Сергей Карамаев

превод: Диана Павлова

Гражданската война 1861-1865 г. в Америка е завършила преди повече от 130 години. Но малко други събития могат да си съперничат с нея по популярност сред американците. За войната са написани десетки, ако не и стотици хиляди книги, а броят на статиите не може да бъде фиксиран точно, някои понятия от времето на Войната са влезли в английския език и са станали идиоми, трайно закрепили се в съзнанието на американците. Човекът, приел капитулацията на Юга, станал президент и се удостоил с честта да попадне на 50-доларовата банкнота. Покрай Войната възникнали множество хобита; цяла бизнес индустрия, каквато е търговията със сувенири, книги и оригинални вещи от времето на тази епоха, дължи възникването си на нея.

От пръв поглед е трудно да се разбере защо тя заема такова място в съзнанието на американците. В историята на Америка са се случвали събития, оказвали не по-малко влияние на хода на нейното развитие. Но ако оценим мащаба на тази война (особено по мярката на онова време), броят на загиналите и ранените, мащабите на разрушенията и ефекта, който е оказала върху политическия, икономическия, социалния и културния живот на страната, тогава ще стане ясно защо тази война и до сега живее в умовете на хората.

Както всяко друго що-годе значимо историческо събитие, Войната, на пръв поглед, е проучена нашир и надлъж. За изтъкнатите й фигури са написани множество работи, за хода на боевете и отделните сражения са публикувани толкова материали, че можем да ги измерваме във вагони. В интернет (в неговата американска част) електронните конференции за войната са едни от най-оживените. До сега се водят и ще продължават да се водят още дълго време спорове за нея.

Както веднъж отбелязва Уинстън Чърчил – дайте ми проблем и ще ви представя по него две диаметрално противоположни гледни точки. Всяко историческо събитие може да се интерпретира различно, както е ставало, става и ще става. Всяко историческо събитие поражда маса легенди, слухове, разкази и неизброимо количество противоречия. Понякога интерпретацията на едно или друго събитие става толкова силна, че се превръща в официално приета гледна точка. Съществува изразът: легендата е клюка, издигната до абсолютна степен.

Понякога (уви, доста често) митът се установява като общоприет факт и по-късно малцина се замислят над самите факти. Човек е устроен така, че му е доста по-удобно да възприема желаното, отколкото действителното. (При А. С. Пушкин: „На истината низостта по-скъпа ни е/ от възвисяваща ни лъжа”). Защо става точно така, е тема на отделно изследване. За да се случи, е необходимо следното условие – всеобща вяра, че събитието е протекло точно така, а не по друг начин. Даже по-късни събития, случили се относително скоро, предизвикват маса различни тълкувания. Например тези от последните 15 години – в Съветския Съюз, а по-късно и в Русия – които се разглеждат от диаметрално противоположни гледни точки.

А при по-отдалечената във времето история се намесват и редица фактори, усложняващи възприемането й. В случая с историята на Гражданската война това се проявява достатъчно силно. Можем да дадем за пример генерал Робърт Едуард Лий, станал своеобразна икона за американците. Създаденият за него необичайно устойчив мит и до ден днешен се възприема като абсолютна истина, а опитите да бъде развенчан, като правило, са били неуспешни (с много редки изключения). И това е само за един човек. Какво да кажем за събития, предизвиквали сътресения в страната в продължение на цели четири години. Но нека заедно да разгледаме някои от най-здраво вкоренилите се в общественото съзнание митове за тази война.

