Проф. д-р Константин Резачевици

превод: Диана Павлова

Славата за жестокостта на наказанията на Влад Цепеш се разпространила в Централна и Източна Европа, в Московска Русия и в Османската империя. Несъмнено всеки, който прилагал екзекуции по такъв начин, е бил суров човек. Но в случая на Влад, той е бил твърд и непоколебим, не е прощавал на никого, проявил нелоялност към него или нарушил нормите на епохата. От друга страна, е бил справедлив – никой не е бил наказан от него без вина. Антонио Бонфини, официален историк на крал Матиас Корвин, го описва като жесток, но справедлив човек. Цепеш винаги е бил щедър към верните си съратници, които са воювали с него срещу османските нашественици и които са го придружили в неговото изгнание в Буда.

Първоначално славата за жестокостта му се разпространила под формата на политически памфлет, силно преувеличен, размножен и поощрен от самия Матиас Корвин. Памфлетът, подчертаващ невъобразимата жестокост на Влад, бил чут от папския пратеник в кралския двор в Буда, Николо де Модрус, който след това го изпратил през 1462-63 на папа Пий II (Енеа Силвио Пиколомини). Папата го записал в известната си книга “Коментари” наред с германските приказки за жестокостта на Влад, които също водели началото си от Буда. От там нататък брошурите срещу Влад Цепеш се разпространили в германо-унгарския свят, както и в Русия. За това бързо разпространение спомогнали новоизобретените печатарски машини, чиято продукция подхранвала интереса към този вид сензационни материали в средата на петнадесети век. Но не свършило дотук. През 1896 (една година преди публикуването на Дракула), историкът и експерт по славянството Йоан Богдан от Брашов все още приемал тези брошури за оригинални, позовавайки се на “психическата дегенерация” на Влад, на “вероятното му умопомрачение” и извратен ум.

Сега знаем, че Матиас Корвин е дискредитирал репутацията и доверието във Влад Цепеш по следната причина: трябвало да обясни защо не е помогнал на Влад в борбата със султана през 1462. За тази цел (кръстоносен поход срещу османците) той получил преди това пари от повечето католически държави в Европа. Матиас използвал обвиненията, предявени от саксонците от Югоизточна Трансилвания срещу Влад, особено меморандума написан от свещеника Йохан Рюдел от Черната църква в Брашов, и изфабрикуваните фалшиви писма за “предателство” от страна на Влад, адресирани до султана, везира и до Стефан Велики, войвода на Молдова (написани на 7 ноември 1462 – доста вероятно от самия свещеник).

Що се отнася до наказанията, прилагани по време на царуването на Влад във Влахия (1456-1462), ще ги разгледам в два аспекта: С какво и защо Влад Цепеш се различава от другите румънски владетели? Уникален ли е бил той сред владетелите на средновековна Европа? От самото начало трябва да се каже, че румънското средновековно право е било далеч по-снизходително, отколкото това в Централна и Западна Европа. Румънските закони са били основани на “местните традиции”, на църковните закони от римско-византийски произход и на “Синтагма”-та (1335) на Матей Властар – използвана по-скоро като насока за ръководство от съдиите, които имали широко пространство за интерпретации.

Смъртните присъди са били: обесване за обикновените граждани (по-низшите по ранг) и обезглавяване за благородниците. Само в изключителни случаи е имало екзекуции като изгаряне жив (от византийски произход), заравяне жив, удавяне или удушаване (последните две от турски произход), или набиване на кол. Рядко се е прилагало осакатяване по византийските стандарти (ослепяване, отрязване на крайник, рязане на носа) на претендентите за трона, така че тези случаи биха могли да бъдат проследени. Императорският пратеник в Молдова, Г. Райхерсторфер, през 1540, смята, че войводата Петру Рареш (1527-1538; 1540-1546) “приложил тежки наказания, дори за незначителни нарушения”, както свидетелства “големият брой ослепени или обесени за своите престъпления”; наистина, казва Райхерсторфер, “ослепените получават воеводската милост в неговия съд”, което доказва, че не е било проява на жестокост от негова страна.

