Апокрифи от родовата памет

Тодор Коларов

Раклата със семейните ценности и реликви бе скрита в долапа на хасковския ни дом – грохнала къща от кирпич, градена още по време на зловещия Емин ага – Кърджалията. Под старинни дрехи и тъкани от прикята на поколения снахи, наред с пафти и булчински накити, се пазеха Библия от 1874 г., издадена в Цариград, “в книгопечатницата на А. Х. Бояджияна”, сребърен часовник-луковица, чер от патина и замлъкнал навечно, и… три книжки от “Миналото” на Стоян Заимов.
Чичо Георги посягаше към Библията и часовника с подчертано благопочитание. “На наш дядо поп са! – изричаше тържествено някак. – От заточението му в Диарбекир…”. Най-възрастен измежду живите от девет братя и сестри, чичо ми бе “историографът”, пазител на онаследените във фамилията предания, митове и легенди за потекло.
Покрай родовата ни сага, разказвана най-вече по празници, трите книжки на “Миналото” с “очерки и спомени за деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година”, второто издание /1898 г./, прочертаваха през далечното ми детство в навечерието на Втората световна война първата документна диря към моя корен. Пожълтелите им от времето чупливи страници напомняха изсъхнали есенни листа. Върху титулния лист на първата книжка имаше посвещение, направено с ръбат почерк: “На родът Коларови, да помнят кои са. В памят на мъченика, родолюбеца архимандрита Дамаскина. Чирпан, 1899 г.”. Подписът на посветителя бе усукан и неразгадаем като древно писмо.
Архимандрит Дамаскин е “наш дядо поп” – протойерей Димитър Иванов Аврамов /Коларов/ от Чирпан. Владишки наместник и официален представител на българите в чирпанския турски конак, където отстоявал интересите им, отецът се ползвал с име в града.
През един вторник на септември 1869 г. в Чирпан пристига Васил Левски да създаде “съзаклетие”. Имал е и изрична препоръка от отец Матей Преображенски-Миткалото. Да се опреш на хаджи поп Димитра, настоял пред Апостола, той е потребния ти чиляк за делото там. Стара дружба го свързвала с наш дядо поп. През 1860 г. трябва да е било, двамата пътешествуват до Ерусалим, а от Божи гроб се връщат вече съмишленици в житейския си идеал – свободата на злочестото им Отечество. И българи, и турци чуват думата на отца Димитра, ще изтъкне Миткалото пред Левски, Коларови са от стар род и откак се помни, държат на българщината.
В Чирпан Апостола отседнал при лелите си – монахините Евпраксия и Христина, сестри на майка му, учителки в местното девическо училище. По празници са черкували при отец Димитър в храма “Св. Богородица” и след молитвената служба гостували на попадията в дома му на кафе. Те от своя страна ще добавят едно-друго към препоръката на Миткалото. Коларови, ще кажат на сестреника си, от всяко коляно са давали “курбан” за род и вяра.
“Курбанът” захващал от Славин, първият от рода, за когото се е помнело все още. Той имал “конак” в едно градище сред вековен лес на Подбалкана. Поради сполетели го злощастия, бил дал обет да варди от “зулуми” християните от околните поселения. Всяка пролет, преди еничарите да тръгнат за страшния кръвен данък девширме, който сам той някога заплатил с първородния си син Аврам, Славин ще вдигне хората да отведат на скришно из пещери и усои в планината де що има читави българчета. Случвало ли се пък аги и бейове от Карловската котловина между Козница и Стражата да хвърлят око на някоя мома християнка, Славин имал грижата тя да изчезне, преди да са я похитили и потурчили.