Първото от трайно посетите в умовете неправилни мнения е, колкото и да е странно, самото название на Войната. По силата на ред причини и за удобство на терминологията е бил приет терминът „Гражданска война”. Пълното й название е „Гражданска война между Севера и Юга от 1861–1865 година” И вече тук се крие първата грешка. Военно-енциклопедичният речник (М.,1983 г.) разглежда понятието така: „гражданска война – организирана въоръжена борба за държавната власт между класите и социалните групи в страната” (с.207). В Голямата Съветска Енциклопедия (М.,1979 г.), при цялата й идеологизираност, определението за „гражданска война” е изразено със същите термини. Особено открояващ се тук е изразът „борба за държавната власт”. В Гражданската война от 1861-65 г., колкото и странно да звучи, Югът не се е стремил да завземе властта и да свали правителството на Линкълн. По-правилната терминология за отношенията в тази война ще бъде: Война между Щатите; Войната от 1861 година; Войната за независимост на Юга. В южните Съединени Американски Щати са в употреба термини като „Войната”, „Войната за сецесията”, „Обреченото дело”, „Великата Неприятност”. Съответно, употребата на термина Гражданска война по отношение на събитията от 1861 година е некоректна. Известно е, че названието често определя същността. В дадения случай същността е определена невярно, понеже Югът е воювал за независимост, за свой собствен начин на живот, а не е преследвал експанзионистични цели. От този въпрос произлиза и друг – за целите на войната. И той, изглежда, се явява най-силният мит за нея. Ако попитаме който и да е човек защо са воювали Севера и Юга, с много редки изключения отговорът ще е приблизително такъв: „Северът се е сражавал за освобождението на робите, а Югът е искал да зароби всички”. Върху тази заблуда, уви, е построена историята на войната. По-просто казано, господства всеобщото убеждение, че тя е била заради робството. А това е невярно даже в корените си.

Да опитаме да разгледаме детайлно този мит. Всички политически системи имат свои митове (и трябва да имат, защото това е sine qua non – условие, без което не може), които биха оправдали съществуването им. Те (митовете и вярванията) са необходими, за да може държавата да запази контрола над умовете на гражданите си. Всички аргументи, използвани за оправдание на съществуването на държавата, в една или друга степен се основават на мит, без който самото съществуване на държавата като апарат става трудно. В сегашния свят има две основи на всеки мит – науката и историята. Пропагандистите (да ги наречем както им е угодно – журналисти, редактори, писатели, учени, политици) използват митовете, сътворени от обществото и творят нови, за да може повечето граждани да се придържат към установения ред и да са лоялни към държавата си.

Джек Лондон измислил крилатата фраза: „Победителят получава всичко”. Победителят във войната от 1861-65 година действително получил всичко, в това число и правото да пренапише историята (право, подкрепено със сила) и да я утвърди като официална история. По принцип, нищо изненадващо. В продължение на цялата световна история именно така е ставало всичко. В конкретния случай пренаписването и налагането на историята е било необходимо, за да се оправдае началото и хода на войната, включително и военните престъпления. Нарушаването на конституционни принципи, потъпкването на граждански права, незачитане правото на живот, на частна собственост – такива неща се интерпретират, като правило, еднозначно. В случая с войната от 1861 г. те били официално обявени като необходими, за да се запази Съюзът (мит!), да се освободят робите (мит!) и да се задържи единното законно правителство (още един мит!). Президентът на Конфедералните Американски Щати Джеферсън Дейвис предсказвал, че ако Югът изгуби войната, Северът ще пише историята му. Така и станало.

Най-главният, първостепенният мит за Войната от 1861 е, че тя е била „по повод на робството”. Да се опровергае това е толкова трудно, колкото да се обясни на средновековния селянин, че земята е кръгла и обикаля около Слънцето. Той просто няма да повярва, по простата причина, че „всички знаят, че не е така”. В дадения случай „всички знаят”, че във Войната от 1861 са се сражавали заради нещастните роби. Наистина още 500 години по-рано „всички знаели”, че има вещици, нощем на гробищата се разхождат вампири, че зад океана има земя, където живеят дракони и т.н. Така че аргументът „всички знаят” не трябва да се разглежда като научен.