Румънското Средновековие помни само няколко случая на екзекуции, придружени от осакатявания. Така, Михай (Михаил) Смелият, войвода на Влахия (1593-1601), отрязва дясната ръка на сановника Дима, ръката, която написва предателско писмо, след това, на 3 декември 1594, го обезглавява; Дима е бил протурски настроен във време, когато Михай започва своето антиосманско въстание. Пак за измяна, Михаил Смелият екзекутира сановника дяк Йоан Рац (Мако) през 1599: “Двата му крака трябваше да бъдат отрязани до коленете, а ръцете – до лактите, преди да бъде обесен в Алба Юлия. Но скоро след като му отрязаха единия крак, той умря.” Румънската традиция обикновено била прилагана към бандити, които са наказвани с жигосване с “печати с нажежено желязо”, принудителен труд в солните мини, затвор или изгнание. Дори за много тежки престъпления – убийство, кръвосмешение, прелюбодеяние, кражба – човек е можел да се измъкне като плати с пари или в натура. Много други документи свидетелстват за сравнително леките наказания за всички видове престъпления. Дори и предателство към владетеля на страната е било наказвано във Влашко и Молдова през петнадесети и шестнадесети век само с обезглавяване и конфискация на имуществото на благородника. Византийското право, използвано в тези две румънски страни до шестнадесети век, е давало на свещениците право да съдят. Техните наказания са били още по-снизходителни: за кражба на пшеница например – 4 години пост и 100 дара, за кражба от църквата – 50 удара с камшик по гърба, 24 по корема и 3 години пост, за убийство на дете майката убийца получавала 2 години пост и 150 дара за църквата, за убийство на човек – 5 години пост и по 150 молитви дневно. За сравнение, в Трансилвания набиването на кол е прилагано често – “по традицията на Отечеството”; дори католически свещеник в с. Дупуш е могъл да заповяда да набият на кол румънски “еретик” (принадлежащ към източноправославната църква) – деяние, за което свещеникът бил опростен от папата.

Влад Цепеш управлявал различно: той прилагал за чуждестранни престъпници вида наказания, използвани в страната, от която произхождат, по-често от тези, посочени в румънския феодален закон. Тези видове наказания са били подробно описани в Altenberger Codex, донесен от Виена в Сибиу, Трансилвания, през 1453. В Кодекса са изброени наказанията, предвидени от законодателството в Южна Германия, Закона на Магдебург – също използван и от саксонците от Молдова, както и Закона на Iglau – прилаган от саксонците в Сибиу и Югоизточна Трансилвания. Освен това, за търговски престъпления в Трансилвания, законът позволявал обезглавяване, ослепяване, рязане на крайници, смърт на колело за мъчения; Влад използва всички, с изключение на последното, срещу саксонските търговци, които пренебрегнали неговите търговски разпоредби във Влашко.

Основният вид екзекуция, прилагана от Влад, заради което получава турското си прозвище Казъклъ (Цепеш, набивач на кол) е набиване на кол. Това наказание е от азиатски произход, в античността асирийците го използвали да екзекутират затворници, за което свидетелстват барелефи; Херодот твърди, че е използвано и сред варварите от Азия.

Първото споменаване за набиване на кол в Европа е направено от Прокопий Кесарийски, в произведението му За войните (VII, 38, 20), което разказва за ужасни екзекуции на затворници от славянските нашественици във Византийската империя през 550 г.: изгаряне, одиране, чупене на кости, набиване на кол. По времето, когато тази техника не е имала име, Прокопий я описва така: “Задържаните не са били убивани с меч или копие, или по някакъв друг обичаен начин – на забити в земята прътове, добре подострени, са натискали нещастниците със сила, намествайки острието в средата на гърба, докато достигне вътрешностите и по този начин ги умъртвявали.” Славяните въвели този вид екзекуция в Европа преди 550 г., после той бил заимстван от византийците, след това се разпространил неравномерно по целия континент, най-вече на германска територия; наказанието оцелява в Хабсбургската империя до 18 век: на теория, майките, убили бебетата си, са били обект на наказание чрез набиване на кол. По същите хабсбургски правила, в Трансилвания, през 1785, румънските участници в антиунгарското въстание от 1784 са били набити на кол в Алба и Клуж.

