Иван Д. Христов

Познавам писателя Емил Калъчев още от времето, когато работеше като завеждащ редакция “Българска художествена литература”, а след това и като главен редактор на издателство “Христо Г. Данов” - Пловдив.
Истинското ми запознанство, човешкото и литературното приятелство с писателя, обаче стана през последните десетина години. Споделял съм с него житейски и творчески проблеми. Той притежава умението да изслушва събеседника, да се радва искрено на успехите му.Тези негови качества се отразяват и в творчеството му.
Това нещо правилно е доловил и литературният критик Яко Молхов в книгата си “Пловдивски силуети” /1980 г./, където откровено споделя впечатленията си за Емил Калъчев: ” …Вървял съм в крак с него, с този висок, слаб и тих човек, с който съм свикнал да седим дълго и да мълчим, което е също някаква форма на общуване и литературно приятелство… Друг път този мълчаливец говори, сякаш в няколко минути иска да сподели години премълчана литературна болка, творчески намерения, житейски несгоди…”
За близо половин век творческа дейност Емил Калъчев е автор на десетина книги: романи, разкази, новели и пиеси.
Работил сред строителите на един от най-трудните и големи обекти у нас - Баташкия водносилов път и на други места в Родопите, Калъчев носи в себе си непосредствените впечатления, и личния опит от трудните делници на строителите и миньорите. Решаваща роля за вълнуващите му книги изиграва именно работата му сред тези хора. В техния обобщен художествен образ се съдържа и творческото кредо на писателя: “Човек е сътворен да прави добро и в това е неговата нравствена сила”.
Наред с Тодор Монов, Коста Странджев, Костадин Батков, сам Емил Калъчев разработва и разкрива сложните морални конфликти и душевни състояния на работника, трудните и не дотам романтични мигове на някогашното голямо строителство в Родопите. Калъчев се докосва до сложни и мъжествени натури. Виждал ги е, живял е сред тях. Затова и сблъсъкът на характерите, конфликтите между героите и личните им драми носят знака на достоверността. Персонажът в книгите е богат. Героите се радват и страдат, обичат, мразят, любят се и изневеряват, а понякога и умират нелепо.
Романите, разказите и новелите на Емил Калъчев имат свое място в съвременната литература и продължават да се четат с интерес. Затова съдействат запомнящите се литературни герои, както и използваните от автора разнообразни похвати и изразни средства при разкриване на сложните и заплетени човешки съдби и отношения.
Още с дебютната си книга с разкази “Свидетелство за честност” /1962 г./ писателят ни пленява с лаконичността на изложението, синтезираността и простотата на израза, без да накърнява сложността на човешките отношения. В основата на всеки от разказите лежи някакъв драматичен момент от живота на героите и те трябва да решат по кой път да вървят по-нататък. Тяхната доблест най-често се проявява в борбата им с неправдата в живота, в търсенето на човешка почтеност в несъвършения ни свят.
“Свидетелство за честност” ни среща с безименния строител на големите строежи и ни го представя такъв, какъвто е в трудовото ежедневие. Литературният критик Иван Сарандев пише в рецензията за книгата: “За Емил Калъчев е безсмислено да се каже, че обича и познава героите си, самият той е един от тях”.
Подобна тематика, строго и пестеливо описание на обстоятелствата, кратък диалог и посредничеството на разказвача между героите и читателя,срещаме и в другия му сборник с разкази “Отражения” /1967 г./. Тази книга по своят характер и начин на изображение е новаторска за нашата литература. Написана е по картини на пловдивски художници. Според Иван Сарандев в нея авторът с белетристичното си умение е съумял “да съчетае зрителната осезаемост на изобразителното изкуство с емоционалната пластика на живото слово”.
Макар че в този сборник с разкази Калъчев се представя като урбанист и анималист, та дори и като автор на легенди, ние отново се срещаме със своеобразната привлекателност и атмосфера на неговите творби - топлота в човешките отношения, хуманизъм и ратуване за висока нравственост.
Първата повест на белетриста “Носач на взрив” /1964 г./ по характера на проблемите и особеностите на персонажа, продължава подхваналата вече линия на повествование. Авторът остава верен на своя свят. Повестта ни пренася в обстановка на сложни човешки отношения. Конфликтите зреят в атмосферата на едно миньорско селище, където разбиранията за правда и неправда, нравственост и безнравственост, другарство и измяна се тълкуват по един неписан, но сурово спазван морален закон.
