ПРИЛЕПЪТ

Александър Карпаров

Вечерта отидох в кръчмата на Гърбата. Той беше ми похвалил новото си вино. Отначало бях сам на масата, но по-късно дойде старият учител, заедно с няколко селяни, приятели на моя баща.

В Рахманларе отидох на работа за два-три дена. Драго ми беше отново да видя родното си село.

Селяните почнаха да ми припомнят някои работи от миналото, което вече бях забравил, после учителят почна да ми разказва за своите пчели и за други още неща, от които малко разбирах, защото отдавна се бяхме изселили от Рахманларе, но трябваше да го изслушвам с внимание, а понякога дори вземах и участие в разговора.

Виното наистина беше хубаво.

Разпитваха ме за вкъщи - за всеки поотделно. Сърдеха се на баща ми, че ги забравил.
Рахманларчени са прости хора, но с добри сърца - мислех си, а ние там в града сме нищо. Не сме хора!

Изведнъж учителя ни показа на срещната маса един пиян старик с вехти дрехи, който от време на време се провикваше на Гърбата за вино. Беше сам.

- Виждаш ли го, това е Милен Прилепът, писарят на общината. Знаеш го, де.
- А, дядо Милен? - спомних си аз.
- Не знаеш ли какво го сполетя? Лошо… Вие там в града съвсем се отчуждихте. Забравихте ни. - И почна да разказва за дядо Милен. - Преди няколко месеца го уволниха. Недовижда, пък и пусто пиене, объркал книжата. Пропи се, пък и какво искаш? Жали стареца. Сина си жали - па и баба Миленица.
- Сина си ли? Кой? Райо ли? Че какво се е случило? - питах нетърпеливо.

- Убиха го. Онези. Страшно беше. Чакай, всичко ще ти разкажа. Другите му два сина на войната ги убиха, а Райо, най-малкия, последния, едничката им надежда свои го убиха. Гърба, дай вино - провикна се учителя и продължи. - Какъв момък беше Райо! И умен. И хубавец. Да му се ненарадваш. Че нали аз съм го учил. Българи го убиха. Тогава… Нали знаеш, мирно си е нашето село, а те дойдоха и тук. Биха. Стреляха по улиците и накая отвлякоха деветима рахманларчени. И оттогава никой не ги видя повече. Разправяха после тук, че ги избили горе при горичката и ги закопали всичките в един голям трап. Ходиха техните близки навсякъде, разпитваха, търсеха и никъде нито помен от тях. Само Райо, Миленовия, намериха. Един ден като се връщала майка му, вкъщи открила трупа на чедото си, там под стария бряст - на горния път. В плитка яма бил закопан, та дъждът измил пръстта и показал се трупът на Райо… Познала го, че нали й е рожба. Легнала на гроба баба Миленица, плакала, плакала, раздрало се майчиното й сърце и там си и останала… Минали оттам нашенци, видели баба Миленица да лежи пред стария бряст, видели трупа на Райо и останали като вцепенени, майката умряла на гроба на чедото си. От мъка. Разчу се бързо из селото и всички се затърчали при бряста - задъхваше се старият учител, едри чисти сълзи се търкулнаха по улеите на повехналото му лице.

Аз бях покъртен. Разбирах вече всичко.

Отри си очите с голяма шарена кърпа и продължи:

- Направихме голямо погребение на майката и на сина. В един ден. оттогава бай Милен се пропи, та наникъде. Пие, плаче, па току се провикне за някакъв прилеп. И така му остана прякора - Милен Прилепът. Горкия, жално е да го гледаш. Онези го зачерниха.

Докато учителят говореше, аз скришом гледах дядо Милен. Лицето му беше тъмно. Кожата на бузите му висеше като празни торбички. Очите му бяха тъмни и угаснали от много болка. Изпод широките ръкави на окъсаното палто се подаваха сухи набръчкани ръце като грапава кора на старо дърво, изпръхнало от вятъра.Мъчно можеше да се разпознае някогашния писар на общината.

Гледах го с много тъга и си спомнях някогашните дни, които оставих далече да живеят с тях. Хубави дни. Тичахме с Райо боси по ливадите, газехме из рекичките и гонехме лястовичките…

Гърбата носеше вино. Ние пиехме. По едно време видях, че съм сам, другите бяха си отишли.

Опушеното таванче падаше все по-ниско и кръчмичката се разкривяваше все повече.

Изведнъж Милен Прилепът се помъчи да се изправи, придържаше се за масата, после размаха ръцете си във въздуха и се провикна задавено:
- Ехе, Гърба, прилепът хвръкна. Ето го, през коминчето…

И бавно се отпусна на мястото си, и заспа с тъжна усмивка.

На другия ден, като е прибирах привечер, пак го видях. Беше се подпрял на пътната вратичка, сякаш очакваше някого. Единият му крак беше подгънат зад другия. Широките му ръкави висяха встрани като криле. Погледът му беше втренчен по пътя нагоре към стария бряст. И така кротък, като че ли самият той беше голям тих прилеп с меки криле.

Така го видях за последен път и все още така го помня - да чака.

Последната вечер, преди да замина, като минавах покрай неговата къщичка, чух зад стените някаква тъжна мелодия на хармоника.

Прилепът свиреше.

В стаичката беше тъмно и прозорците бяха като слепи очи. Същинско гнездо на прилеп. Стана ми мъчно и бързо се отдалечих. Тъжните звуци на хармониката ме догонваха по пътя.

Мъката беше легнала в него като прилеп, самотата му беше й направила гнездо - а жестокостта на хората беше изкълвала с острия си клюн бедното добро сърце на стареца.

На другия ден заминах от родното си село и повече не видях бащата на добрия ми приятел от малките весели години.


сп. „Хиперион”, 1926 г.