Кога набиването на кол достига до Влахия и от къде? Не от турците, които до епохата на Влад Цепеш не са го използвали. Те научили за него, гледайки гората от набити на колове турски пленници, през лятото на 1462, близо до Търговище, разположена там, за да плаши и отблъсква врага.

Влад заема набиването на кол от правните разпоредби на саксонските градове в Трансилвания, които през петнадесети век официално одобряват този вид наказание. В Трансилвания набиването на кол е въведено в съответствие с различните германски закони, посочени в Altenberg Codex – за убиване на бебета, изнасилване, убийство на роднини и прелюбодеяние (тогава и двамата прелюбодейци споделяли един кол). Чрез набиване на кол Влад наказва гражданите на Сибиу за убийство на бебета и прелюбодеяния.

Първоначално Цепеш не използва набиването на кол. Когато потушава въстанието на болярина Aлбу Велики, след 1457, Влад “го задържа и посече него и цялото му семейство.” Това не е бил онзи Влад, който набивал на кол саксонците от Брашов. Става дума за саксонците, приели избягалите противници на Влад, и набили на колове привърженици на Влад, попаднали в техен плен. В писмо до Брашовяните, които подкрепяли претенциите към трона на Дан III, след декември 1456, сановникът Неагу призовал: “Спомнете си кой започна набиването на кол? Бегълците и вие самите, защото прегърнахте каузата на Дан. Тогава войводата Влад се разгневи за това и ви наказа, като наби на кол някои, а вас хвърли в огън.” Влад реагирал, като приложил същите наказания като техните, тези, които са били записани в собствените им закони. По такъв начин тази форма на екзекуция, от немско-трансилвански произход е била въведена за първи път във Влахия от Влад Цепеш. Не са известни писмени данни за използването й преди това.

На набиването на кол се гледало като на унизително, позорно. През пролетта на 1459, след като побеждава Дан III, негов братовчед и претендент за престола, Влад Цепеш го обезглавява (както бе споменато по-горе), а не го набива на кол. Всъщност Дан получава подобаващо погребение, тъй като те са били роднини, и двамата са имали претенции към трона. Друг войвода, Йеремия Mовила от Молдова (1595-1606) набива на кол своя съперник Стефан Разван. Но Разван, въпреки че е бил произведен във войвода, е бил циганин от Османската империя, следователно не е бил от воеводско потекло. Разван е единственият случай на смърт чрез набиване на кол от 200 воеводи във Влахия и Молдова.

Няма писмено описание на начина за набиване на кол, което дава възможност на съвременните автори да фантазират на воля по въпроса. Но има унгарска гравюра от седемнайсети век, показваща унгарски войници, които набучват на колове турски затворници.

Добре подостреният кол лежи хоризонтално на земята. Осъденият също е поставен легнал. Към краката му са вързани въжета. Трима мъже започват да дърпат всяко въже, бавно натискайки кола по протежение на гръбначния стълб, докато излезе отзад на главата, без да го убива. За да се предотвратят гърчовете на осъдения, някой стъпвал на врата му. Тогава колът, с жертвата на него, бил издиган вертикално и здраво забиван в земята. Операцията изисквала най-малко осем-девет изпълнители и продължавала дълго време. Така че когато имало голям брой осъдени – както и в случай на военнопленници – телата са продупчвали набързо, най-често през стомаха, заради което висели в странни пози, и гледката била още по-неприятна.

Разбира се, това било част от целта: враговете да мислят два пъти преди да нахлуят в страна, която постъпва със затворниците по такъв начин. През 1462, по време, когато турците още не практикували набиването на кол, султан Мехмед II и неговите войници били шокирани от гледката близо до Търговище, на 20 000 набити на колове турци, обхващаща площ от 3 хектара. Византийският хронист Халкондил счита, че зрелището е било специално подготвено за турците, чиято инвазия Влад е очаквал, за да ги уплаши. Мехмед II заповядал отстъпление от Влахия, обявявайки, че “той не може да завземе страната от човек, способен на такива изключителни дела.”

