Димитър Кенанов 

Когато заговорим за българския северозапад и съвременната литература, на първо място просветва името на неподражаемия Йордан Радичков, който  възкреси света и живота на потъналото в язовир село Калиманица и го направи метафора-символ в световната литература, както Тихият Дон на Михаил Шолохов или Йокнапатофа на Уилям Фокнър.    

Друг достоен, талантлив калиманчанин се оказва Радослав Игнатов. Изстрадано, пространно и обемно е неговото слово - поезия, разкази, новели, повести и романи. Няма нищо общо със софистиката течащата му като река реч, която е напълнена със смисъл, болка и надеждотърсачество - почти самотно явление в днешното бездуховно време. Изобилното по мощ и мъдрост поетично слово е дар Божи. За него в зората на старобългарската писменост се моли Константин Преславски в „Азбучна молитва”: „Но на мене сега пространно слово ми дай”.

За участта си на смирен владетел и подвижник на думите и словото Радослав Игнатов се готви от ранното си юношество. Той се записва за студент във Великотърновския университет в края на 60-те години на ХХ век  и е сред неколцината млади творци, които след време бяха обявени за изразители на „търновската вълна” в поезията.

Тоя щурм в литературата беше предопределен не само от магическата привлекателност на града край Янтра, а и от особената съзидателна атмосфера за работа, която излъчваха първостроителите на великотърновската Алма Матер. Много се правеше за открояването на младите творци от редакциите на вестниците „Наука и труд”, „Борба”, от Клуба на дейците на културата. Ала решаващата дума в случая се каза от самите поети, разказвачи, критици, събрани наедно в аудиториите.

Ако се разгърнат приповдигнатите статии за „търновската вълна”, ще се забележи една повтаряща се черта - в тях почти не се споменава името на Радослав Игнатов. И странно (а може би - напълно обяснимо), някои от „ранг-листата” започнаха да си оспорват кой е на първо място и кога ще дойде техният ред за лавровия венец на славата.

Тъкмо под фанфарите на славата групата започна да губи очертанията си като територия на приятелството. Надделяваше завистта, отчуждението, безразличието към бивши състуденти и изповедници в житейските стълкновения на младостта. Сякаш камъните на злото в сърцата затиснаха отзивчивите туптежи на добротата, милосърдието. По онова време обаче Радослав Игнатов беше някак си далече от всичко това. И стана така - никой не подкрепи достойните му литературни усилия.

Не само Москва, но и София „не вярва на сълзи”. „Да пробиеш” в литературата на практика тогава можеше само в столицата. Постоянното свръхнапрежение  довежда до болестен срив, който Радослав Игнатов превъзмогва по чудо. Като признателен обет пред живота и неговия невидим Създател той написва книга за своето детство: „Да те повикам” (Изд. „Народна младеж”, София, 1988).

Драматичен контрапункт в нея е емоционалната памет за реанимацията, за връщането от бездната на небитието: „Живеех разпиляно. Недояждането и бохемските нощи, опитите ми да се установя в един град, с който нямах нищо общо и който излезе тъй негостоприемен към мен; борбата ми за позиции в обществото, в което, където имаше трима души, съществуваха най-малко седем мнения.<…> Напрежението в работата, температурата, която понякога сам си изграждах като провинциалист в столицата, успехите и неуспехите, ядовете и невниманието  към здравето ме понесоха натам, откъдето малко хора се връщат. Бе неочаквано, жестоко, грозно, тихо и любопитно” (с.6-7).

Със съзерцанието на детството Радослав Игнатов ни въвежда в микроскосмоса на Калиманица. Не есеистичното и публицистичното, а белетристичното начало се налага в страниците на книгата. Пластичен и въздействащ е художественият език, който възстановява очертанията на пейзажа, графиката на селото и образи на негови най-характерни обитатели.

И тук, както в стихосбирката „Сълза върху горещия камък”  (Изд. „Народна младеж”, София, 1984), писателят ни изненадва с пространен синтаксис на изказа. Повествователната реч убедително претворява диалогови ситуации, психологически състояния. Авторът има сетива за спонтанната изразителна сила на героев жест или действие, което издава вътрешни чувства и намерения.

