ЕЛА И ВИЖ!
Уважаема редакция,
Поемата, която ви изпращам, е писана през януари 1988 г. под въздействието на екологическата обстановка в Русе по онова време. През февруари същата година по „височайше” нареждане е спряна от печат във в. „Литературен фронт”, заедно с други материали, след като пак там бе спряно и моето „Открито писмо до председателя на Съюза на румънските писатели Д. Р. Попеску” по същия проблем. Преди това поемата е предлагана безрезултатно и на в. „Дунавска правда”. През март е прочетена пред софийското събрание за учредяване на Комитета за спасяване на Русе и успоредно с това разпространявана апокрифно в различни варианти, с пропуски и грешки. Може би след публикациите „Еднопосочни телекси” и „Потресаващи минути истина” най-после вестникът ще възстанови и тази поема в нейния автентичен вид, заедно с това пояснение, като още едно творческо свидетелство от онова време.
Авторът *
*Здравко Кисьов изпраща своята поема (заедно с неговата бележка към нея) на редакцията на русенския вестник „Дунавска правда”, (вече преименуван на „Утро”) след промените от 10 ноември 1989 г. и този път тя е публикувана охотно.
Поетът никога не включва поемата в своя книга. През 2002 г. тя е изложена в увеличен графичен вид, подпечатана с огромни щампи „Цензура”, на екологична изложба в Градската художествена галерия на Русе, в памет на русенските протести и събитията от средата и края на 80-те. (Б. ред.)
—————————–
ЕЛА И ВИЖ!
публицистична поема
1.
Хей, ти… И ти… И ти -
достатъчно си ме разпитвал
как живеем тук.
Ела и виж
как облаци отровни пъплят над реката
и сграбчват в гибелна прегръдка моя град.
Ела и чуй
как упоените от хлора улици
зоват за помощ денем с тишината си!
Ела и виж
как дъждовете киселинни избродирват
зловещите си монограми по лицата ни!
Ела и чуй
как кашлица раздира нощния покой
и гълъбите на площада сепнати политат!
Ела и виж
как лете са тропосани като с картеч
оскъдните листа по дървесата!
Ела и чуй
стенанията на децата в полусън:
„Кой тъй е стиснал гърлото ми, мамо!”
Ела и виж
как учениците със маски марлени
като хирурзи влизат сутрин в клас!
Ела и чуй
забавения ритъм на сърцата -
забързаните крачки на смъртта!
Ела и виж,
докато младите не са започнали
да се целуват със противогази!
Ела и чуй
как телефоните тревожно тук звънят
и проверяват живи ли сме още!
Ела и виж
сълзите на жените с гаснещи утроби
над детските колички и леглата!
Ела, ела и виж!
Макар че тук, изглежда,
и Данте би отказал да те води.
2.
Сънувах картата на моята родина,
но моят град го нямаше на нея.
Искреше Дунав, зеленееше се Мизия,
Балканът виеше кафяв гръбнак…
И картата, подобно пъстра дреха
бе закопчана с малки тъмни копчета -
села и градове…
но Русе там го нямаше.
Какво се беше случило със него?
Дали не бе навеки изоставен
от своите злощастни мирни жители,
подобно Чичен-Ица и Паленке?
Или мъглата беше го погълнала
най-после в своята отровна паст
през някоя фатална нощ, каквито
светът познава още от Помпей…
И сякаш чух как някой ми прошепна:
„Което може да се случи - то се случва.”
Сънувах картата на моята родина,
но моят град го нямаше на нея…
Ела, ела го виж,
преди сънят зловещ да се е сбъднал!
3.
Боже на дърветата,
на птичките и на тревите,
тях поне спаси,
ако човекът тук ти е опротивял!
Зная,
има ли вода, растителност и твари -
някой ден човекът пак ще се роди.
По-неопитен навярно,
ала по-първичен, доверчив и чист.
И дано е скътал някъде дълбоко
в своята необременена памет
спомен за предишните си грешки.
Боже на дърветата,
на птичките и на тревите,
тях поне спаси,
защото са невинни!
Изпитните, знам, са за човека.
4.
Къде си днес, мой учителю строг,
от часовете по химия?
Къде си - да застана сега
на поправителен изпит пред теб.
Да разкажа урока за хлор,
за киселините,
които разяждат гърдите ни.
Знам, ще ми пишеш шестица,
но къде да вървя по-нататък със нея,
щом годините ми са преброени,
а и всички в този град са отличници
по този толкова труден предмет!…
Къде сте и вие, учители мои,
по анатомия, по история и по етика -
и на вас има какво да разкажа.
Например за органите ни,
които фотографирани
висят из рентгеновите кабинети
като снимки на „безследно изчезнали”…
Елате, учители мои, елате -
заставам на поправителен изпит пред вас
в последния университет на живота ми.
Проверете горчивите ми познания,
преди да съм замлъкнал завинаги,
преди да се е превърнало всичко
в мълчание!
Русе, януари 1988