Всъщност, драматичните аспекти на средновековните наказания, включително и прилаганите от Влад Цепеш, били до голяма степен поради тяхната публичност, целяща да сплаши наблюдателите им за дълго време (труповете на побитите на кол или убити с други средства били излагани до тяхното изгниване). Като правило, екзекуциите през Средновековието и дори в модерната епоха не се състояли на скрити места като затвори, а публично, приканвайки колкото се може повече наблюдатели – това ги възпирало да станат потенциални закононарушители.

Много други жестоки наказания, в които Влад Цепеш бил обвиняван, са били доста често изпълнявани в модерна Европа. Рязането на ръце е било застъпено в немските, сръбските и византийски закони – за сечене на монети, публично извращение, кражби от всякакъв вид. По-строги от останалите, законите през 1508 във Фагараш са предвиждали изгаряне – за фалшификаторите на пари. В Централна Европа се използвало обесване за кражба, а със смазване с колело (не използвано от Влад Цепеш) се наказвали разбойничеството, убийството, палежът, оскверняването на гробове, хомосексуализмът, ереста, фалшивите пратеници и предателството. Изгарянето на клада е практикувано във Фагараш за изнасилвачи и убийци на роднини, така че Влад Цепеш е използвал този метод срещу нарушителите във Фагараш през 1460.

Секлерите в Трансилвания също били наказвани от Цепеш в съответствие с разпоредбите на техния закон. Заради това, че нарушил собствения си закон, секлерски францискански монах – който трябвало да върви пеша – бил осъден от войводата на набиване на кол, заедно с магарето, което яздел. Одирането жив било секлерско наказание за онези, които не зачитали законите на общността, в която временно пребивавали. Разкъсването на части и потапянето във врящо масло или лой не се свързват с Цепеш, в документи се споменава, че са били използвани срещу някои румънци в Брашов през 1534. Пратениците, които не отговаряли на очакванията на войводата със своето поведение, били екзекутирани на базата на унгарското законодателство относно оскърбление, нанесено на принц.

Влад доказва, че е твърд привърженик на закона – до фанатизъм, компетентен в клаузите на сложни немски, сръбски, византийски и други закони – да не говорим за местните – саксонските – в Южна Трансилвания. Това е страна на неговата личност, почти напълно игнорирана. С други думи, неговата жестокост е била специфичната средновековна жестокост в наказанията на чужденци; европейските закони, а не румънските, прилага воеводата “до буква” – към нарушителите от съответните европейски страни.

Отличавал ли се по жестокост Влад Цепеш от всички останали средновековни владетели, които не са „наследили” отрицателната му слава, разпространявана чрез брошури и стихове? Разбира се, че не. Разгледайте страховитите разпоредби в многобройните трактати, публикувани между шестнадесети и осемнайсети век (което включва епохата на Просвещението) като Theresian Кодекс на императрица Мария Тереза. Ако те бяха преведени и публикувани днес, във време, когато за нарушителите има удобни затвори, с телевизори и отпуски за уикенда, нямаше да предизвиква съмнение, че са създадени от маниаци и хора с тежки психични увреждания. Средновековните съдии и палачи са били почти безчовечни, неподатливи към страданията на другите. В цяла средновековна Европа палачите, по-известни от законодателите и съдиите, заради публичния характер на тяхната професия, са били прокълнати същества, живеещи извън границите на обществото; в румънските земи, те са били наемани измежду циганите-роби до деветнадесети век.

Вярно е, че петнадесети век донася изобилие от жестокост, с процедурата за проверяване на скитници и просяци, свързани с кражби, убийства и разбойничество – които се увеличавали с нарастване броя на бедните. Трябва да си припомни, че една от славянските “приказки” за Влад Цепеш споменава как той събрал много “сакати” (инвалиди), “бедняци” и “скитници” и ги подпалил в “голяма къща” – за да ликвидира бедността в страната си. Приказката, написана или възпроизведена през 1486, имала своя румънски (вероятно трансилвански) автор, наблюдавал благосклонно действията на Влад Цепеш, в съответствие с манталитета на епохата.

Френската историография счита, че Луи XI, съвременник на Влад Цепеш (1461-1483) “имал жестока репутация заради легендите”, но го описва като интелигентен, религиозен и спестовен човек. Наказанията, използвани по негово време, ще споменем между другото: дране жив, посичане, кастриране, разчленяване, изваждане на вътрешностите, натрошаване на крайниците. Фалшификаторите на пари и хомосексуалистите били сварявани в олио, на обикновените крадци им изтегляли очите по протежение на носа, ухото, ръката и др. Понякога кралят “се наслаждавал да слуша виковете на жертвите”. Правосъдието работело по същата система и в други европейски държави, и също така добре.