Преди Войната от 1861 била публикувана книгата на Хариет Бичер-Стоу „Чичо Томовата колиба”. Книгата, за съжаление, е написана талантливо. А както е известно, с талантливо написаното е значително по-трудно да се бориш. По-лъжлива книга за предвоенния Юг е трудно да бъде намерена, даже специално да търсите. Но кой знае защо, всеки път, когато стане дума за Войната от 1861-65 година, тя изплува на повърхността като един от аргументите. Странно защо например романът на Алексей Толстой „Петър I” не се използва в качеството му на исторически източник, а тази книга – да. Може някой да възрази, че видите ли, Бичер-Стоу е била съвременник и е познавала прекрасно своето време. Уви, така трудно е да се признае истината. Бичер-Стоу е принадлежала към аболиционистите (аболиционизъм – 1. Обществено движение за отмяна на определен закон. 2. Движение за премахване на робството в САЩ.), при това, към най-ненавистните кръгове на тази група. И в книгата си, преди всичко, е изразила мнението на тази част от обществото, която мисли като нея за Юга, и това, което те са искали да чуят.

Важен момент тук е информационната неразвитост на американското общество в онези години. От съвременните средства за масова информация, правещи достъпни на човека всички събития в която и да е точка на земното кълбо, не е имало и помен. Ключовите източници за влияние върху обществото в информационен план били вестниците, книгите и проповедите на свещениците. Не можем да ги наречем обективни източници, при цялото си желание. Думите на Ленин, че вестникът – това е колективен пропагандист и организатор, са верни и до днес, а в онова време са били актуални както никога. Вестниците са изразявали (и винаги ще изразяват) определена гледна точка. Всяка книга е също преди всичко израз на гледната точка на писателя.

За всеки здравомислещ човек робството е най-малкото неприемливо поради това, че един човек със сила лишава друг от основното му право – правото на свобода. За вярващия човек робството е неприемливо преди всичко по морални съображения и напълно естествено предизвиква негодувание. Влиянието на църквата върху живота на обикновения човек (особено в онези години) в Америка е било огромно. По такъв начин съвпадението на интересите на различни групи и талантливо поднесеният им изказ довели до това, до което те се домогвали – формирането на обществено мнение, основано на мит.

Аболиционистите в предвоенна Америка не са били толкова многобройни, колкото е прието да се смята. Техните сбирки и митинги събирали значителни аудитории, но основната маса на тези аудитории съставлявали обикновените граждани, които били солидарни с аболиционистите за това, че робството е нещо лошо. Аболиционистите, както и всички фанатици в своето дело, не се гнусели от принципа: „Всички средства са добри в борбата за нашето дело”. На митингите си те измисляли понякога наистина чудовищни истории за ставащото на Юг. По-конкретно, че в плантациите там има специални ферми-бордеи за възпроизводство на роби и т.н.

Аудиторията вярвала в това по две причини. Първо, човек в същността си е склонен да вярва в необичайното. Второ, защото тези изречения се казвали от хора, авторитетни за аудиторията или, в краен случай неизвестни, но с мълчаливото одобрение на авторитетите. А че всичко е било лъжа, никой не е могъл и да си помисли.

И така, общественото мнение възприело позицията, че робството е нещо лошо. И на практика всички се съгласявали, че нещо трябва да се направи. Но никой не искал да направи това „нещо”. И, естествено, никой не се стремял да дава на робите (разбирай – на негрите) равни права. Да разгледаме това с примера с най-видния „освободител” Ейбрахам Линкълн. При споменаване на неговото име обикновено изниква асоциация – “Декларацията за Освобождението”. (По-правилно е да се нарича „Прокламация” – The Emancipation Proclamation). Но ако се разровим по-дълбоко, ще стане ясно, че малцина са запознати с текста й. Прочетем ли я внимателно, ще се изясни, че тя е само една от мерките за воюване, призвана да оправдае нахлуването на северняците на Юг. (Да, Югът пръв започнал военните действия, но именно Северът изпратил своята армия в южно направление). Истината е, че Прокламацията не е била предназначена за освобождение на робите. В текста й се казва, че са обявени за свободни тези роби, които се намират „в щат или част от щат, чието население е в състояние на бунт срещу Съединените Щати”. С други думи, Линкълн обявил за свободни тези роби, чиято територия на пребиваване не можел да контролира. Доколкото всеки закон, неподкрепен със сила, се превръща в празни приказки, именно такава се оказала и Прокламацията. Но какво да кажем за останалите роби? Тринадесет енории в Луизиана и 48 графства във Вирджиния (по-късно определени като щати на Западна Вирджиния), са изрично изключени от тази Прокламация и оставени в същия порядък „както ако Прокламацията не беше публикувана”. Тези територии се намирали в момента под контрола на Севера и там не било извършено освобождение на робите. Въпрос – какво пречело на Линкълн да приложи този закон и да освободи всички роби в окупираните от федералните войски територии, след като всички условия били благоприятни? Ами това, че Прокламацията преследвала различна цел от тази да даде свобода на робите, а именно – икономическа диверсия срещу Юга. Ясно е, че на Юг никой не мислел да обяснява на негрите смисъла на Декларацията, те просто слушали за нея, за това, че всички негри ще бъдат свободни, и нарекли това Ден на Юбилея. Но ако по-рано негрите бягали от Юга и процесът можел да се сравни с протекъл покрив, то сега потекли ручеи, които в края на краищата се събрали в поток. Декларацията подкопавала тила на Юга икономически. Ясно е, че когато всички здрави мъже са на фронта, а вкъщи са останали само старците, жените, децата и тези, които по някаква причина не можели да воюват, бягството на негрите не донесло нищо хубаво на Юга.