В грубата и сурова обстановка на миньорското ежедневие Емил Калъчев разкрива една човешка трагедия. Главната героиня Гина е жена на прославения миньор Харизанов, който заболява от силикоза. От бригадир той става бомбаджия. Мисълта, че не може да се върне към истинска миньорска работа, че е осъден на бавна смърт и тежи на семейството си, морално го сломява. В страданието той се пропива, изпитва болезнена ревност към жена си и превръща нейния живот в истински ад. На този трагичен фон любовта между младия инженер Максимов и Гина се превръща в тяхно изпитание. И тъкмо когато Харизанов осъзнава дълбоката любов на Гина към инженера и желае щастието й, го настига жестоката смърт. Чрез драматичния край на романа писателят отправя и своето послание към читателя за повече човечност и нравствено извисяване над еснафските предразсъдъци. На всички нас е нужна подобна терапия на душата, за да не закърняват сетивата ни за добро и зло, за чест и безчестие.
Критиката не винаги разбира истинската естетическа стойност на литературните творби. Трябва да мине време и от неговата дистанция да се видят по-точно техните художествени и идейни достойнства. От дистанцията на днешното време открито мога да заявя, че романът на Емил Калъчев “Дочакай деня” /1970 г./ е една много смела за времето си книга, която говори за честната гражданска позиция на нейния автор и верността му към житейската и историческа правда.
Композиционно романът е изграден от четири части. Двете сюжетни линии в него проследяват живота на главните герои Желяз и Евдокия на фона на мрачния период от трагичните последствия на “класовата борба” у нас, обхващащ кооперирането, горяните, лагера “Персин” и други.
Заслужава да се подчертае художествената роля на повтарящия се в романа изключително сполучливо изграден художествен детайл с “провесената над сайванта заешка кожа”, който подсилва литературните внушения за едно страшно и безправно време.
Авторовата идея, изразена в мислите на главния герой Желяз, звучи актуално и днес: “Понякога пътят се слива в окръжност и човекът се връща на старото място, за да тръгне отново в същата посока. Поругана е неговата мисъл, поругани са неговите чувства, човекът е сирак. Измисля си една надежда и сляпо тръгва подир нея, за да намери достойнството си…”
В творческата си зрялост Калъчев написа сборника с новели “Кариера” /1976 г./, отличаващи се с пластичното описание на случката и съвършен художествен израз на словото. Сред най-доброто в книгата е новелата “Пожар”. В нея чрез майсторски изградените образи и тънкия психологически рисунък писателят разкрива вечната морална дилема за предателството и страха. Не по-малко вълнуваща е новелата “Стоп”, в която авторът ни изправя пред големия нравствен проблем за съвестта и истината в човешките отношения.
За високите художествени достойнства пък на новелата “Лястовица” говори факта , че през 1996 г. тя бе преведена на немски език и включена в излязлата в Германия “Антология на съвременната българска новела”. В нея името на Калъчев стои редом до имената на Емилиян Станев, Георги Караславов, Хайтов, Радичков и други.
Емил Калъчев е автор и на пиесите : “Право на име” /1968 г./ и “Случаят Личев” /1974 г./, играни на сцена и посрещнати с интерес от театралната публика заради нравствените и актуалните проблеми, които носят в себе си.
Определено считам, че връх в творческото развитие на писателя е романът му “Прощално за времето на самотата” /1983 г./. Това е един психологически, многопластов и експресивно написан роман, разкриващ стремежа на човека към недостижимата примамливост на човешкия дух и неговото съвършенство. Чрез художественото преосмисляне на преломните исторически времена и събития, чрез нравствените си послания, тази книга ни ангажира да бъдем безпристрастни към заобикалящото ни зло. Кара ни да воюваме за духовни ценности, които са заложени у нас и ни правят човеци. Затова и финалът на романа ни звучи оптимистично: “…Търсете Павлов. Той е жив. Търсете го навсякъде, където мирише на човек, и не пропускайте да разтършувате и себе си”.
В “Прощално за времето на самотата” Калъчев е съумял да намери своята гледна точка в трактовката на някои вечни общочовешки проблеми.
Към художествените постижения на Емил Калъчев ще прибавя и последната му книга “Храбрите приключения на Бин и Бен” /2003 г./. Новият роман в две части не е само новаторски и успешен. Той ни дава проекцията на един модерен светоглед, еднакво интересен и важен за всички възрасти. Приказно-романтичният му сюжет ни пренася в примамлив и забавен свят, изпълнен с много приключения, изненади и афери на главните герои. Освен това в този невероятен и непредсказуем космос писателят ни увлича с талантливото си и леко за четене перо, свеж хумор и оригинален изказ на словото.
Тайната за високата художественост на прозата на Емил Калъчев се крие в силата на гражданската му съвест, в страстта към правдолюбие и хуманизъм. Пластичната живост на персонажите, които изгражда белетристът, ни карат да съпреживяваме морално-естетически богатия му литературен свят.
Получил литературното си кръщение сред миньорите и строителите на Родопа планина, Емил Калъчев в цялото си творчество остава верен на нравствените послания, лъхащи от първите му книги. Неговите герои продължават да отправят ясен порив към красивото и доброто в живота. Затова и художествените постижения на Калъчев са една добра равносметка на изминатия творчески път и сигурен ориентир към нови литературни търсения и успехи.

2010 г.