Нико Стоянов

ОТЛИТАТ ЖЕРАВИТЕ

Напускат тоя сладък земен плен -
отлитат тихо жеравите вече…
Над покривите ниски и над мен,
над прага ни, над тази синя вечер
уюта им виси усамотен.

Отлитат тихо жеравите днес,
понесли топлината на земята
с надеждите-крила над тоя лес.
Разкъсали бръшляна на тъгата,
отлитат тихо жеравите днес…

И нека дъждовете остри стинат
и брулят - до сърцето стигат чак,
те в своята решителност са силни.
Отлитат тихо жеравите пак,
понесли топлина в небето синьо.

Уюта им виси усамотен
над прага ни, над тази синя вечер
над покривите ниски и над мен -
отлитат тихо жеравите вече -
напускат тоя сладък земен плен…

СМОКИНЯ

Всеотдайно, цял ден вдъхновено валеше…
Ала тя си замина, избяга в нощта.
Сводът падна и върху земята ни грешна
яснота белоснежна засия. Белота…

Аз не зная шега ли, измама ли беше
зажаднялата твоя за ласка душа.
Тихо сядам на масата грешен и смешен,
но не вярвам, че все пак ще се утеша.

Още дълго ще праща луната-лъжкиня
безадресни снежинки - студени писма.
И тъгува днес моята крехка смокиня

по човешки сред тая вселенска тъма.
Затова, че от болка едва не загина,
тя сама е виновна, сама…