БАЩА
Из „Очерки и разкази”
Едвам по здрач архиварят на съда, Станчо Гвоздев, стана баща - роди му се едро и здраво момче. Целият ден той прекара вкъщи. Слушаше стенанията на жена си и помагаше на бабата. Той много се измъчи и умори от това и щом окъпаха детето, излезе да се поразходи. Навън беше топла и лунна нощ.
Приятна пролетна влага вееше наоколо и една лека и прозрачна мъгла покриваше небето. Гвоздев тихо приклопи портата и тръгна прегърбен и замислен из тясната уличка. Той си мислеше за мъките на жена си преди малко и за онова неопределено, но приятно чувство, което го обзе след раждането на детето…
Той за първи път изпитваше това чувство - в неговия беден канцеларски живот не се беше случвало такова нещо. Стори му се като да го повишиха изведнъж в председател на съда.
Той сякаш още слушаше плача на детето. Когато го къпеха, той го бутна с пръст. Кожицата му се стори такава нежничка, гладка, топличка. И му стана драго, драго, че това, което пипа е негово…
Сега, крачейки бавно и уморено, той си мислеше:
Аз ще остарея… ще седя до печката и ще си пуша луличката… А то ще порасне и ще работи. Може да вземе по-голяма служба - аз ще го уча повечко… Нека то прекара по-честит живот….
Гвоздев чу зад себе си леки стъпки и се обърна. Зад него вървеше, широко размахвайки тоягата си, акушерката - баба Митра, прегърбена, със строго и набръчкано лице, но още бодра. Тя се беше забавила, да даде някои съвети на родилката, и сега си отиваше. Гвоздев я погледна, припомни си, че трябва да и заплати, и бръкна в джоба си за двата лева, що бе приготвил за нея…
Бабата стигна Гвоздев и тръгна наред с него.
- Здравичко дете - продума тя равнодушно, - хич не прилича на тебе,
па и на майка си. Ама да ви е живичко.
Гводзев опули очи. Думите на бабата го прободоха като нож. Неприятно и някак обидно му стана. “Па на кого ще прилича”, помисли си той и му домъчня, като че му отнеха нещо много скъпо. Той бързо и сърдито мушна в ръката на бабата двата лева и кривна из друга улица.
Да се върне в къщи, сега му се виждаше безцелно. Нещо го караше да върви нататък, към края на града. С прихлупена до ушите шапка и с ръце мушнати в джобовете на изръфаното сетре, той вървеше и си мислеше:
“Отде се взе тая пуста баба, не можа ли да онемее… Не приличало на мене, нито на майка си…
Ами на кого прилича? На нас трябва да прилича - детето всякога прилича на родителите си… Тъй зная аз. Ами ако не прилича на мене?… Какви диването има в канцеларията - не ще мога да работя от тях… Ще ми се смеят, че не съм можал да опазя жена си. Не, не може да бъде! Жена ми никого не познава и никъде не ходи. Тя ме обича. Тая дърта вещица каза туй, само да има какво да каже. Но може пък да разбира - нали е акушерка. Ех!”
Гвоздев въздъхна дълбока и една черна тъга го загриза. Той си припомни своя живот… Родителите му бяха лоши и груби хора. Никога не бе чувал от тях блага дума. Дотегна им той най-сетне и го изпъдиха от къщи.
Той намери прехрана по чужди вратни и тръгна на училище. Но и там не беше спокоен. Ненавиждаха го другарите му като син на предател - баща му беше предал на турците един от нашите революционери. …Той знаеше защо го ненавиждат и много скърбеше.
Той захвана да мисли, че всички хора го мразят, и стана мълчалив и недоверчив… Доизкара втори клас и едва се сдоби с писарска длъжност. Той работеше упорито, мълчаливо и прилежно - и такъв труд му помогна.
В канцеларията рядко говореше, навън с никого не дружеше. Но тая самотия му омръзна. И той реши да се ожени. И уж животът за него стана по-весел и привлекателен… А гледай сега какво зло се сви в къщата му!…
Гвоздев извървя улицата и излезе извън града. Топла нощна влага го удари в лицето. Някъде по полето изкрякаха гъски. Той дигна глава, огледа се наоколо и въздъхна. Огряното от луната поле се простираше чак до полите на отсрещните върхове, покрити със синкава мъгла.
Близко, наляво тъмнеше гъст върбак, зад който течеше реката. Тук-там, сред върбака, лъщеше нейната гладка повърхнина. Той тръгна из полето, нататък. Нещо го мъчеше, дразнеше и притискаше гърдите му… “Не, не е истина това”, каза си той на ум.
Но изведнъж нещо като ехо се обади в него: “Истина е.” И Гвоздев безпомощно се отпусна на тоя буен порой мисли, които се заредиха у него.
“Тъй, а? Тя ме е лъгала, захвана той на ума си, а пък аз се трудя като вол. Тъй ли требваше - нали сме се събрали да си бъдем верни?… Как тъй? Наедно ядеш и пиеш с някого, а му мислиш зло - това на какво прилича!… Наистина тя не изглежда такава, моята Цонка, но кой знае? Хората са все такива - лицемерни. Може и да е сторила такъв грях…”
Гвоздев зави наляво и се запъти към реката.
Той нагази в гъстия върбалак. Под краката му захрущяха сухи листа и съчки. Жилави клончета го заудряха по лицето, но той не усещаше, вдаден в своите мъчителни мисли. Той излезе из върбака на брега на реката и безпомощно се тръшна на пожълтелия и дебел мъх между две стари върби. Няколко подплашени жаби изпляскаха във водата.
