Христина Христова

І

Спотайвам се в шубраците и чакам ловеца да излезе от колибата, която се чернее близо до гората. Ето го! Тръгва насам. Снажната му фигура се провира между избуяли храсти и високи дървета и бързо приближава моето тайно скривалище. Изскачам от храсталака и се изпречвам на пътя на мъжа.
- Коя си ти? – сепва се той.
- Не ме ли знаеш? От едно племе сме – проточвам гальовно глас, а погледът ми среща най-светлите очи.
Левентът пред мен закачливо отговаря:
- Не те зная, но съм те мяркал да бродиш из тия пущинаци.
- Виждал си ме, а всяка вечер, по залез ходиш в колибата на жената от другото племе.
Очите учудено ме оглеждат, а светлината им ме облива цялата. Невидим огън лумва в мен и неусетно ме превръща в горяща клада. Гласът ми трепери, а думите ми скачат като пламъци.
- Тя е мургава, с черни коси и с черни очи…
Ловецът се дръпва опарен, но пламъците отново го връхлитат.
- Черни очи, злокобни като нощта.
Опареният проговаря:
- Тя е моя жена.
- Жена-а-а-а – пропищяват пламъците и писъкът им полита из дъбравата.
Хуквам да подпаля гората. Мъжът тича след мен, догонва ме и силните му ръце ме сграбчват. Двамата се сливаме в пожара на невидима клада.

ІІ

Отварям очи. Няма го ловецът – левент. И гората я няма. От кладата нито искра не усещам у себе си. Стаята е потънала в среднощен хлад. Спряла съм климатика, преди да заспя, и зиморничаво се сгушвам под завивките, за да потърся отново топлото убежище на съня.

ІІІ

Причаквам ловеца сутрин, скрита в шубраците. Бродя с него денем из гората, а вечер, по залез, наблюдавам скришом как една мургава жена го посреща. Пламъците свистят, кладата се разгаря и заплашва да опожари колибата, в която се завръща мъжът с най-светлите очи. Неведома сила възпира огнената стихия – коварна стрела ме улучва по залез.
Левентът дни наред ме търси из горските дебри. Невидима съм, но ме има. От самодивско усое се спускам по стъпките му вечер, хлопам на портата на колибата и гоня сънищата му. Той напразно се опитва да се откопчи от моето пленничество, да избяга от мен – невидимата. Аз съм навсякъде около него. Денем крада от стрелите, които носи, отклонявам ръката му, когато се прицелва в някой дивеч, нощем крада от покоя му.
Времето се е превърнало в гонитба и шеметно се върти напред. Изгубва се гората, изчезва колибата. На някакво друго място се издига дворец. В най-просторната зала една мургава жена с черни злокобни очи е домакинята на бала. Тя посреща с надменна усмивка гостите, а погледът й непрестанно наблюдава снажния мъж, който ме придружава. Виждам как двамата мълчаливо разговарят, как неустоима сила ги събира в пожара на невидима клада. Искам да изчезна, да се скрия от хората, да избягам в друга реалност, но не зная да съществува такова убежище.

ІV

Събуждам се в една измръзнала стая. От прозореца наднича навъсеното февруарско утро. Навън градът е окован в студената клетка на зимата. Имам усещането, че лятното многоцветие е безвъзвратно изчезнала предишност като огнената клада от съня ми.
Под един от снежните покриви в студения град се е приютила мургава жена с черни злокобни очи. Мисълта ми хилядократно я убива, всяка вечер по залез й праща по една коварна стрела, но жената е невредима. Тя неотклонно следва като тъмна сянка един снажен мъж. Той, левентът, е престанал да забелязва сянката до себе си. Погледът му се крие от мен, но разпалва безброй клади наоколо.
Искам да залича от паметта си този неукротим светъл поглед, да изгубя минало и настояще и да избягам в друга реалност, но не зная да съществува такова убежище.