Не може да се каже, че Декларацията ознаменувала коренен прелом в хода на войната, както я оценява Карл Маркс. В действителност в Европа за Гражданската война в САЩ не мислели като Маркс. Задокеанските събития интересували Европа, но на войната не гледали като на нещо епохално. Маркс писал, че това е велика революционна война, която ще окаже голямо историческо значение върху целия свят и всячески приветствал Декларацията, наричайки това „революционна война”. Въпрос – какво означава „революционна война”? В превод на ежедневен език това значи „война без правила”. Естествено човекът е воювал винаги, от момента, в който се е превърнал в човек. Възможно е войната да е заложена в самата му природа, той е воювал, воюва и вероятно ще воюва още много дълго. Но за това време е имало изработен някакъв кодекс, правила за водене на войната, които с времето се видоизменяли. Естествено, появили се нови оръжия, възникнала надпреварата във въоръжаването, продължаваща и до днес. Но все пак са съществували определени правила. Терминът „революционна война” можем да приложим, изглежда, в един случай – когато действат специално подготвени диверсионни подразделения, не признаващи никакви правила. Трябва да отбележим, че и спрямо тях никакви правила не важали. Ако обикновен войник попаднел в плен, той можел да разчита, че към него ще се отнесат по определени (от конвенцията) правила, докато към така наречените рейнджъри не се прилагали никакви правила, тях просто ги разстрелвали или обесвали без съд и следствие, защото те самите воювали без да се придържат към някакви правила, нарушавайки всички мислими и немислими закони, или иначе казано – воювали „по революционному”. Маркс приветствал такава война, и като правило, всички революционери приветстват такъв вид война (като например Че Гевара и компания) – разбира се, докато тя се развива в тяхна полза. Но веднага щом противникът започне да отвръща със същите методи, започват обвинения в нарушение на човешките права и т.н. Та това е война с двоен стандарт, свойствен на определена категория хора.

Трябва да кажем, че войната „по революционному” понякога приемала доста странни форми. Генерал Джон Турчин, който е полковник Иван Василевич Турчанинов, дезертьор от руската армия, воювал в редовете на Севера. Той бил съден от военния трибунал за явно нарушение на заповед – Турчин, по силата на властта, която имал, освободил робите на териториите, превзети от неговата бригада, т.е. започнал да воюва „по революционному”, ръководейки се не от заповеди и закони, както е определено за професионалния военен, а от нещо различно. Това било направено в нарушение на всякакви заповеди, още преди да излезе Прокламацията. По законите от онова време робът, от където и да го погледнеш, бил считан за собственост, т.е. неговото освобождение било отчуждаване на собственост, иначе казано, престъпление (освен ако съдът не постанови, че не е). Линкълн се намесил в съдебния процес и с властта си освободил Турчин, нещо повече – издигнал го в чин бригаден генерал. В Луизиана генералът на Севера Батлър, който окупирал Ню Орлиънс, заслужил прозвището „Касапин”. Батлър воювал, непризнавайки никакви военни правила, ръководен само от жестоката си воля. Но, уви, той се прославил не като талантлив стратег на бойното поле, а със своята война с мирното население. За печално известния поход на Шърман през Джорджия, когато за пръв път била приложена тактиката на „изгорената земя”, не е нужно да говорим. Такива са примерите от войната „по революционному” и ги има – много.