Агите и бейовете го нарекли Аджара Славин – дръзкият, смелият, заради предизвикателството да се изпречва на пътя им. Баба Петра, майка на баща ми, разказваше: “Еничарите пущали потери на Аджара Славин бая време, не било година, не било две. Ама като не могли да го хватят, турили огън на конака му, та горял цяла нощ. Сринали имота до камък. Хеле накрая завардили и Славина из букаците под средногорския Кръстец, в едно долище по Стряма река, заловили го и жив го изгорили в жижница”. Жижница наричали както кладата за изготвяне на дървени въглища, така и пещта за негасена вар. Жестокото събитие, според покойния архимандрит Горазд /секретар на патриарх Кирил приживе, историк с научни степени, следвал в Берлин и Рим/, станало в края на ХVІ век, било е оскъдно отбелязано и в чужда хроника.
На погиналите “за род и вяра” Коларови по-нататък им се губи броят. При заупокойна литургия по велика задушница преди Архангеловден отец Димитър четял дълъг поменик със знайните страдалци от фамилията, застигнати от насилствена смърт през следващите столетия. Като уста Петко например (брат на отец Аврам, дядото на хаджи попа), посечен с ятаган пред дома си при поредния набег на кърджалиите през смутното време на ХVІІІ век. Защото мъжете от рода, миролюбиви хора общо взето, когато бивали принудени да защитят чест, да овардят огнище, неизменно са сред защитниците на града срещу разбойнишките орди на Емин ага и Кара Феиз.
Апостола престоял в Чирпан седмица време, срещнал се с “най-видните синове на първите богаташи и конашки чорбаджии”, както свидетелства Ст. Заимов. В задушевни разговори с тях опознавал бъдещите съзаклятници. Една вечер навестил и дома на отец Димитър. Срещата се оказала съдбовна за хаджи попа. Цяла нощ двамата будували на свещ в кроежи за предстоящите им дела, подбирали комитетските хора. Призори похлопали и на портата на Георги Данчов – Зографина. В обвинителния акт по делото срещу Ат. Узунов по този повод е отбелязано: “Хаджи поп Димитър и обесеният по-късно Васил Дяконът дошли у Георги Данчов и той влязъл в комитета” (по показания на Зографина). Пред двамината Левски пламенно представил веруюто си. Не се ли запретнем всинца да се избавим от османлиите, казал им, грош ни цената. Срамно е да чакаме свободата от други, гаче ли сме стамбулски просяци, казал, да си я отвоюваме сами, че да ни тачат останалите народи. Думите му, разбира се, изцяло допаднали на чирпанци.
Работата около учредяването на местната “тайна патриотическа дружина” едва не се закучила, когато набелязаният от съзаклятниците конашки чорбаджия хаджи Данчо – жлътнал от страх и ни жив, ни умрял, се отказал от високата чест да я оглави. Едва тогава Апостола възложил на отец Димитър и на Зографина да се нагърбят с нелеката мисия.
Наш дядо поп приел. После ще обясни на своите от родата: “Длъжност ми е!”. Дълг, сиреч, и всички ще ги приобщи към делото. Покрай архиерейското наместничество, покрай работата в градския меджлис, “длъжностите” на отец Димитър нямали чет. В църковното, училищното и читалищното настоятелство, в благотворителни грижи из енорията и където още възникнела нужда от неговата намеса. Всеки божи ден кажи-речи в дома му било многолюдно – навестявали го миряни с дертовете си, а и приятели на светиня му дал господ. Случи ли път през Чирпан отец Матей Миткалото например, ще се отбие да се видят. При посещенията на Апостола в града отец Димитър го посреща във “владишката” одая /в нея веднъж бил отседнал пловдивският владика/. А вечер, след трапезата, гостът пеел пред домочадците своята “Отдавна ли си, момне ле, калугерица”. Атанас Узунов след него ще се възползва от гостоприемството на отеца, под чийто покрив устройвал комитетските заседания. На съзаклятниците им станало адет с повод и без повод да наминават на разговорка. Георги Данчов бил едва ли не свой в семейството. Пред съдия-следователя в Пловдив ще каже: “Много пъти и с много хора съм ходил в къщата на хаджи поп Димитър… Добър човек е и сме приятели”.
