КАК И ЗАЩО ПРОПАДНА НАРОДНАТА ПЕНСИЯ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
“Народ, който не цени достатъчно своите първенци,
не ги заслужава.”
Гай Меценат
В началото на м. март 1911 г. директорът на Народната библиотека Пенчо Славейков е бил командирован за втори път в Европа, за да изучи библиотечното дело. Заповедта му е била подписана от министъра на Народното просвещение - проф. Владимир Моллов. И Славейков заминал през Цариград за Атина, Неапол, Соренто и Рим.
Няколко дена след това, на 16 март 1911 г., правителството на Демократическата пария, начело с Александър Малинов, било заменено с коалиционното правителство на народняци и прогресивни либерали, начело с Иван Евстатиев Гешов.
Министър на Народното просвещение станал друг професор-юрист - С. С. Бобчев. Три месеца след встъпване в длъжност, на 10 юли 1911 г., той уволнил Пенчо Славейков и го преназначил за уредник на училищния музей.
Пенчо Славейков отказал да заеме новата длъжност по две причини. Първата е, че сметнал новия пост за унижение, след като е бил директор на Народната библиотека и на Народния театър преди това.
А втората, защото училищният музей се помещавал на четвъртия етаж на просветното министерство, което не му позволявало, като на сакат човек, да се изкачва по стълбите.
Възмутен от постъпката на своя политически противник, народнякът С. С. Бобчев, Славейков напуснал България. През месец август същата година се срещнал в Цюрих с любимата си Мара Белчева и заедно отпътували за Италия.
През това време неговите приятели и почитатели в България се опитват да организират едно юбилейно честване на 30-годишната литературна дейност на Пенчо Славейков и да му издействат народна пенсия, защото той бил на 46 години и още нямал право да се пенсионира по общия ред.
И двата опита пропаднали, защото на 28 май 1912 г. Славейков починал в италианското курортно село Брунате, над езерото Комо.
В инициативния комитет за честването на Славейков са участвали част от най-видните български литератори по това време, като Андрей Протич, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин, Александър Божинов и Божан Ангелов.
Честването било насрочено за месец септември същата година, когато е трябвало да бъде издаден и специален сборник, посветен на юбиляра. А инициативата за народна пенсия принадлежи на писателя Стилиян Чилингиров, който е един от основателите на Съюза на българските писатели през 1913 г.
По това време той е бил народен представител в ХV Обикновено Народно събрание и секретар на Прогресивно-либералната партия, която участвала в коалиционното правителство.
Той изготвил законопроекта за пенсията, който бил подписан от неговите колеги - д-р Христо Мутафов, Георги Николов, Александър Кипров, Цоньо Бръшлянов, Константин Кръстев и др., всички от Прогресивно-либералната партия.
Но тъй като Пенчо Славейков бил, след конгреса на славянофилите през 1910 г., омразна фигура, както за С. С. Бобчев, така и за народните представители на народняците, от тактически съображения, Чилингиров включил в законопроекта и Антон Страшимиров, който бил народняшки привърженик.
До този момент само Иван Вазов и Стоян Михайловски имали народни пенсии, отпуснати от Народното събрание. Те били в размер на 100 лева, една солидна за времето сума, която им позволявала да се занимават само с литературен труд.
Тази пенсия се равнявала на заплатите на държавните служители, началници на отделения или на самостоятелни служби. Заместник-директорът на Народната библиотека например получавал 300 лева. Гимназиалните учители по 200 лева. Само министрите получавали двойно повече - към 800 лева.
Като узнали за законопроекта на Стилиян Чилингиров, народняшките народни представители се противопоставили по заобиколен, но много коварен начин.
Те съчинили друг законопроект, според който се отнемат народните пенсии на Вазов и Михайловски и в бъдеще да не се отпускат такива пенсии.
Но и двата законопроекта не били внесени за обсъждане и гласуване в Народното събрание, за да не се създава напрежение между коалиционните партньори.
Това отлагане се дължи до голяма степен на д-р Стоян Данев, лидер на Прогресивно-либералната партия и председател на Народното събрание.
Той изхождал от класическата максима: искаш ли една работа да не стане, отлагай я. През есента на 1912 г. избухнала Балканската война между Балканския съюз и Турската империя. И вече никой не искал да се занимава с народните пенсии на Славейков, Страшимиров, както и с тези на Вазов и Михайловски.
Вниманието на народните представители и на целия български народ било насочено към Източна Тракия и Македония, където трябвало да се реши националният идеал на българите: обединение на племето.
Пропадането на народната пенсия на болния Славейков го лишило от всякакви средства за живот и за необходимото лечение. Той не разполагал с никакви наследствени имоти и странични доходи.
Великият му баща Петко Рачов Славейков му бил оставил само едно име на патриот, много стихове, поговорки и гатанки, а не и капитали.
А и любимата му приятелка Мара Белчева не е могла да го издържа, защото разполагала само с една мижава пенсия от 240 лева, получена от нея като бивша придворна дама в двореца и като вдовица на убит министър.
Но за нейна чест тя не го остави, както биха постъпили днес някои красиви жени.
Тя останала неотлъчно до бедния и трудно подвижен творец, до последния му дъх, защото знаела по-добре от всички кой е Пенчо Славейков и какво е неговото място в българската литература и култура.