Стефан Велики, воевода на Молдова (1457-1504), когото хронистите на седемнайсети век наричат “Добрия” и който бе канонизиран през 1993 г. като “Стефан Велики, Добрият и Светият” е бил не по-малко жесток от Влад Цепеш. След победата в битката край Васлуй, на 10 януари 1475, той набил на колове почти всички турски затворници, с изключение на видните от тях: след това изгорил труповете, оставяйки купчини от кости, според полския хронист Ян Длугош.

Същият хронист ни информира, че по време на битката в Липниц с татарите, Стефан Велики затворил сина на хана на Крим. Ханът изпратил 100 пратеници, които да поискат със заплашителен тон свободата на сина му. Стефан заповядал синът да бъде разчленен на четири части, в присъствието на пратениците, които след това били набити на колове, с изключение на един, чийто нос бил отрязан, след което пратеникът бил върнат при хана да каже какво е видял. Трудно е да се повярва, че Цепеш е могъл да действа по-грубо от това.

Домашните румънски извори били обикновено дискретни за жестокостите на войните. С изключение на Moldavian-German (Молдавско-германската) хроника, написана от немски войник на служба при Стефан Велики; тя ги описва по вкуса и традициите на Централна Европа.

Всъщност самият молдавски войвода я изпраща в Нюрнберг през 1502. Лекарят Хартман Шедел, автор на популярна космография, я преписва. Но това не донася на Стефан Велики в Германия славата на кървав тиранин като Влад Цепеш, защото Стефан не е бил предмет на кампания за очерняне. И все пак, тази хроника споменава, че на 27 февруари 1470, Стефан атакувал дунавското пристанище Браила, във Влахия, където “той пролял много кръв и изгорил града до основи, и не оставил никого жив, дори и децата в утробите на майките им”. После отново, след победата на 28 ноември 1473, срещу 13 000 турци и 6 000 власи, “всеки, паднал жив в неговите ръце, той набил на кол – през пъпа, едни върху други – около 2300 човека. И стоял там сред тях 2 дни”. Кошмарна сцена, достойна за Влад Цепеш, която изглеждала нормално на автора – несъмнено очевидец.

През март 1474, след друго нахлуване във Влахия, Стефан Велики довел със себе си в Сучава много пленници и обесил 700 от тях в предната част на замъка. Накрая, през същата година, Стефан превзел крепостта Тележан и пленил голям брой цигани “които той избивал така, че кръвта потекла извън замъка”.

Нека да си припомним и това, че Влад не е бил единственият с прякор Цепеш (който набива на кол). Басараб Младият, воевода на Влахия (1477-1481), от съперническото семейство Данещи, е бил наречен “Цепелюс” – вероятно заради неговите предпочитания към набиването на кол, или заради приликата с Цепеш. Умалителното (Цепелюс) го разграничава от Цепеш.

Нека също си припомним, че сцените на брутална жестокост не са били чужди на останалите страни в средновековна Европа, многократно по-лоши, отколкото онези, за които е упрекван Влад Цепеш. И аз нямам предвид изтезанията в затворите на инквизицията, а публичните екзекуции.

Изгарянето на Жана д’Арк на кладата на 30 май 1431, в Руан, в резултат на политически процес – под претекст обвинение в ерес – е било една от хилядите обичайни екзекуции в Средните векове. Споменавам този от изобилните факти: свидетелите твърдят, че на изслушването на присъдата “Жана започна да стене така жално, че всички присъстващи, включително и съдиите, имаха сълзи в очите”. Същите “жални стонове” са били издавани от осъдените всеки път на мястото на екзекуцията. Според показанията на палача, въпреки че тялото бързо е станало на пепел, сърцето на Жана е било “непокътнато, пълно с кръв”. Свидетелите описват ужасната сцена, осъдената крещяла сред пламъците, и на един английски войник, който се е приближил до огъня, му прилошало като гледал горящото тяло.