Когато бил обстрелян форт Съмтър в Южна Каролина, и по този начин започнала войната, огромното мнозинство войници тръгнало на война съвсем не с мисълта за освобождаване на негрите, или с всички сили да се опитва да ги удържи в окови. Янките вървели на Юг за да „накажат самозабравилите се плантатори”, а южняците били преизпълнени с решимост „да покажат на лавкаджиите и бакалите, че не трябвало да се месят в чужди работи”. За съдбата на негрите в онзи момент никой и не мислел.

Населението на Юга преди Войната от 1861-65 г. било 12 милиона души: 9 млн. бели и 3 млн. цветнокожи. За да се наречеш плантатор трябвало да имаш минимум 20 роби. Излиза, че към 1860 г. в Юга имало всичко 46274 плантатора, от тях по-малко от 8000 притежавали по 50 роби, 2892 имали по 100 роби, 11 притежавали по 500 роби и трима (!) владеели по хиляда роби. Оказва се, че броят на плантаторите в Юга бил по-малко от 0,5% от населението. За какво се сражавали тези южняци, които имали по един-двама роби? Даже ако отчетем всички южняци – и мъже, и жени – които имали поне по един роб, и в този случай броят им не надвишавал 350 000. А цялата армия на Юга наброявала около 600 000 души. За какво воювали те? Отговорът е един – сражавали се, защото считали, че правото им на собствен, независим живот било погазено. Сражавали се, защото се чувствали като нация, заплашена от опасност.

За какво се сражавали момчетата в синьо (северняците)? За какво се сражавал ирландският имигрант от Ню Йорк, пенсилванският немец, масачузетският англосаксонец? За да освободи от робство негрите? Трудно е за вярване. Обикновеният янки не може да не е разбирал какви последствия ще причини потокът освободени африканци на Север (а той бил неминуем). Преди всичко го заплашвала възможността да загуби работата си, заради наплива на евтина работна ръка. И той вървял на бой, защото му казали, че Югът е нещо лошо, Югът – това е зло, Югът иска да завземе Севера и трябва да защити страната си. Войникът, въобще, по природа, не е склонен да размишлява на глобални теми. Той има тежка, неблагодарна работа, която трябва да изпълнява, а за повече – нека мисли командирът. Приблизително такава е психологията на всеки войник, и войната от 1861 не е изключение.

И така, може със сигурност да се каже, че да се нарича Войната от 1861 война заради робството – е заблуда. За съжаление, заблуда, прераснала в мит, трайно затвърден в съзнанието. Парадоксът е, че „въпросът за робството” не е бил изгоден никому. На Юг „status quo” (статуквото) устройвало по-голямата част от населението и традиционно консервативната област не искала и да знае за никакви промени, въпреки че по всяка вероятност разбирала, че ще бъде принудена да промени положението на нещата. Северняците не ги устройвало робството по морални причини, но като цяло, расистките настроения тук били доста по-високи, отколкото на Юг, и на никого не му се нравело да има за съсед негър. Причините за войната се крият в друго. Всяка война има в основата си икономически причини, които като правило са декорирани в благи декларации. Повод за война може да стане каквото и да е, както и всяка висока цел се избира като оправдание на действията. Истинската причина за всяка война се корени в едно – да не допуснеш силен съсед (противник и т.н.), а при благоприятен вариант – да го унищожиш напълно и да дадеш възможност на своята държава да се развива като по-силна. Същото било и тук. Съществува чисто и просто един натрапен мит, че Югът е бил неразвит и изостанал. Но тази неразвита и изостанала страна се държала 4 военни години. (А неразвитият и изостанал Виетнам не бил сломен от една напреднала и развита държава, както и неразвитият и изостанал Афганистан със завидно упорство побеждавал окупационните армии на английската и съветска империи). Ако погледнем фактите, ще видим неща, които трудно се съчетават с образа на изостанала страна. 33% от железопътните линии на Америка били на Юг, и отстъпвайки само на Севера по развитост на жп мрежа, Югът изпреварвал всички други страни. Към 60-те години на XIX в. доходът на глава от населението на Юг бил с 10% по-висок, отколкото във всички щати на запад от Ню Йорк и Пенсилвания. Но почти във всяка книга за войната от 1861-65 г. се говори за изостаналостта на Юга преди войната, защото това е общоприетата гледна точка. Митът, приет от обществото, става най-мощното пропагандистко оръжие, което е способно да порази всеки. Своеобразно оръжие за масово поразяване. Както показва практиката, достатъчни са две поколения, за да се превърне митът в официална история.

