ПИЕРО
ПИЕРО
Под балкона спряха мандолини,
звънна тамбурин и весел вик -
и дъга от бели серпантини
озари прозорците за миг.
Дигнах плах завесата и гледам:
лъска по косите им сребро,
а отсреща, в месеца загледан,
плаче блед, напудрен Пиеро.
Тръгнаха. Фенера пак засвети.
В сянката увисна черен флаг.
Под балкона, в сребърни конфети,
Пиеро целува моя праг.
1922
СЛЕД БАЛА
Белите дами. Белите дами.
Те се покланят. Идат към мен.
Погледа тъне в сънни измами -
виждам в очите грях отразен.
Нейде отмерва късен часовник.
Свещите гаснат в синя мъгла.
Свеждат се устни - жадни, отровни.
Веят над мене хладни крила.
Сън ли е, сън ли е? В хладните зали
носят ме нежни, бледи ръце.
Те ще разкъсат свойте воали.
Те ще целунат мойто сърце.
Белите дами. Белите дами.
Виждам в очите грях отразен.
Някой се смее. Някой ме мами.
Някой зад мене плаче смутен.
1922
ВЕЧЕРНЯ
Акациите ронят бледен цвят
по каменните стъпала на храма -
и някой слага тих и непознат
ласкаеща ръка на мойто рамо.
Аз коленича с безутешен взор,
сред сенките пристъпват херувими,
а от олтаря пее детски хор
и благославя твойто светло име.
Над мен горят венци от кандила,
минават дни - ненужен, късен спомен
и заникът по цветните стъкла
догаря бавно - кървав и огромен.
По стъпките ми вехне бледен цвят
и аз целувам дверите на храма -
а в здрача някой плаче непознат
и слага тих ръка на мойто рамо.
1922
ОТПЛАТА
Из тъмните галерии ехти
смехът на късни, непознати маски
и светят вън пред входните врати
фенерите на празнични каляски.
Притихва бавно призрачния бал,
о, ти ще си отидеш непозната
и сянката на синия воал
ще трепне като призрак по стъклата.
Аз ще простирам молещи ръце,
но погледа за миг ще потрепери -
и кръв от мойто любещо сърце
ще ороси червените драперии.
Пред теб ще блесне влюбения град,
ти ще отминеш в черната каляска -
но до трупа ми жалки ще лежат
цветята ти, и - скъсаната маска.
1922
НЯКОГА
Бляснаха във трепет и тревога
на вагона черните стъкла -
ти премина сред кълба от огън,
и потъна в синята мъгла.
А след теб звезда от семафора
озари навеки твоя път,
и аз гледах, гледах до умора.
как изчезна във нощта градът.
Опустя, притихна ресторана.
Сън ли бе - съня ли отлетя ?
Сам и блед, над чашата разляна,
аз целувах сините цветя.
1922
СЕНКИ
Безутешните сенки на моите дни
преминават и чезнат несменни -
по завесите дебнат незнайни жени
и ръцете им в кръв са облени.
Те пристъпват и спират пред моя портрет
(о, портретите с кръв са покрити!)
и в ръцете им виждам сърцето си блед
и заветния ключ от вратите.
Те полагат сърцето ми в бял саркофаг
и захвърлят безмилостно ключа -
и аз гледам кръвта и зловещия знак,
и ковчега навеки заключен.
Като жертвеник гасне по него денят,
пада вечер над пътя изминат, -
но устата напразно молитва мълвят,
и напразно зоват и заклинат:
Безутешните сенки на моите дни
коленичат и молят смутени -
и циничния смях на пияни жени
безпощадно се киска над мене.
1922
ВЕЧЕР
Нейде камбана ехти,
целия град е във рози -
в здрача, по всички врати
някой кове некролози.
Сякаш на скръб и разгром,
сенките сплитат измами -
среща, над пустия дом,
вдигнаха черното знаме.
Някой смутен се вести,
някой отмина в тревога -
в мрака, от мойте врати
гледат ме два некролога.
1922
