ЕСЕН
ЕСЕН
Есента е дошла нито рано, ни късно,
няма дъжд, ни мъгла. Из полето на пръсти
кротък вятър скимти. И стърчи в прахоляка
нажаленият хълм, всички листи изплакал.
Във дланта на деня черен бръмбар се гърчи
и светулка лежи във копитото вълче
със угаснал фенер под крилата студени.
Паяк мрежа плете за мушици надменни,
оцелели до днес под цъфтока нетраен
на внезапна слана… И незнаен, и знаен
до колене в листа пътят тъне в безкрая.
Докога?! До къде ще вървиме?! Не зная.
И дали в оглушалия ден ще намерим
своя ден, своя глас, своя взор начумерен
снеговете преди да затрупат нозете,
страховете преди да разнищят сърцето?!…
Как е тясно за мен и за тебе е тясно
под небето - една хризантема безгласна.
А блестят плодове, ниско клоните свели,
само ние стърчим в есента неузрели.
1982 г.
СЪЗВУЧИЕ
На Петър Доневски
В преддверието
на честита есен
споходи те внезапен листопад,
във листопада търсиш се
къде си
с разполовена вяра в тоя свят.
Изгубил всичко -
само във тъгата
ще търсиш смисъла
на радостта,
оная радост - нежна, необятна,
със корени дълбоки в младостта.
Зачената във лунни сенокоси,
живяна във безсинорен копнеж,
с опалена от мълнии въпроси,
със пътища във мараня
и в скреж.
С едно листо
във паметта стаено,
дошло от вечния библейски дъб,
вървиш и… неусетно, постепенно
затрупва те неутешима скръб.
Събрал въздишките
на листопада,
във илюзорния копнеж вглъбен,
недомечтаната мечта изстрадваш
от спомените млади озарен.
Но винаги очите щом затвориш,
при теб ще се завръща -
мил и драг -
като сълза, утеха, жажда, говор
една душа със бистрота на мак.
Душа
от звездната вселена слязла,
лъчите й дано те утешат,
душа-звезда, която не залязва,
душа - съзвучна с твоята душа.
ЧАША ВИНО
И когато в сляпата дъждовна есен
мокър спрях пред твоя праг горещ,
механджийка ти не бе, но ми поднесе
чаша вино край сълзяща свещ.
Виното - и лудост, и причастие.
Виното - магьосник талантлив.
Виното - прелюдия към щастие.
Виното на твоя жест красив.
Още пия виното ти лудо. Още
сещам в него дивната ти мощ;
бих заменил всичките си звездни нощи
за оная първа и последна нощ,
за нощта и сляпа, и намусена,
мълния, в която изкласи;
за нощта със вкус на твойте устни
и със дъх на твоите коси,
през която чаша вино ми подаде
с жест красив на механджийка млада…
РАЗЛОЖКИ КРАЙ
В това гнездо синеят върховете
на минали и бъдни времена.
Тук бяха умъртвени върховете,
които вяха чужди знамена.
В това гнездо от чернозем и мури
узряваха епохи и съдби.
И ний узряхме, люшнати от бурите,
и тука ще поставим, може би
като дедите
и бащите костите
и любовта към тоя чернозем,
а люлката със зъберите остри
на други поколения ще предадем…
В дърветата със дънери простреляни,
в пътеките, ръждясали от гняв,
потомците със гордост ще намерят
на българина истинския нрав.
ОНЕМЕЛИЯТ СЛАВЕЙ
Преди да чуят ехо
на есенен капчук,
два славея поеха
един до друг на юг.
Гнездото им - догоре
със сняг и глухота -
студува във простора,
сънува песента.
И я дочака. Само
че тъжна беше тя,
и тежка като камен,
захвърлен в пепелта.
Животът тъй е крехък -
море - просторът син;
два славея поеха,
завърна се един.
В гнездото - бряг очакван -
във родната земя,
той плака, плака, плака,
додето онемя…