При все това, могат да възразят, че Войната от 1861–1865 г. е неразривно свързана с робството. Нали един от резултатите й станала XIII поправка в Конституцията на САЩ, отменяща робството. Да, така е. Въпросът за робството бил един от тези, които довели Севера и Юга до състояние на война. Широко разпространеното твърдение гласи, че всички злини, свързани с робството, идвали от Юга. Но можем да се опитаме да отговорим на няколко въпроса, за да разберем, че Севера дели с Юга равна отговорност за възникването и разпространението на робството. Ето ги тези въпроси:

1. Кой пръв легализирал робството в Америка.
2. Кой пръв се опитал да забрани вноса на роби.
3. По какъв начин робството изчезнало на Север.
4. Как се отнасяли на Север към освободените негри.

Ще отговорим на тези въпроси и незабавно ще възникне още един – кой е виновен за разпространението на търговията с роби като институция в Америка?

При споменаването на думата „робство” обикновено в съзнанието се появяват началните кадри на филма „Отнесени от вихъра” – бяло здание с колони, самодоволен плантатор в люлеещо се кресло, върволица унили роби сред памуковите поля. Попитайте който и да е – къде в Америка се е практикувало робството и той ще отговори – на Юг. Ако се опитате да обясните, че тази институция същевременно процъфтявала на Север, няма да повярват. Причината ще бъде все същото „известно мнение”. Историята на робството и търговията с роби е необятна. За нейното преразказване тук няма да стигне мястото. Може, все пак, да се каже с пълна увереност следното – възникването на робството в Америка пряко зависело от търговските интереси на Европа. С търговия с роби от най-древни времена са се занимавали хора от различни националности и вероизповедания. Араби, португалци, англичани, мюсюлмани и християни – всички са се занимавали с този официално разрешен занаят. Към средата на XVIII век към европейските търговци на роби се присъединили техните последователи – янките от Нова Англия. Колонистите от този район били известни със своята свръхрелигиозност и крайна благочестивост (по-правилно ще бъде да се каже фарисейство) и затова не изпитвали никакви морални проблеми с поробването на други народи, считайки, че вършат добро дело за Божия слава. Без колебание те продавали в робство както индианци, които считали за езичници, така и негри. И първата английска колония, приела закон за легализацията на робството на американска територия, била северната колония Масачузетс. Това е отразено в кодекса на Масачузетс. Обяснението е просто – търговията носела печалби, значи трябвало да се възползват от нея. Тя продължавала нелегално чак до Войната от 1861, въпреки забраната й през 1808 година. И така, отговорът на първия въпрос е еднозначен – Северът.

Отговорът на втория въпрос ще бъде за много хора в някаква степен шокиращ. Когато говорят за забрана на робството, обикновено си припомнят Линкълн, радикалните републиканци и, в най-лошия случай, терориста Джон Браун. Но много преди тях южният щат Вирджиния при губернатора Патрик Хенри приел закон за забрана на търговията с роби. Това се случило на 5 октомври 1778 година. И законът носел названието „Акт за предотвратяване по-нататъшния внос на роби”. Законът не само забранявал вноса на роби, но и заявявал, че „всеки роб, появил се в границите на щата в противоречие със закона, става от дадения момент свободен”. Отговорът на втория въпрос е ясен, не е ли така? И второ – кой знае защо, малцина се замислят на какво всъщност се дължи така нареченото индустриално могъщество на Севера. При едно по-съсредоточено вглеждане ще стане очевидно – на печалбите от търговията с роби. Само че, кой знае защо, не е прието да се споменава за това. И като допълнение към отговора на втория въпрос, ще зададем още един – в коя конституция официално се забранява търговията с роби? Отговорът е пред очите ни – Конституцията на Конфедералните Американски Щати, стр.1, раздел 9. Текстовете и на двете конституции – на Севера и Юга – са достъпни, и всеки може да се убеди в това.