Същински Аврамов дом, с една дума. На Димитровден 1872 г. от Хасково дошъл да го почете аптекарят Христо Златаров /бъдещият баща на проф. д-р Асен Златаров/ – роден в Чирпан, връстник и другар от детинство на наш дядо поп. Водил му и гост – чешкият инженер Иржи /Георги/ Прошек, който със свои сънародници обслужвал барон Хиршовата железница на гара Ябълково. Свързвали ги, оказва се, общи цели – борбата срещу чуждото владичество. Отец Димитър на свой ред, заедно с Хр. Златаров, на Гергьовден отнесли на чехите дамаджана чирпанско вино.
Вечерта, преди Апостола да напусне Чирпан, дружината се събрала в храма по късна доба, където отец Димитър я заклел пред евангелието, револвера и камата. После двамата с Левски ще се уединят и наш дядо поп ще получи напътствия за комитетската си работа. Едно от тях било никога “да не бие на очи”. Светиня му строго се придържал към тоя съвет и макар иначе целият таен чирпански комитет да се е кадровал във фотографското ателие на Зографина ту като учителско съсловие, ту като църковно или читалищно настоятелство, владишкият наместник липсва на кадрото. Ликът му така и не е открит из наличните фотоархиви. Зографина му оставил само крайно пестелив словесен портрет: “Отец Димитър има дълга, красива брада…”. И толкоз.
Още същата нощ Левски, “бидейки благословен от хаджи поп Димитра, отиде да изпълнява длъжностите си по отрано определения път” – ще отбележи Заимов. А отецът направил приписка в църковния требник: “В септемврия месяца 1869 л. яви ни се месия в Чирпан. Свят човек, Господ да го пази! Наедно ще сме, че каквото е писано…”.
За кратко време, особено след 1870 г., утвърденият от БРЦК Чирпански комитет, начело с хаджи попа и Зографина, изградил бойната си организация в града и околните села. Година по-късно Апостола дошъл да провери до къде са я докарали и останал видимо доволен. Този е най-краткият път към свободата, казал, за да ги насърчи.
През 1872 г., по гроздобер, Левски отива в Хасково да основе комитет и там. Отец Димитър – притеснителен, крайно предпазлив по характер, вече го чакал в града, за да го свърже с доверени хора – Ст. Заимов, Хр. Златаров, че да не би, недай боже, да попадне на доносници. Привечер в уречения ден, както твърди учителя Мирчо Попов пред турския съд, наш дядо поп и поп Георги от Старо село /дн. Николово/, час време преди да се съберат хасковските съзаклятници, имали тайна беседа с Апостола. Каква са я редили и съдили, не е известно, но тука, в Хасково, както гласи легендата, Апостола шамаросал и прогонил подозирания доносник, за когото ще разкаже и Иван Вазов.

Предател се намерил другаде, за всеобщо нещастие. Шест месеца след пребиваването си в Хасково Апостола свършва земните си дни на бесилото край София.
Страшната вест потресла чирпанци, съзаклятниците горестно изживявали гибелта му. На деветините отец Димитър отслужил панихида в черквата с присъствието на комитетските хора, чието отчаяние нямало граници. Но не минали и два месеца, по велики пости на 1873 г. в града пристига Атанас Узунов, заместник на Левски, “горещ привърженик на политическите убийства”, както го представил Георги Данчов на тайно заседание в дома на отеца.
Схващанията за политически тероризъм в оня момент съзаклятниците приели за убедителни от думите на Узунов – красноречив, дързък и решителен за своите 22 години. Отец Димитър – колко му е! – спретва на бърза ръка скрито комитетско писмо кого да ограбят за нуждите на революцията и кой да бъде убит, после го разпраща по селските комитети. И поп Минчо Кънчев, председател на комитета в с. Арабаджиево, близък приятел на наш дядо поп и почитател на винцето му, пръв откликнал на радикалната повеля: „Решихме и чакаме вашата заповед – докладвал с писмо до Чирпан, – ще колим, ще бесим, ще убиваме!”. Ат. Узунов, възрадван, горещо одобрил плана и подготовката за набелязаните замисли буквално закипяла. Шиели се дрехи за “юнаците”, на които им предстояло да осъществят решението, набавяло се оръжие, събирали се боеприпаси. Въодушевлението за очаквани битки вдигало градуса, най-нетърпеливите се обучавали в стрелба на скришно из Памуклука – крайградската гора.