Случай на необикновена жестокост, на свирепо отмъщение, начин, надхвърлящ желанието да ужасиш наблюдателите, е демонстриран от унгарски благородник при екзекуцията на лидерите на селското въстание през 1514 в Унгария и Трансилвания. На 20 юли 1514, под стените на крепостта Тимишоара, главният водач, секлер на име Георг Дожа (Dosza György) е бавно горен до смърт, седнал гол на горещ железен трон, а на главата му била поставена нажежена желязна корона. Една гравюра от Тауринус – Старомахия, публикувана във Виена през 1519, изобразява момента, в който наказвали така наречения опит на Дожа да завземе престола на Унгария, гравюрата също така показва набити на колове водачи навсякъде около Дожа; в краката на Дожа има друг набит на кол, все още неизправен вертикално.

Това, което гравюрата не показва, но се промъква в съвременните източници, е, че другите осъдени са насилвани да ядат печената плът на Дожа, късана със железни клещи от все още живото му тяло. След това Дожа бил разсечен на четири, а частите били изложени край портите на Буда, Пеща, Алба Юлия и Орадея, а главата – край Сегедин. Проявата на канибализъм накарала германския хуманист Йохан Сомер да възкликне: “Ние достигнахме най-високата точка, която не може да бъде надмината – да храним хора, против тяхната воля, с жива човешка плът”.

Поляците също са били готови да прибягнат до нечовешки екзекуции. Така след внезапната и жестока смърт на княз Михаил Висновиески на 26 декември 1615, по време на военен поход в Молдова, предприет, за да помогне за ръкополагането на баджанака си, Александру Мовила (1615-1616), молдавският свещеник, който извършва причастието, е бил обвинен, че е отровил княза (въпреки че смъртта му може да е била причинена от нещо друго). Свещеникът бил убит по начин, наподобяващ убийството на Дожа. Френски наемник в полската армия, очевидец, го описва: “Престъпникът седеше завързан в голям стол, изработен от тел. Около него бяха запалени огньове, но на такова разстояние, че все още можеха да се чуят виковете му 12 часа след това”. Това е било наказание, запазено за онези, които са застрашили живота на принц. И дори свещениците не са били пощадявани.

А какво да кажем за жестокостта на екзекуциите на онези, които се опитвали да убият кралете на Франция, чак до съвременната епоха? На Франсоа Равайяк, който убил крал Анри IV на 14 май 1610, краката първо били премазани в ботуши за изтезания, после бил екзекутиран на Плас Греве, в Париж, по следния начин: “Плътта му беше разкъсана с нажежени до червено клещи – на краката, ръцете, бедрата; дясната ръка, която държа ножа при извършване на престъплението, беше изгорена със сяра; а в дупките стопена плът, оставени от нажежените клещи, беше изливано врящо олио, горещ восък и сяра, смесени заедно. След това тялото беше разкъсано от четири коня, частите – изгорени и превърнати в пепел, а после изхвърлени на вятъра”. Страховитата екзекуция продължила няколко часа.

По същия начин е екзекутиран Робер Франсоа Дамиен, когото повърхностно рязали малко по малко с джобно ножче по нареждане на крал Луи XV. Зверското изтезание продължило час и четвърт. И това се случвало по време на разцвета на епохата на Просвещението, в страната първенец в цивилизацията – три столетия след царуването на Влад Цепеш.

Варварските средства за изтезания и екзекуции от Средновековието продължили да се прилагат в Западна и Централна Европа през 18-ти век. “Естрапада”-та, например, от испански произход, е била предпочитана от инквизицията (Осъденият, окачен да виси за китките, завързани отзад, понякога с тежести, добавяни на краката, бил довеждан, с изкълчване на раменете от многократни резки повдигания и спускания, до мъчителна смърт от задушаване, също като разпнатите в античността) и била прилагана в австро-унгарската армия чак до Първата световна война.