Отговора на третия въпрос всеки запитан ще формулира по следния начин: „Робството на Север изчезнало по силата на естествени причини, икономическото развитие и въздействието на обществения морал”. Но може би си струва да напомним някои малко споменавани факти. В момента на подписването на Декларацията за Независимост във всеки щат (колония) е съществувало робство. Нито един от щатите не побързал да приеме закон за забрана на робството или за прекратяване на вноса на роби (за разлика от южния щат Вирджиния). Същността се крие в следното. Всеки историк-американист ще каже, че ако янките (така наричали северняците), са имали някакъв талант, това несъмнено е било да получават изгоди, както се казва „от въздуха”. Не случайно думата „янки” в английския език е синоним на израза „ловък, находчив момък”. Смисълът е в това, че системата от плантационно робство на север не носела големи печалби, а изисквала много разходи, следователно, в икономически план, била неизгодна. И постепенно започнали да се отказват от него. Именно това, а съвсем не високите морални принципи на бащите-основатели и останалите обществени дейци довело до там, че робството започнало да изчезва на Север. Следва специално да отбележим, че нито един закон, даряващ свобода на човек, намиращ се в робство, не бил приет на Север!

С други думи, янките щателно съблюдавали правото на собственост по отношение на самите себе си. (Кой знае защо, по отношение на южняците това не станало). Т.е. след определената дата и след като човек достигнел определена възраст, той ставал свободен. Но хората, родени преди това време, били принудени да останат роби пожизнено. Така например през 1851 година в Ню Джърси имало 236 роби, които останали роби до края на дните си. Следователно, отговорът на третия въпрос звучи така: С помощта на система за постепенно освобождаване, позволяваща на северняците да запазят правото си на собственост, и същевременно да се отърват от робите, като ги продадат на Юг. (По този начин получавали икономическа изгода и снемали от себе си отговорността за робството).

С четвъртия въпрос ситуацията е още по-ясна. Повечето историци признават, че към негрите на Север отношението е било като към граждани втора категория, и никой не питае илюзии за щастливи негри.

Като съберем всичко казано по-горе, можем смело да твърдим, че Северът дели с Юга равна отговорност за възникването и разпространението на робството в Северна Америка. Само в общественото съзнание вече трайно се е вкоренил митът за благородните северняци и злодеите-южняци. Да се надяваме, че този мит все някога ще бъде окончателно развенчан. По повод на мита (трябва да помоля за прошка заради честата употреба на тази дума) за Линкълн като за велик освободител, по същество може да се каже следното: Линкълн често (ако не и постоянно) се представя в благородна светлина, като обикновен, честен и мъдър политик от народа. Но не трябва да забравяме, че „Честният Ейб” е бил продукт на своето време, а още повече и като политически деец. Следните думи на Линкълн са били типични за него: „И ще кажа, че никога не съм говорил и няма да говоря за социално и политическо равенство между двете раси – черната и бялата, никога не съм поддържал гледната точка негрите да получат право на глас, да заседават в жури, или да заемат някаква длъжност, или да се женят за бели… ще добавя, че между бялата и черната раси има физическа разлика… и като всеки човек, и аз съм за това бялата раса да заема господстващо положение”.

