ЗЛАТОГРАД
ЗЛАТОГРАД
След топлите прегръдки на поетите
луната слиза
бяла,
уморена.
И тази вечер
пак ще си почива
в копринените пазви
на Върбица…
Като човешки стъпки
във погледа ми изтъняват уличките.
А къщите, белосвани през вековете,
очите ми премрежват
с белотата си…
За малко времето се е поспряло тук –
сякаш песъчинка в мида…
И тъжно е при чувството,
че утре няма да ме има,
когато се превръща вече
в голям,
прекрасен
бисер!
ДЪЖД
Ако аз съм плющящият дъжд,
а ти случайно – трева просълзена
в дъждовна пътека,
ще се скриеш под листния покрив
на дървото – твоето вчерашно детство…
Ако бъда пък жаркото слънце
и ти си отново край мене –
уморена от жега
ще се скриеш на сянка –
позадъхана, топла и както винаги хубава.
Аз ще съм огънят,
стигнал съчките в тебе,
малко преди да се скриеш…
Няма в целия свят, не разбра ли,
място къде да избягаш,
освен, може би при мен!
ПРЕДПРОЛЕТ
Петна от сняг във парка
тъгуват за децата,
а вятърът люлее ламаринени комини…
Студени улици –
на чувствата ни коридори,
са празни в полунощ
като безлистни клони,
само дъхът ми се шляе наоколо
и слуша думите
от покриви изричани…
На съмване
разпънат във небето тролейбус
повлича час след час
от кулата-часовник.
И пролетта разнищва бавно
ръждивата фанела,
която е навлякла зимата…
А после – със кълбото прежда,
приседнала отвън
на майка ми във скута,
с ръцете й изплита дните си.
