„НЕЩАТА В ЖИВОТА СА ЦВЕТНИ…“
Поредната стихосбирка на Христо Ганов - „Белези” (1), напомня за пано на тленната вечност. Зидано в духа на безброй поколения с полет над проблемите на деня. Миг след миг, неспирно. Като дар остават философското смирение пред неизбежния финал и спомените. А също - мечтите за още глътка въздух пред постелята на Вечността. Където в полусън ще чакаме ново прераждане за следващата ни мисия… някъде. Каква е тя - аксиома, или благословена ерес?
Има ли универсална формула за смисъла й в паяжината от дребни щения? Тленна матрица на библейското ли е индивидът, или носител на уязвима реинкарнация? И защо ориста на всеки е различна? Да, рядко тя е онзи желан подарък, отмерен точно между разум и мечти. Още повече пък - заслужен по достойнство. По-често е незначителна.
С интелект, разменен срещу доволна ситост в тъмните ъгли на материалното. Но какъвто и да си, човече Божи: чутовен титан, манастирски послушник, мъж на жена си или квартална знаменитост, имаш грапава мисия. Да бъдеш странник в битието - уж твой пантократор, но и странен другар. Днес ясен събеседник, утре чезнеща сянка. С бунтовна смиреност да късаш плътта му, или да зидаш храм на обществото. Изборът е труден. Ритуалните одежди на прозрението „за”, или „против”, са дар за шепа добротворци. Сред тях и авторът, направил с „Белези” равносметка за присъствието си сред човеците досега:
…Какво е опитът, животът, аз -
познание, което значи болка.
Не плащаме ли за минутна страст
с години от живота си… Със колко?
И пак към изпитания вървим
така отчаяно, така епично,
макар да знаем, че ще изгорим
от тяхното докосване трагично.
„Вървя към дъжда”
От „Белези”, като човешка ласка, струи искреност. Освободена от декорите на мелодраматизма, отчаянието и тревогите на егоцентризма. Мощно диша пулсът на силната личност. Крачеща по друм от неравности, клопки, разбирателство, споделена любов. Белязана с целувката на Юда, или с акордите на доказана взаимност . Цялата тази палитра е вместена в стихове и в чудесната поема „Добър вечер, Любов”. В четиристишия и посвещения с дъх на реквием. Всичко, озаряващо съвременника като мисловна същност, е тук. Тук са темите за раждането и смъртта. За доверието и разочарованието. За изваянието на людете от грубост, нежност, дързост и мечти. В своя парабола се докосват мъжът и жената - трепетни вейки на благословено изначалие. Край нас са и децата, в чиито вени дишаме дори когато вече ни няма. Колегите, приятелите. Урбанистичната природа…
Творбите обобщават изумителното прозрение „съществувам” - всъщност само кратък миг. Докосват вярата, че ще оставим спомени. Че няма да ни забравят, щом тръгнем към предците. Пулсира мисълта, вплетена в слово. В изречени истини. В изстрадана радост, или тиха нега. Нерядко протести срещу обезличаването взимат връх в изреченото. Отчетливо звучат размисли върху изгубената надпревара с времето. Върху изстраданото правило да не съдим околните, за да не бъдем съдени:
Защо по-доброто винаги първо умира,
защо по-доброто винаги първо изчезва?
Кой така недалновидно ни програмира,
а после ни захвърля в някаква бездна
от слепи инстинкти, нагони и страсти,
където се избиваме нечовешки…
Светът закономерно отива към края опасен
и това ще е последната му грешка.
* * *
Бих оприличил книгата на Христо Ганов с катехизис за морални стойности и нравствени послания. Със задължителното условие, че не са статични. Че са плод на аналитична философия за реда на нещата в хаотична последователност. Предречена на всеки от нас. Дали от трите парки, или пък въобще? Все едно. Важното е, че ни издига над страшния въртоп от делничност и нищи теми. И ни води към хоризонт, където дишаме разкрепостени. Нещо - без цена в нашите прашни тегоби. Можем да ги надмогнем, ако погалим кристалния въздух по страниците на книгата „Белези”.
Поетичният сборник продължава най-добрите традиции на съвременната ни литература в раздела „изконно българско”. Нейната модерности актуалност дишат в самия тематичен подбор. В социалната импресия на споделеното. В картинната динамика на поетичния разказ - понякога пластично осезаем, в други моменти:философски енигматичен.Често с преднамерено загатнат финал, подканващ читателите към размисъл.
За Ганов аудиторията е сбор от почтени грешници, „богомолци на сгрешени религии”. Все едно. В небитието си дават среща Аполон Белведерски и Терсит, Хитър Петър, хан Ногай и Крум Страшни. Търпящи помежду си, докато удари часът за прераждане, Киряк Стефчов, бай ти Ганю и Рачко Пръдлето. Няма как - съдба. Както сам казваш, Христо: „Понякога животът ни удря подло и пошло”. Ще му простим, нямаме друг изход. Но книгата ти подсеща, че ни има и светът продължава да блести с пъстрата си буфонада. За това подсещане ти благодарим. Хвала на перото ти, Христо…
1. Избрани стихове. София, издателство НЧ „Литературна София - 2013″, 2015 г.
