ПРЕЗ ПОСТИ
Не знам защо толкова тайнствено и символично има в спомените за постите - коледни, великденски, богородични. Като че ли окриляше нещо душата през тия пости - сочеше и нещо възвишено, красиво, нетленно. Лекота някаква чувстваше човек, желание да бъде добър и да прощава на всички. И някакво чудно благовестие, обещано някога на човешкия род, той сякаш чакаше от небето…
Всичко останало от сити и весели заговезни се раздава на другия ден на циганки. И почва такова старателно измиване на блажното по съдове, по лъжици, по вилици. Сякаш че някакви страшни микроби трябва да се премахнат от тях… И млади при стари ще забързат по обичая с портокали да искат прошка.
А после като се поточат ония постни дни - нямат край сякаш… И да чуеш някой в махалата да се оплаква от глад и недояждане. Или майка да се превзема и глези, че от постното децата й слабеели. Боже опази!
Неизвестни бяха тогава и мъдруванията на учени в кои храни имало най-много витамини. Ами току - ядеше се на трапезата всичко и без мръщене. Днес боб, утре за разнообразие леща, други ден зелена чорба с нарязан в нея праз.
И всички тъй сладко лапат на трапезата, като че ядат баклава. И сън сладък, спокоен, дълбок - на която страна заспиш, на нея се събуждаш.
Сегашните хора се мъчат да извинят себе си с одумки: “Постили някога, но имало всичко - и риба, и маслини, и хайвер”. Но те не знаят, че и такава храна едно време считаха за блажна. Такава храна като по изключение си разрешаваха тогава само на Никулден и Благовец. В останалите дни през пости за единствени подправки се считаха оцетът и пиперът.
И нищо натегнато и криво у този и онзи, някакво примирение като че обземаше хората. Всички са убедени, кой знае кога и от кого, че именно тъй трябва да става това. То се знае, не минаваше и тогава без крамоли - кога не е имало такива?
Скарат се в махалата кака Пенка Узунката с кака Миша и си надумат каквото им дойде до уста. Но бързат, като че се срамуват от съседи, да си искат отново прошка. Защото може да чуе най-сетне и енорийският свещеник - и да има да вземат комка.
Като някакъв страж през пости беше баба над всинца ни в двора. Обулена по това време като монахиня и предадена на съзерцание и молитва. Синове, снахи, внуци - всички чувстваха този строг и неумолим надзор.
Събитие беше в нашия двор някой да се облажи - не дай Боже. Колкото и добродушна да бе, на такъв тя не даваше да й целуне ръка дори.
Комуто дори случайно се разкървавяват венци - и него тя лишаваше от причастие. А на тръгване за църква само да скимне някому да се отбие за себе си… Към края на постите тя сякаш ставаше още по-особена…
Най-вече през страстната седмица - три дни до Възкресение тя не ядеше дори хляб. И да речете, че загубва сили от това - със същата енергия тя бързаше, ако я повикат и при родилка.
Това не й пречеше най-сетне да стигне стогодишна възраст… Колко много би зачудило това хората на днешното чревоугодие!
Тъй минаваха дните през тия дълги и строги пости… И вярата, идилично простичката и красива вяра, крепеше и напътваше тогава всекиго. С нея тогавашният човек подрастваше и с нея напускаше света примирен… Да може поне тая вяра да озари пустата и обедняла душа на днешния човек!
Може би затова всичко живо тогава срещаше с такава радост големите празници. Дали защото самият празник озаряваше вярващите сърца?
Или защото хората се прощаваха с дългите и строги пости? Едва ли някой може да отговори… Но срещу такива дни камбаните сякаш възвестяваха празник и в душите.
