Иван Стефанов

Пред кръчмата…
Под стрехата…
На масичка…
Пред чашка …
Маркиза!
Брадясал, оръфан, смачкан…
Обвит в облак от дим!
Уникат!
Всичко може, всичко знае, от всичко разбира…
Само едно не може да прави!
Да лъже!
И затова не прокопса…
Иначе….
И от дърво свирка ще ти направи..
И от камък богиня ще ти издяла…
И рисуваше, и дялаше…
И художник да ти потрябва, и скулптор да ти потрябва…
Маркиза!
Не търси друг!
Мълчи, пуши, дими и поръчва, чашка след чашка…

Тия дни се върнал…
…преди години, един ден му поръчали да украси стените на нещо и луксозно, и представително, и за посрещане на скъпи, че и прескъпи гости…
В една дивна местност, край града, де една рекичка, през вековете просекла пролом, и се вие и извива покрай скали-ръбати, чепати, ниски, високи, озъбени, загладени, голи или обрасли с дървеса и треволяк…
Ту до реката, ту над нея, ту тя се провира под тях…
Прелестна дивота!
И сигурно оня, де е правил проекта за сградата…
Когато е стъпил там е подивял,… ако не си е бил луд!
И направил най-дивия си проект!
Курдисал сградата на най-дивото място!
Там, де реката се извива като змия, леко се отдръпва от скалите и те отначало плавно, а след това изведнъж се стрелват до небето и виждаш от него няколко педи, закачени по върховете им…
Там курдисал сградата!
Над реката, пред скалите, в скалите…
Влизаш в голямата зала и тръгваш из нея…
Тераса до тераса, една до друга, една след друга, една над друга, крачка след крачка - три напред, една нагоре…
И по средата спираш, преминаваш над реката под тебе, оглеждаш се във водата и продължаваш нагоре, а пред теб, отсечени, една след друга, една от друга по -големи, една от друга по-високи стени…
И последната…
Най-високата…
Издялана от скалите…
И покривът върви, и се издига с тебе…
И там, в дъното, на най-високото…
На скалата…
Там Маркиза предложил да издяла, да извае…
За символ на града…
Една Мадона!
Кога утвърждавали проекта,…само един възразил:
- Това е за символ на България! За народното събрание е!
И я издялал Маркиза!
На грубата, озъбена, насечена, дивна скала…
Издялал Мадоната!
Прелестна женска фигура…
Такава, де ни си видял …
Такава, за каквато само можеш да мечтаеш…
А Маркиза си и мечтаеше…
Беше си не само стар, но и заклет ерген…
Полуоблечена, полузавита, полузакрита, полуоткрита…
Прелестна!
И като влезеш…
И очи не откъсваш!
Магнит!
Това е то голямото изкуство!
Привлича като магнит…
А Маркиза го умееше…
Той си беше маркиз в изкуството!
И го обявиха за такъв, кога издяла Мадоната…

…та тия дни, като се върнал от еди-къде си, отишъл първом да си я види…
Творението си, любовта си…
Символът, както беше рекъл оня …
Че с него си живееше…
Че и нищо друго да не направеше, това стигаше…
Това беше не само изкуство, това беше живота му…
Не срещнал жена в него…
Никоя не го удостоила и с поглед…
Брадясал, смачкан, непрокопсал, …
И той, дето всичко можеше и всичко правеше…
Изградил образа й такъв, какъвто мечтаеше…
И с него живееше!

И като отишъл да си го види…
Видял!
Полуразрушена сграда, полузалята от реката…
Тревясала, буренясала, ограбена, запустяла…
И стъписан, пристъпил…
И влязъл в руината, и тръгнал по терасите ..
Нагоре …
Към стената…
Към Мадоната!
Към живота си!
Към любовта си!
И онемял!
Тя била разстреляна!
Направена на решето от куршуми!
Окъртена, издраскана, надупчена, надписана…
С думи, от мръсни по-мръсни…
С изкъртени гърди…
С дупки вместо очи…

Под стрехата…
До масата,…
Пред чашата…
Поредната!
Един маркиз…
Брадясал, смачкан, отчаян…
Оплакваше…
И мечти…
И живот…
И символ…
Беше ги видял разстреляни…

Един благородник пиеше…
Един труп плачеше…

…и го чу, и го записа…
в лето господно, две и дванайсто…
рабът божий, де беше изтипосал сградата там…
и слушаше, и не посмя…
ни да отиде, ни да види…
А си наля…
И отля…
За „Бог да прости”…
И Маркиз, и Мадона, и Символ, и Култура…
И се напи!