Недялко Чалъков

Георги Свежин (03.XI.1922 - 06.X.2001)

С Георги Свежин се запознах в Михайловград (Монтана), когато работех в окръжния вестник. Бяхме се спречкали по повод на моя критичен отзив за постановка на негова пиеса в Драматичния театър. Изяснихме позициите си и станахме много добри приятели. Той беше дълго време главен редактор на в. „Пулс”, за литература и изкуство (1968 - 1980).

Като научи, че пиша стихове, често ме караше да ги изпращам в редакцията. Станах редовен сътрудник на вестника. Бях провинциално журналистче и до днес не разбрах защо толкова много ме уважаваше и обичаше. Може би защото бях израснал в бедно многочленно семейство и много страдал в живота. И той бе изминал труден път. Бил е политзатворник и затова не се притесняваше да говори често срещу управниците за проблемите в живота. Може би аз споделях тези негови възгледи.

Но бях млад човек и това не се нравеше на изтъкнатия писател. Нашите близки отношения стигнаха до там, че той няколко пъти ми предложи кабинета си, за да пренощувам. Знаейки че нямам пари, няколко пъти предварително получавах хонорарите си от вестника. А за нощувките все се шегуваше. „В кабинета си имам две-три бутилки с ракия, внимавай да не се напиеш!”

Една вечер случайно го навестих в редакцията. В кабинета си редактираше ръкописи. Стана, прегърна ме и покани да седна. Попита ме кога съм пристигнал. Разговорът продължи дълго време. Тогава телефонът прозвъня. Обади се съпругата му Мария Агликина. Той й отговори: „Не съм сам. С Недялко съм от Михайловград”. Каза ми: „Мария се обади. Ревнува ме, когато закъснявам в редакцията. Да не би да съм с някоя красавица”.

Времето минаваше. Стана късно. Но и този път Свежин не пропусна да ме попита дали нося нови стихове. После каза: „Лягай си! Аз си тръгвам.”

При срещите си с поета Свежин винаги съм изпитвал едно чувство на благодарност и признателност към него. Затова, колкото времето ме отдалечава от онези години, аз все посягах към перото, за да разкажа за човека и писателя, за който съм запазил съкровени чувства в душата си. Но отлагах и нещо не ми достигаше да пиша за тази светла и забележителна личност в моя живот.

Често присъствах на събития, свързани с неговото творчество. Покани ме на премиерата на една от пиесите си, мисля, че се казваше „Диви ягоди”, във Видин. Беше през зимата. Въпреки големия сняг, уважих неговата покана. Салонът в Драматичния театър беше препълнен. Свежин беше много известен като поет и драматург. Затова публиката чакаше с голямо нетърпение автора и актьорите на сцената.

Премиерата имаше голям успех. Той даде галавечеря в един от ресторантите на града, доколкото си спомням „Венециански складове”. Свежин се радваше на успеха си. Присъстваха много гости и негови почитатели. Тази среща с писателя продължи до късно през нощта. Водеха се разговори за театъра, за поезията, за проблемите в живота… Авторът се включваше в тях. Не личеше някаква надменност или високомерие. С уважение и обич се отнасяше към всички гости. Подканяше ги за наздравица. И много добросърдечно се обръщаше към всички присъстващи на това събитие. Така тази среща остави трайни следи в мен.

Рано сутринта, погледнах през прозореца на хотелската стая. Навън валеше сняг. Ледени висулки обгръщаха заскрежените дървета. Улиците бяха безлюдни. Тръгнахме си с голямо закъснение. През цялото пътуване си мислих за тази красива, но ледена зимна утрин и за незабравимата Видинска нощ.

Георги Свежин не пропусна да ме покани на рождения ден на своята дъщеричка, която мисля, че беше в гимназиалния курс. Дойдоха избрани хора, негови приятели и близки на семейството. Поднесоха много цветя и подаръци. След кратка почерпка, купонът се развихри. Танците бяха в своя апотеоз. Георги Свежин не танцуваше, но изпитваше голяма радост от събитието, посветено на рожденичката.

Животът в семейството му не беше за показ. Развеждан, оставен сам. С носталгия по семейното гнездо, уют и топлина. Гледаше с много обич как дъщеря му се радва и танцува. Бях сигурен, че този рожден ден няма никога да забрави. И ще остане завинаги в неговия живот. Гостите си тръгнаха и ние останахме двамата. Той ми каза: „Мария с приятели, със сестра си и дъщерята отидоха за няколко дни в планината, за да си починат”. Тогава видях в очите му една голяма болка, която го караше да се прибере сам в малкото си жилище.

Един ден като главен редактор на в. „Пулс” беше отстранен. Това уволнение той изживя много тежко. Затвори се вкъщи и не излизаше никъде. Живееше самотен в дома си. Посетих го. Като ме видя, се изненада. Прегърна ме просълзен и каза:
- Ти остана мой, истински приятел. Другите ме предадоха и изоставиха.

Изведох го навън, за да разсея тъгата му. Отидохме на гости на сем. Градинарови. От пазара Свежин купи красив букет цветя. Когато ни посрещнаха, поетът с галантен жест го подари на любезната домакиня, като й целуна ръка. В този дом се събираха много интелектуалци. Цвета Градинарова ни разказа: „В нашия дом разговаряхме за поезия, литературна критика, музика…”

- Дъщеря ми - Милена, растеше сред този творчески елит. Учеше оперно пеене. На пианото сядаше артистът Васил Кирков. У дома идваха: Мерсия Макдермот, проф. Анастас Примовски, проф. Михаил Денчев, проф. Иван Славов, поетът Димитър Светлин и много творци.

Съпругът й Иван Градинаров е един от най-младите талантливи преводачи в България. Лежал е в затвора в Белене и починал млад.

На гроба му, Мерсия Макдермот изтъква: „В родината на Шекспир, сред моите професори, аз не чух по-красиви и точни критически анализи на Шекспировите герои от тези, на Иван Градинаров. Поклон и благодарност, защото той представи моята книга на езика на Левски и много художествено я побългари.”

Когато си тръгнахме от дома на Градинарови, Георги Свежин изглеждаше различен, забравил тъгата си. Осъзнаваше, че животът продължава, че творец като него трябва да намери сили и да стъпи здраво на земята. Нали беше сътворил прекрасни стихове и пиеси. Спомних си неговата поема „Но пасаран”, една от най-хубавите в българската поезия. Тя е тъжна изповед на поета, за времето, разочарованието от разминаване с идеалите, самооценка на личния живот.

Приятелството ми с човека и писателя Георги Свежин продължи. Гостува ми във Велико Търново. Представяха неговото творчество пред любимата му публика, която го обичаше и ценеше неговата поезия.

Той допринесе много за българската култура, а за мен остана светла и забележителна творческа личност, която не трябва да бъде забравена.