Христо Кацаров

СЛЕД ГРАДУШКА

На черните облаци черното ято
замина далече на юг
и само каквото не беше посято
остана запазено тук.

Полето не е вече тихата нива
и пътят не е вече път.
Нощта като сянка студена покрива
селата, които не спят.

А някъде само трепти в тишината
един оцелял пъдпъдък
и плаче, и гледа самичък луната,
извита сега като лък.

ТАЙНАТА

Моят плуг от нивата изрови
с черна пръст една голяма тайна:
скелет бял с разядени окови,
гробница от никого незнайна.

Кой заровил мирния тракиец
днес не може никой да открие.
Миналото с не един убиец
беше тука. Българи сме ние.

Аз мълча с тракийските орачи…
Над браздите гарван прелетява,
сянката си надалече влачи,
ала гроба с тайната остава.

БУРЯ В ПЛАНИНАТА

Пресипналите кучета не лаят.
Мъжете се затоплят само с вино,
а старците край огъня гадаят
след колко дена бурята ще мине.

В това село затънтено, където
от вятъра къщята се люлеят,
не са живели никога поети
човешките ни мъки да възпеят.

Не са възпети нашите тревоги,
не е възпято времето сурово,
затуй, когато песните ми строги
не се харесват, пея ги отново.

ДОМ

Усещам го като десница,
която ме подкрепя в нужда.
И само там, преди да съмне,
когато вятърът огъне
внезапно старата черница,
една жена ще ме събужда,
една жена ще ми напомня,
че нито миг не ми е чужда.

С гредите стари, с тишината,
о, този дом ако забравя,
едва ли нещо на земята
ще мога вярно да прославя.

ПРОЛЕТЕН ДЪЖД

Аз чух нощес една голяма песен.
До малкия прозорец долепих
лицето си и в песента унесен,
спокойната си нощ й подарих.

Тя носеше на топъл ден зората
и колко ясно казваше ми тя,
да няма нийде нива незасята,
безлюден път, морава без цветя.

Аз, простия човек от планината,
съм слушал тази песен неведнъж
и знаех, че в такава нощ земята
шуми като сърце… Валеше дъжд.

ЗЛАТНИЯТ ЗВЪНЕЦ

В сандъка свети чист и позлатен
един звънец от старите чобани,
а някога на виторог овен
той как огласял горските поляни.

Дедите ми преди години тук
за ясния му глас го позлатили
и сто лета изгарящия звук
на златото наследниците крили…

Вземете го от мене, планини!
След дългата му стогодишна мъка,
отключвам го отново да звъни,
отключвам песента му от сандъка.

РАНЕНАТА СЪРНА

Тя дойде самичка до реката…
Тя дойде разплакана и кротка,
да смути край мене тишината,
да прекъсне моята разходка.

Тя дойде в дола да се закрие.
В сенчестия дол на планината,
тя дойде с вода да се напие
и да си възвърне бързината.

Тя дойде с раненото си тяло
и като приведе взор изплашен,
в речното студено огледало
ме видя до сянката си страшен.

Трепна като вятъра неволно,
лошото усетила веднага,
и ми стана съвестно и болно,
че се е родила все да бяга…

МАЙКА

Ту заблее, ту за миг се вслуша
и нощта притихне като лес…
В триста бели агнета Ваклуша
не намери агнето си днес.

Колко тъжно тя сама го вика!
На небето сребърната глеч
тръпне и на вятъра камшика
се обажда само отдалеч…

И в зори тя стадото разблея,
вълк видяла сякаш в тъмен дол…
Бяла кожа с капки кръв по нея
тя видя разпъната на кол.

Бялото си агънце усети,
на дувара се изправи чак,
близа го – на слънцето да свети –
агънцето чисто да е пак…