Цялата тая шътня нямало как да остане скрита за властите. Една сутрин каймакаминът срещнал отец Димитра на улицата, рекъл му: “Моите очи и уши ми донасят, папаз ефенди, българите в града са се разшавали нещо. Кротки хора сте инак, разбрани, та се надявам туй да е само бош лаф”. Отецът изтръпнал, ала запазил самообладание, доколкото му се удало. “Господ ми е свидетел, каймакам ефенди – отвърнал, – не знам нашите християни да вършат нещо, дето да не е богоугодно и за тяхно добро”. И се прекръстил. Бил искрен и пред Всевишния, и пред каймакамина, защото какво по-голямо добро от свободата? Каймакаминът със съмнение поклатил глава. “Знам ли, знам ли! – произнесъл скептично и по тона му проличало, знаел повече, отколкото казвал. – Господ може и да прощава, ама законът не, пък ти виж там…”. И отминал с недоизречената си заплаха.
За да не стряска съзаклятниците, отец Димитър не уведомил комитета за срещата с каймакамина. Оставил нещата да протичат по очертаното русло. Чирпанци обаче, народ разсъдителен, в крайна сметка се отказали от тероризма като средство в борбата. На заседание у отеца една нощ учителят Янко Кочев твърдо оспорил пред Узунов авантюристичните му идеи, довели вече до кончината на Левски. “Да я вършим разумно, с акъла си, а не лудешки!” – казал, като имал предвид каква я бил свършил Димитър Общи с Арабаконашката случка.
Заподозрял като че ли малодушие у чирпанци, новият апостол среща в Хасково подкрепа за доктрината си. Събитията се развивали стремглаво и понеже, както се знае, историята не учи никого на нищо, стигнало се до “Хасковското приключение” – пропадналият опит за покушение срещу злодея-гръкоманин хаджи Ставри Примо, когото Ат. Узунов се нагърбил лично да го гръмне на 3 май 1873 г. За беда, и екзекуторът, и хасковци се оказват отчайващо неподготвени, за да я докарат до успех. Следващото утро хасковският комитет посрещнал зад решетките.
Седмица след злополуката поп Минчо Кънчев наминал при отец Димитър в Чирпан, от чиито уста узнал за провала в Хасково. Видял и патил, поп Минчо ще възкликне: “Узунов оцапал меха, че да видим дали не ще го наложи на нашите глави…”. Осеняват го лоши предчувствия и казва на приятеля си: “Хаджи, стягай се! Чака ни, както ми се чини, хаджилък до джендема!”.
Опасенията му, за зла слука, се сбъдват. Авантюрата на Узунов погубва съзаклятията в Хасково, Чирпан и Старозагорско, в Сливен и Пловдив. Трийсетина комитетски дейци ги хвърлят в пловдивския затвор. И нали си бил късметлия, отец Димитър се оказва “най-облагодетелстваният” от всички – само към него, неизвестно защо, на следствието и в съда се обръщат на “Вие”. Не че му донесло облаги в очакващата го участ, но останало записано в протоколите при разпита.
Съдебната разправа била кратка. Осъдените двайсет и двама, сред тях Узунов, Заимов, Зографина, Янко Кочев, хаджи поп Димитър и поп Минчо, на които никой не благоволил да огласи присъдите, на 1 юли 1873 г. тръгват по своята Виа долороса – Пътят на страданието. Наш дядо поп посреща съдбата си в дълбок потрес, наложило се поп Минчо да му вдъхва смелост: “Дръж се, отче Димитре, живички сме!”. Отецът опитал да не се прекърши духом. “Изтърпявам всичко – отвърнал, – да видя Татковината свободна…”.