Австрийският Theresian Codex от осемнадесети век с голяма точност описва вида на изтезанията и екзекуциите, според инструментите за изтезания. Хориа и Клоска, лидерите на антиунгарското въстание на румънските селяни в Трансилвания през 1784, са били екзекутирани по клаузите на този кодекс по изрично нареждане на “светейшия” император Йосиф II, който наредил: “Екзекутирайте ги по ефектен начин, в ден, обявен предварително, на публично място, където могат да се съберат много поданици, склонни към разгорещяване включително”. Изпълнението се провежда на 28 февруари 1785, на малък хълм южно от Алба Юлия – чрез чупене на крайниците под колело, а след това чрез рязане на телата на четири и тяхното излагане на обществени места; сърцата и вътрешностите били заровени на мястото на екзекуцията.

Чупенето на кости под колело е бил често използван метод в Западна и Централна Европа, също така и в Трансилвания – но не във Влахия и Молдова. Четирите крайника на осъдения се поставяли върху прътове, костите били натрошавани – между прътовете – с железен лост във Франция, или с тежко колело (на каруца) в Централна Европа. Докато бил още жив, натрошените крайници на осъдения се преплитали между спиците на колелото, за увеличаване на болката. Жертвата продължавала да живее още известно време. Гледката на страховитите колела, издигнати при портите на укрепените градове била ясно послание към другите – много от картините на западни художници припомнят за нея.

Тъй като няма съобщения, че турците са използвали набиване на кол преди времето на Влад Цепеш, възможно е гледката на горите от набити на колове затворници, издигнати от двамата румънски воеводи, да е дала на османците тази идея. Това, което се знае със сигурност, е, че след десанта на турците в Отранто (1480), в кралство Неапол, италианските художници изобразили “Мъченичеството на невинните светци” или “Мъченичеството на десетте хиляди” – тема, разпространена в цяла Европа; саксонски художник от Медиас, в центъра на Трансилвания, бил вдъхновен от турските екзекуции на християнски затворници и нарисувал набиване върху клоните на разклонени дървета, с осъдените, върху заострените краища на клоните, набити произволно – точно както се правело с многобройните затворници.

Този произволен начин на набиване бил свързан с предпочитаните екзекуции, практикувани от османските турци през шестнадесети век – хвърляне на осъдените от стена върху копия или куки, обърнати нагоре; осъденият можел да умре бързо, но правилото било, че той живеел няколко дни в мъчителни болки. Такъв бил случаят на Димитри Висновиески – незаконен претендент за престола на Молдова, и неговия лейтенант – Пиасецки, които били предадени на султана през 1563; те били хвърлени “върху куките от стената на Галата и оцелели там до третия ден, проклинайки Мохамед”. Пиасецки се задушил от задавяне с кръв, тъй като куките били забити в ребрата му. Но Висновиески, “увиснал на гърба си, живял до третия ден, когато турците го пронизали със стрела, защото проклинал Мохамед” – съобщава Полска хроника.

Да обобщим: основните наказания, прилагани към престъпници и военни затворници в Средновековието и модерната епоха в Европа, използвани от Влад Цепеш са били същите като тези на неговите съвременници. Причина за жестоката му слава, започвайки от 1462-63, са, на първо място, серията от немски брошури през XV век, подети и задълбочени от пристрастните доклади на Матиас Корвин, крал на Унгария и на югоизточно трансилванските саксонци. Освен това, ужасът от тези страховити истории спомогнал брошурите и техните илюстрации да останат популярни и през шестнадесети век.

В национален контекст, Влад Цепеш властвал в страна с римско-византийски закони, които били далеч по-леки от тези в Централна Европа. Управлението му се отличава от това на неговите предшественици и управлявалите след него с непоколебимо чувство за справедливост, черта, ценена на народно ниво, включително в Русия. Друг отличителен фактор на управлението му е било прилагането на наказания, присъщи на закона на страната на нарушителя – много по-сурови от тези във Влахия. Воеводата Влад въвежда набиването на кол, заимствано от саксонците в Трансилвания. Третата отличителна черта е бил мащабът на тези екзекуции, предназначени да сплашват врага (гората от набити на колове – нещо невиждано преди – впечатлявала, самите турци го заимствали).

Жестоките екзекуции са характерни за Средновековието, и частично, за модерната епоха в Централна и Западна Европа, предназначението им било не толкова като наказателна мярка, а като средство за сплашване.

Влад несъмнено не е бил сам.

Вестник “Изследвания за Дракула”, брой 8 (2006)