола, в доброволно избраната от него изолация, постига свободата да бъде напълно себе си, започва да рисува и създава своите литературни шедьоври. “За мен бяха важни две неща - да изградя едно духовно пространство, в което да мога да дишам и да живея въпреки цялата отрова на света, да си създам убежище и крепост, и с това да изразя съпротивата на духа срещу варварските сили.”, споделя той в едно писмо от 30-те години.

В Монтаньола, където с него в продължение на 31 години живее голямата любов на живота му, третата му съпруга Нинон Ауслендер, завършва земния си път през 1962 г. Починал е насън, държейки в ръката си “Изповеди” на Августин Блажени”, разказва личният му лекар д-р Клементо Моло.

Безсмъртно остава неговото откровение за всемирното единство, за което пише в “Курортист”: “А тъкмо аз на този свят не вярвам в нищо така дълбоко, никоя идея за мен не е толкова свята, както идеята за единството, представата, че целостта на света е божествено единство и че всяко страдание, всичко зло се състои в това, че ние единиците вече не се чувстваме част от цялото, че Азът си придава голяма важност. В живота си съм изтърпял много страдания, много неправди съм извършил, надробил съм много глупости и горчивини, но всякога ми се е удавало да се избавя, да пожертвам и забравя моето “аз” и да чувствам единството, да приема разрива между света и Аза и света като илюзия и със затворени очи послушно да се включа в единството.”

Това е и заветът, който най-четеният и най-превеждан немски автор на 20 век Херман Хесе ни оставя чрез своето творчество.