На младини, когато наш дядо поп се връща от Божи гроб, фамилията полюбопитствала как я карат по широкия свят. “Навсякъде тегло – с въздишка ще сподели хаджията. – Черно иго и нийде надеждица”. Едва при “хаджилъка до джендема”, прогледнал с нови очи за истините, ще осмисли колко прав е бил.
След няколкомесечни премеждия и злоключения из Анадола и светите земи, на 20 февруари 1874 г. обречените стигат края на пътя. “Озъби се насреща, та се показа диарбекирската крепост” – записала ръката поп Минчова. Тогава клетниците най-после узнават присъдите си: вечно заточение за повечето и за наш дядо поп. Той бърза да обади на своите в Чирпан: “Провидението ни отреди изпитанията Христови, дано сме достойни…”. Поп Минчо и той, изповядва в писмо до брат си: “Много теглила бяха, аркадаш, не са за изказване!..”.
Диарбекирската одисея на заточениците с всичките й прелести поп Минчо Кънчев я описва в знаменитата си “Видрица”, без да жали черните краски и с присъщия му дар да представя нещата откъм смешната им страна. Отец Димитър е сред героите му – редом с летописеца, предстояло им на двамината четири години да делят патила и теглила в анадолския пъкъл.
На първо време осъдените ги затварят в тъмница, в кулите на диарбекирската крепост. От преживелиците по пътя отец Димитър заболял от люта треска – затворниците спели направо върху каменния под, студен и потънал в кал и мръсотия, по стените се стичала вода, влагата и задухът едва се понасяли. “Цели нощи по нази се притърчат големи черни паяци, гущери, скръпляни и млечници /т.е. скорпиони и дъждовници/, че като ни налетят и уйковците /комарите/, не мигвам до зори” – писал светиня му до вкъщи.
Мъки! Благодетелната християнска община в Диарбекир обаче, която взела под закрила българските заточеници, ще се застъпи и за новодошлите, ще плати гаранциите им, за да ги измъкне от тъмницата. Светът е пълен с добри хора, благодарен ще изрече отец Димитър. На него с поп Минчо им провървяло, православните араби ги приютяват в манастира “Мар Козма” /“Св. св. Козма и Дамян”/, а владиката Матран Яковос ги назначил да служат в манастирската черква, да има с какво да преживяват.
Колкото до владиците наши, те комай понявга забравяли за злочестите си сънародници. Обърнал се поп Минчо за материална помощ към Иларион Макариополски, “но биде глас вопиющего в пустиня”, както с огорчение заключава молителят. И до старозагорския владика ще пише, и пак не го чули. Отец Димитър организирал колективна молба на заточениците от Хасковския процес до крупния търговец Хр. Тъпчилещов в Цариград, а когато и от тая му грижа нищо не излязло, обърнал се до пловдивския владика Панарет, към чиято епархия се числял. След месец за него пристигнали 10 турски лири по пощата, оттам нататък е оставен в божиите ръце.
Докато привикват с нагласата никога повече да не зърнат родните краища, двамата свещенослужители се посветили на дейността си в храма. Така превъзмогвали тъгата си по дом и семейство. Отец Димитър живеел от писмо да писмо, петимен да знае как се справят в Чирпан без него. Вестите от родината като правило носели повече тревоги, отколкото радости, най-вече около Априлското въстание и последвалите го кланета и пожарища.
Дните и месеците се нижели неимоверно дълги, преживените години прераснали във вечност, особено когато противоречивите слухове от и за Освободителната война по същество се превръщали в изтезания за заточениците. И когато най-малко очаквали, Санстефанският мир ги връща у дома. За благочестивостта и усърдието им в черквата владиката Яковос въздигнал отец Димитър и отец Минчо в духовен сан. Наш дядо поп се величаел архимандрит Дамаскин, поп Минчо – архимандрит Михаил. Удостоените си получили тескеретата по случая, отслужват последната си неделна литургия на 2 април 1878 г. и ги изпращат по живо по здраво. И нали дяволът не спи, на поп Минчо по пътя му откраднали елека с тескерето, та нямало как да докаже архимандритското си достойнство, поради което ще се тюхка за непрежалимата загуба до последния си час.