Всъщност между цитираното по-горе изявление на Линкълн (още веднъж ще отбележим, че то не е изключение, а обичайни, може да се каже всекидневни мисли) и изявленията на който и да е лидер на Ку-клукс-клан в Мисисипи през 60-те години на ХХ век няма никаква разлика. Ще си позволя да цитирам още едно изявление на защитника на свободата: „…в наш интерес е да изселим всички африканци в техния роден свят и трябва да намерим начин да го направим, колкото и да е тежка тази задача”. Ще се повторя – това не са думи на лидер пред скинхедс групировка или призиви на неофашистки митинг, това е реч на човека, считан за Освободител, гарант на конституцията и защитник на свободата. За да приключим с мнението за Войната от 1861 като за война заради робството, ще посоча само два примера.

Съпругата на генерала-северняк Юлисис Грант имала роби преди войната. Грант не се числял към ревностните аболиционисти, тогава той бил само армейски офицер с не много удачна кариера, напуснал службата и свързващ едва-едва двата края. Така че само по себе си съществуването на роби в семейството на Грант не било нещо срамно. Но неговите роби получили свобода съвсем не чрез Прокламацията, а в резултат на ХIII поправка, т.е. през 1865 година. На въпроса защо той лично не освободил робите си (за разлика, например, от генерала-южняк Робърт Е. Лий), Грант отговорил просто, без да умува: „В наши дни е трудно да се намери добра помощ в стопанството”. Така че през цялата война в семейството на човек, уж борещ се с робството, имало роби.

И вторият пример. Споменатият по-горе генерал от Конфедерацията Робърт Е. Лий до началото на войната не притежавал роби. Той не бил изключение. Също така не били робовладелци генералите Джоузеф Джонстън, Амброуз Хил, Фицхю Лий и Джеб Стюарт. Нещо повече, президентът на Конфедералните Американски Щати Джеф Дейвис писал, че независимо от изхода на войната, „робството на Юг ще се сведе до нула”. И ако добавим такива свидетелства като писмата и дневниците на войниците и офицерите от армията на Юга, картината става повече от ясна. „Бях войник във Вирджиния, участвах в кампаниите на Лий и Джексън и заявявам, че не познавам войник от Юга, който би вдигнал оръжие в защита на робството… Това, в което вярвахме и носихме в сърцата си беше необходимостта да запазим върховното си и свещено право на самоуправление. Само една малка група хора в армията на Юга беше заинтересована финансово да запази робството…” В така наречената „Сива книга”, издание на Синовете на Ветераните от Конфедерацията, са посочени безброй примери на такива свидетелства, откъси от писма, писма на офицери до родителите на загинали войници и др. Всичко потвърждава само едно – това била война за независимост.

Историята на Войната от 1861 крие в себе си немалко загадки и изопачавания. Въпреки че изглежда напълно проучена. Повечето от тях така и не са разкрити и не са развенчани. За съжаление обемът на статията не позволява по-пълно да се разгледат такива митове като „Северът водел война за запазване на Американския Конституционен Съюз”, „Северът се ръководел от висши морални принципи, за да спаси Съюза”, „Северът родил светлината на свободата и равенството”. Военните престъпления на янките в земите на Юга са страница в историята на Войната от 1861, която не се стремят да споменават, това, което са правили северняците в окупираните от тях земи, никак не се връзва с образа на войн-освободител. Може да се говори и за „синдрома Андерсънвил”, който в историята на Войната от 1861 станал нещо като Дахау. Негрите, сражаващи се за делото на Юга – още една страница от войната, за която малцина знаят, за разлика от негърските части на янките. И накрая, това, което в учебниците по история скромно се нарича Реконструкция – политиката на жестоко икономическо, социално и културно потискане на Юга след войната. Колкото и уродливо образувание да бил Ку-клукс-клан, за произхода си той е задължен не толкова на генерал Нейтън Форест, колкото на политиката на северняците след войната.

За съжаление, по едни или други причини, тези митове са устояли и заемат трайно място в общественото съзнание. Да се бориш с тях е извънредно трудно, а и в повечето случаи ненужно. Важно е друго. За да бъде историята обективна, е необходимо всеки проблем да се разглежда комплексно, с привличането на максимален брой можещи да помогнат източници. Това е базово правило, в противен случай, вместо история се ражда пропаганда. Към установилите се митове за Войната от 1861 трябва да се отнасяме, както се полага – да знаем за тях, и да знаем реалната, а не измислената история.