Живот сред природата и в свято единение с нея е някогашната съдба на калиманчани, изоставили селото си по силата на миграционните процеси. Въртежът на сезоните наслагва свои духовни съкровища у човека, който от брега на Вселената съпреживява ритъма на промяната им. И тази извечна благодат ще загубят забягналите в градовете.

Може би затова така остро Радослав Игнатов ведно с героите си усеща красотата на родната земя и нейните календарни преображения: „Селото потъна в снега като в перушина - да погледнеш отдалеч, сякаш бял облак пред себе си виждаш, надупчен тук-таме от комините, от които се носеше плътната струя на пушека. Загуглени от сняг, къщите, замрели и неподвижни, пишеха в слялото се с природата наоколо небе. Всеки дом си има свой почерк! - мисли си сега Станойло” (с.23). Метафоричната проза на Радослав Игнатов е пиршество на словото, откровено вглеждане и осмисляне на пътя, извървян от българското село в средата на миналия век. Книгата е изповедник на скитник, който чука върху дверите  на сърцето и буди Човека.

След 1989 г. Радослав Игнатов, както проличава от поредицата други негови книги, не се поблазни от кариерните възможности на политическата конюнктура. Истинският подвижник на словото е непоправим идеалист и наивитист, заедно с това - и мъдрец. Радослав Игнатов не се отказва от себе си, от  профила на идеалиста и наивитиста и така се превръща в Сизиф. Да бъдеш себе си, да отстояваш себе си днес е равнозначно на волеви подвиг. Стоицизъм. В него почтеността е вътрешен, съвестен закон,  който в нашето лицемерно  време не позволява да правиш мисловни и поведенски компромиси дори тогава, когато всекидневният „хляб наш насъщен” е трудно постижим.

„Новото време” всъщност е старовременно - предварително планираните ветрове на промените „оголиха” българина и вместо към Доброто, те го пратиха в глобалното пространство на „отворените общества”. В тях границите между Доброто и Злото са размити съзнателно с измамното внушение, че всичко е позволено. Всъщност като наблюдава, съпреживява и описва съвременния свят, Радослав Игнатов преоткрива библейската тема за духовната бран, за борбата кой да властвува в душите - Бог или сатаната.

Избраните авторски заглавия подсещат за тази творческа насока: -  ”Времето на сънищата” (1995),  “Аз, Господи” (1998), “Лозята на чичо Ной” (2002), “Новите ловни полета” (2004),  “Вторични видове” (2005),  “Обвинението защитава” (2009).

Тия книги са трудни и обемни („дебели”), защото „животът е труден”, както точно ги определя писателят: „Целият живот на човека сега е едно неразплетимо валмо от интриги, събития, двуличие и шизофренна настъпателност. Ако той се заеме да търси пътечките си към него по пътя на простотата и логиката, рискува да превърне битието си в пълна пустиня, да го живее чрез самоотлъчка, изолация, забрава. Няма принципи. Няма изпълнима законност. Няма уважение между човеците.

За най-дребните неща в ежедневието си трябва да се бориш, сякаш си в джунгла; да се пазиш, за да оцелееш до нощта или пък - сутринта; да лавираш между себеподобните и събитията с цялата неочакваемост на тяхната глупост, да отбиваш удари в пояса или глезена, когато е предполагаемо, че те ще бъдат в челото или лицето; трябва да дебнеш, за да се съобразиш с проповеди върху това колко е нужно да спазваш правилата в играта от страна на хора, които те побеждават всяка минута именно с туй, че не спазват правилата в същата тази игра.

Как иначе може да си обясним, че именно в последните двайсетина години, включително в литературата, тъй изкусно мамят и лъжат човека, крадат го, убиват го, принуждават го да мълчи или пък да говори точно онова, което е свързано не с неговия живот, а с живота на държави и нации, отстояващи на светлинни години от неговите възможности и потребности. Та днес дори сянката на човек, загледал ли се е в нея, става все по-цветна от нахлуващата с бесен ритъм в главата му кръв. Защото няма българин на възраст от трийсет нагоре, който да няма кръвно налягане. Хипертония нямат само глупаците и разбойниците.”

В този контекст закономерно се вписва новата книга на Радослав Игнатов и тя обяснимо изрича неочаквания, но неробски поплак и зов на плачещата българска душа: „Спасете ме от свободата!”

       “