Завръщането на отец Димитър в Чирпан минало тихо, посрещнат бил само от близките. Ала преди още да се нарадва на свободната си Татковина, на семейство и приятели, легнал тежко болен от малария.
И повече не станал. След шест месеца архимандрит Дамаскин напуснал грешната земя, бил е на възраст… 44 години! Опелото му отслужили свещеници от две епархии, участвал и поп Минчо Кънчев, на когото, казват, за пръв път видели сълзи в очите.
В родовото житие-битие на Коларови битува любопитен мит около нравствените им канони: фамилията задомявала чедата си “по сърце” – младите са се намирали и харесвали отпървом, едва после са се провождали сватове. Не им налагали, иначе казано, бракове по сметка и по бащина воля. За ХІХ век било си е напредничаво, както и да го погледнеш. Баба ми Петра обичаше да го изтъква, тъй като нейният, Пеневият род, един от личните в Чирпан, който не се сватосвал с кого да е, оценил Коларови достойни да им я дадат за снаха. Пеневи, свободолюбиви и бунтари по дух, отстоявали доброто си име с цената на всичко. Георги Пенев, един от вуйчовците на баща ми, 16-годишен се озовал при хъшовете във Влашко. Бил имал навика постоянно да влиза в разправия с чирпанските турчета, при която основният му аргумент бил ножът, затова му се наложило през пролетта на 1876 г. да мине оттатък Дунава, в Гюргево. Случил тъкмо навреме, че да застане пред Христо Ботев с мерак войводата да го вземе в четата си. Ботев огледал новоизпечения хъш от глава до пети и казал: “Ни оръжие имаш, гледам, ни четнишка премяна. Оръжие и премяна как да е, ще се найдат. Ама ти, братко, брада да си беше пуснал, или мустаци. Ние тука, както ни намираш, правим войска юнашка, все брадати и мустакати, да се стряскат душманите. Иди да завъдиш барем едни мустаци, после ела”. Какви ти мустаци у юноша на неговата възраст? Войводата бил наясно, четата тръгва на сигурна смърт, не могъл да си позволи да жертва тоя чирпански родолюбец – ни дете, ни мъж, в очакващите ги кървави сражения.
Следващата година Георги Пенев встъпва в редиците на Българското опълчение – Трета дружина, Втора рота и под командването на легендарния подполковник Павел Калитин ще измине славен боен път. Той участва в сраженията за Стара Загора, бил на Орлово гнездо при защитата на Шипка през август 1877 г., не минало без приноса му и в завземането на турските укрепления при Шейново. За неговите 17 години това си е подвиг, не случайно спечелва сред другарите си прозвището “Капитан Журов” – сравнявали го с един руски офицер, чиято безразсъдна храброст подтиквала опълченците към подвизи. След Освобождението Георги Пенев се установява в Хасково и днес името му е намерило място в Регионалния музей.
С делата си и покрай диарбекирските му преживелици и отец Димитър присъства в съдебни, църковни и исторически архиви и музеи. Извън “Миналото” и “Видрица”, името му се среща в трийсетина още научни изследвания, документални, мемоарни и белетристични творби.
От многото фамилни превратности родът ни помнел и преразказвал значимото, времето пък поизтрило немалко, въпреки усилията да не забравяме потеклото си. И тъй като при всяко поколение Коларови въпросът кои са и какви са неизменно ще да е присъствал, веднъж, на Бъдни вечер преди заточението, близките помолили отца Димитра да им осветли истината. Светиня му се позамислил, па отвърнал: “Ми… човеци. Българи”. После, за да е изчерпателно точен, добавил: “Българи като българи…”.
Какво ли повече би могло да се каже?