Реката изглеждаше като замръзнала синкаво-сребърна маса. Млечно бяла и прозрачна мъгла пълзеше по нея. От време на време нещо цапваше по нейната огледална повърхност и едва я набраздяваше. Там, на другия бряг, силно крякаха жаби - сякаш гълчеше някоя безсмислена и грозна тълпа.
“Хубаво нещо, мисли си Гвоздев и гледа наоколо… - всичко е хубаво…, а хората са лоши. И жена ми е лоша - изменница. И тя ме мрази като чуждите. Ех, Господ нека я накаже - тя е виновна за всичко.
Жената щом не иска да върши такива работи - никой не може да я закача. А щом иска - ако щеш в железен кафез я затваряй… Малко ли е разправял такива работи нашият регистратор в канцеларията… Ами да се научи той - каквото обича да се гаври… А като види накъде отива работата, може да заскита и след жена ми - той обича такива работи… безсрамник.”
Сърцето на Гвоздев се сви болезнено и едно зло чувство се загнезди в душата му. Образът на жена му стоеше пред него все тъй омразен, предизвикателен и мъчителен… Не му се искаше да живее вече с нея, както по-рано, а трябваше да живее. Да дига скандали - по-лошо. Ще се чуе из града и злите езици не ще го оставят спокоен… Па и не обичаше да се разправя тъй.
Той искаше да се отърве от тая жена някак си тайно, безопасно - тя да линее, да съхне и най-после да умре… а хората да не знаят от що е умряла. И в мозъка на Гвоздев изведнъж изпъкна планът на цялата работа:
“Тъй, скрои на ума си той, тя сега кърми… разбира се - ще трябва повече да яде. Е, пък аз ще се храня на гостилница, а вкъщи нищо няма да внасям - нека пукне от глад.”
Но в него изведнъж се пробуди нежност и състрадание. Тая жена беше живяла толкова време с него и не беше дала повод за никакво съмнение. Показваше се доволна от него, радваше му се и го слушаше като куче. Тъй ли трябва да и се отплаща за това?…
И той наведе глава и стисна тъй силно ръцете си между коленете, като че искаше да изцеди от тях всичката си мъка….
“Ха, тъй зер, продължи на ума си той, чуждо дете, а пък да го имам за мое. Само това не може да бъде… Барем неговата е лесна - ще му развия пелените и полека ще отворя прозореца… да го подуха малко… Тъй… полека… Майка му ще спи и няма да чуе. А на другия ден - болно. След няколко дни ще отиде по дяволите.”
Далеко нейде, зад реката, някой изкрещя жаловита и безпомощно.
Сякаш сред общата свада на жабите, някого убиха. Хладен вятър зашумя във върбака. На Гвоздев му стана студено. Той бавно се дигна и тръгна да си върви…
Той вървеше наведен, мрачен, със скрити в джобовете ръце и мислеше къде да отиде. В къщи му беше противно да се връща - струваше му се, че там нещо ще го притисне, задуши.
Там сега нямаше нищо привлекателно и весело. Животът след женитбата му приличаше на приятен и сладък сън. Сега пак настъпваше безрадостен живот, приличен на сурова и тъжна есен.
Гвоздев забеляза, че се връща по друга улица. Той си припомни, че в тая улица, по-надолу, живееше един познат нему фелдшер, дебел и добродушен човек, който постоянно пушеше и се смееше.
“Виж, помисли си Гвоздев, той разбира от докторски работи… Ще отида при него и така, издалеко, ще го попитам… може ли да се случи такова нещо - детето да не прилича нито на бащата, нито на майката.
Да, тъй. Той ще ми отговори, без да узнае за кого се отнася.”
Той ускори крачките си. Но като стигна до къщата на фелдшера, видя, че прозорците са тъмни. “Спи вече, помисли той, трябва да е късно”, и пак тръгна надолу из улицата…
Но изведнъж пак се обади у него един глас: “Ами ако детето е твое?” - “Да, повтори Гвоздев, ами ако детето е мое?” И у него кипна желание да види сам детето - и да се помъчи да намери в него поне чертите на жена си… Това желание се усили донейде и от състрадание към родилката, която беше лишена от помощ в такова късно време…
И той се запъти към къщи.
Жена му лежеше на широк дъсчен креват с бледни хлътнали бузи и заклопени очи. До нея лежеше детето, завито с червено атлазено юрганче. На малка масичка до кревата мъждееше една лампичка. В стаята беше задушно и миришеше на газ. Гвоздев, развълнуван и мрачен, пристъпи тихо към кревата.
Жена му, изнурена, спеше дълбоко. Известно време той стоя до кревата и гледа ту жена си, ту детето. После полека подигна юрганчето и загледа детето, което спеше тихо. Той дълго време гледа неговото дребничко, червено и изпотено лице, и нищо не можа да открие в него.
“Дявол да я вземе тая баба, помисли си той, нищо не разбира… Не приличало… Празни приказки! Не може да се разбере сега нищо - трябва да порасне…Но, кой знае?… Тя толкова деца е бабувала - окото й е навикнало…”
И предишното съмнение пак загриза Гвоздев…
Но детето завъртя главичка, намръщи се и заплака… Гвоздев се отдръпна изведнъж и седна на близкия стол. Той се вслуша в плача на това безпомощно и невинно дете и сякаш чу нещо родно и близко до сърцето си в тоя плач… Той си спомни за тоя суров живот, в чийто свирепи вълни погреба младост и надежди, и където се люшкаше също тъй безпомощен и слаб като това дете…
Една вълна от задушен плач раздруса неговото тяло. Той увеси глава на рамо и тихо захълца…
А жена му се беше събудила и го гледаше уплашено.
