ИЗ ТЪМНИЯ ЛЕС
ИЗ ТЪМНИЯ ЛЕС
Не беше още слънцето изгряло,
а аз пристъпях бавно в тъмен път;
не бе се още и зора родила,
а аз изминах вече своя път.
И вгледвам се в тъмата по-нататък,
и диря с поглед някаква следа;
и виждам се във свойто заблужденье,
и виждам се в нечакана беда:
пред мен, след мен - навсъде вечен лес е.
Да бях и птица, пак не бих можал
изход да найда. Но сега?… О, Боже,
защо поне крила не си ми дал?
На изток в пурпур къпе се зората
и мрачен лес кат огън аленей;
на изток е зората, но не зная
да чакам ли и слънце да изгрей?
Шумен, 25 юлий 1905 г.
—————————–
сп. „Художник”, бр. 1, 15.09. 1905 г.
УСМИВКА
Светкавица без гръм в безоблачни лазури,
внезапно отразена в океан от бури
и пак изчезнала без никаква следа;
на устните се раждаш, в погледа умираш,
в тайната на всеки тъмен дух прозираш
и тамо се топиш в очакване всегда.
Животът ти е сън - и несравнено кратък,
целта ти е предел, зад който по-нататък
от песен ти на плач най-често се мениш;
копнежите ти са копнежи на русалка,
но колко ти си дребна, колко ти си жалка,
когато - без цена - със злато се цениш!
—————————–
сп. „Из нов път”, бр. 2, 1907 г.
В НОЩТА
Нощта мълчи, заспала в тишината,
тревожно листите окапали роптаят;
тревите тихичко шумят, а над водата
лунни отражения играят.
Тръстиките треперят и тъгуват
над сенчестите бледонеми отраженья;
сред влагата през сън лилиите бленуват,
бродят сенки, бродят сновиденья.
Ще съмне пак, но няма веч зората
лилиите с целувка нежно да погали;
ще съмне пак, но скрежената смърт - сланата
нищо смъртно няма да пожали…
АЗ ЗНАЯ, ЗНАЯ…
Аз зная, зная, майко моя клета -
навеки в чуждий край, от всички отчужден -
че мойта тъжна песен вече е запята,
че тъй, без крепка вяра в утрешния ден
ще мина своя път със буни ограден.
Аз зная, зная, майко моя мила -
прокуден завсегда от бащиний си праг -
че моята съдба от детство ме повила
във черния повой; че вред немил-недраг,
съшинский ми другар е същия ми враг.
Аз зная, зная, майко моя бедна…
Ала защо кога - насъне някой път -
случайно те съзра измъчена и бледна, -
защо така безспир сълзите ми текат?
Защо копнея пак по бащиний си кът?
ЕСЕН
Полята занемели. Никъде гласец -
макар и глас на звяр - край мене;
унило рони листи сетния цветец,
гората глухо стене, стене.
Верига жерави със шум летят към юг -
към вечно топъл юг - и грачат;
в душата ми рой спомени един след друг
повдигат се и плачат, плачат…
—————————–
сп. „Из нов път”, бр. 3, 1907 г.
ЗИМНА ПЕСЕН
Буйни вихри, дружке, завилняха,
снежен плащ земята е покрил,
а под нашата самотна стряха
гробен мраз е гняздото си свил.
Вместо птички, мила, да запяват
над поточе с къдрави вълни -
страшни бури плачат и беснеят
и се борят с яките стени.
Черна нощ, душице, свеси вежди,
трепна сетний слънчев леден зрак;
болно тръпнат галени надежди,
че узнават свойта гибел пак.
—————————–
сп. „Из нов път”, бр. 4, 1907 г.
МОРЯЦИ
Ний сме рожби на земята със цветистите полета,
дето златни клас се люшка и шуми от край до край,
но живеем в друго царство - над безбрежните морета -
дето яростната буря със вълните си играй.
Сутрин слънцето с целувки ни събужда и ни гали
по изпечените мишци и чиличени гърди,
и, откъснати от грижи и убийствени печали,
цял ден шеметно се носим над лазурните води.
А когато притъмнеят безпределните простори
и сред пламъци изгрее пълноликата луна,
всяка влюбена звездица от небето ни говори
и душата ни се пълни с благодатна ведрина.
Нашият невидим път се вий под всички небосклони.
И навсякъде се вее нашият трицветен стяг.
Приеми, о кораб волен, нашите трепетни поклони: -
в най-далечните морета ний сме в теб на роден бряг!
ОСТАВИ МЕ, МАЙКО МИЛА…
Остави ме да отида
с дружки край морето,
че нататък, майко мила,
тегли ми сърцето.
Искам да погледам, майко,
от брега самичка,
да се радвам и да пея
като волна пичка.
Че са радостите, майко,
кратки и безценни,
и отлитат, като чайки
над вълните пенни.
Да погледам, как вълните
лодките люлеят,
как на кораба високо
знамена се веят.
Да послушам, как цветята
тихичко потрепват
и с брега и със морето
тайни си нашепват.
В тихи нощи как зефирът
и луната бледна
на дедите ми запяват
песента победна.
Остави ме, майко мила,
чуй ми ти сърцето . . .
Ах, не мога ни без тебе,
нито без морето!
НА МОРЕТО
Обичам те в буря страшно, разярено,
когато целий бряг от твоя рев ечи;
обичам те и кротко, тихо, озарено
на заника от сетните лъчи.
Обичам те във ведра утрина, когато
тържествено над тебе слънцето изгрей,
и на вълните ти запаленото злато
като пожар далечен аленей.
Обичам те на лятото в нощта прекрасна,
когато тих ветрец повява от брега,
и твоята вълшебна песен многогласна
звучи с незнайна радост и тъга.
Обичам те и в знойний ден, кога се реят
по тебе лодките с отпуснати гребла,
а лилиите бели нежно се люлеят -
на своите невидими стебла.
Обичам те, тъй както, те обича чайка,
защото в теб се ражда и живей, й мре.
Обичам те кат съща родна майка,
о, мое родно хубаво море!
Я КАЖИ МИ, МЕСЕЧИНКО…
Я кажи ми, месечинко,
сестро тъжноока,
не видя мойто либе
в туй море широко?
Мойто либе, месечинко,
е само на майка
и е младо, и е волно -
волно като чайка.
Три дни стана, как замина
с лодка лекокрила,
и за него съм се цяла
в сълзи потопила,
че облог се хвана с мене
мойто либе клето -
да ми найде за венчило
маргарит в морето.
Я кажи ми, месечинко,
и звездици малки,
в плен ли либето ми взеха
някъде русалки ?
НОЩ КРАЙ МОРЕТО
Нощта простира пак крилата си огромни
и прелестно се вие над водата;
тревожно пискат негде чайките бездомни
и моята любов оплакват в самотата…
Как тъжно грей луната!
Морето ме зове в прегръдките си тъмни,
и носят ми привет вълна подир вълната; -
Морето ще ми пей… Ах, пей доде се съмне
за моята любов и лодката с платната…
Как тъжно грей луната!
Притихнала, заспива цялата вселена.
Безтрепетни, мълчат звездите в небесата. -
Ах, моята любов е, майко, потопена
на изумрудното море в глъбината…
Как тъжно грей луната!
—————————–
в. „Морски сговор”, г. 5. бр. 8, 1928 г.
