Петър Велев Генов

Из цикъла „Притъмнели небосклони” (1925)

6.
Унесен в блян, мълчи лесът
под звездните поля на небесата,
и химните на вечността звънят
из бездните на тишината.

И в росний сребро-тъмен час,
разказват своя сън горите -
клокотят извори в захлас
и пеят в своя ход звездите.

8
Из вълните на леса
бялата луна възкръсна -
бисер, злато и роса
в сънни самоти разпръсна.

В посребрената трева
сини сенки коленичат,
и молитвени слова
скрити извори изричат.

Глъхне сребротъмний час,
млечний път запрял е хода -
литва в шемет и захлас
бисерна звезда от свода.

10
Далечините глъхнат и мълчат
и заника дотлява -
нощта от изток в своя звезден път
издебва и въстава.

Потъват в глъбините на нощта
печалните полета
и расне като нощний мрак, скръбта
велика на поета.

11.
Скитам в сънни самоти
в обездлюдени простори -
всички друми и врати
черна нощ пред мен затвори.

Като гатанка лъстива,
тъмни хилядни очи
вечността в духа ми впива
и загадъчно мълчи…

сп. „Обществена мисъл”, г. 6, кн. 3, март 1925 г.