ЕДНА СМЪРТ
Харманите пламнаха, издигнаха огнени езици до небето, осветиха надлъж и шир тракийската равнина, раниха юнашка Странджа със светкавица и угаснаха. След няколко дни пътищата запушиха - разсърдени оси нападнаха българските села, чупиха вратите, грабиха покъщнината, мъчиха старците за пари, раздърпаха жените, колиха де кого срещнат, палиха села и овчарски колиби.
Тъй турските орди потушиха Преображенското въстание в Тракия.
Странджанските села бяха опожарени, населението - разпръснато като пилци в гората. Но най-страшното бе в полето. Българските села бяха заобиколени с турски. Макар небето да бе широко и чисто и да закриляше Тракия, но пътищата бяха заприщени, водениците затворени, дори и тревата бе забранена за добитъка. Така бе и в селото Каваклия, Лозенградско.
Брашното се свърши, селяните започнаха да мелят на ръчни воденици. По цели дни въртяха, за да смелят няколко оки брашно. Добитъкът се задушаваше в оборите, а овцете умираха в кошарите. Няколко смелчаци се опитаха да изорат крайселските ниви, но изневиделица изсвириха куршуми над главите им, запрашиха в угарите и орачите спасиха живота си с бягство.
В селските дворища бе тъжно. Мъжете обикаляха бледи, с ръце в джобовете, не смееха да си продумат. Вихрушка ще запраши из улиците на селото, те ще притаят дъх, ще се скрият из оборите и плевните, струваше се им, че ордите пай са се задали. Случайно ще писне дете и кръвта се дръпва от лицата им, всички коленичат и се молят.
Страхът се шири из Каваклия цял месец. Дойдоха заптии, откараха виновните и непокорните и си отидоха. Въздухът изведнъж стана по-рядък, не се лепеше като кал по гърлата на хората. Раздвижиха се, напуснаха скривалищата, а при поене на добитък мъжете пак засвириха. Момите смениха скъсаните престилки с нови, нарамиха медниците и тръгнаха за вода. Дълго задържаният смях се откъсна, полетя като изтървана от клетка кадънка, разля се над дворища и градини и успокои селото.
Наближи Димитровден. вратниците до късно не се затвориха. Някои от стадата се завърнаха, овцете заблеяха по дворищата. Разнесе се и чистият глас на овчарите. Само едно от каваклийските стада не се завърна. Кошарите му бяха между две турски села, та никой не смееше да мине през землищата им.
Стадото бе на младия овчар Стоян. На няколко пъти той се накани да отиде при стадото си, но майка му не го остави. Тя вървеше след него като сянка и му говореше:
- Орли ги яли! Защо ми е голямо стадо, когато тебе ще загубя?
Той се усмихваше и отговаряше на майка си:
- Ех, мамо, да знаеш колко ми е мъчно за Белушка!
Белушка бе най-любимата му овца.
Навръх Димитровден майка му извади от раклата нови дрехи, ален пояс и барезана риза. Стоян се облече като за сватба. Майка му не сваляше очи от него, приближи го, даде му варакосана китка и му продума:
- Иди на гости у чичови си, мини по долния път, край Бадемкини мини, та да те види хубава Бадемка!
- Их пък ти, мамо! Тая Бадемка никак не излиза от ума ти!
- Хубава и работна е, синко! Пък и време ти е вече. Двадесет години лежат на плещите ти, докога ще ходиш ерген?
Стоян се усмихна на майка си и тръгна като засвири с уста.
- Вземи си кавала, направете хоро, днес е Димитровден! - извика майка му след него.
Денят прехвърли, но хорото не стана. На хорището се събраха няколко момичета, изсмяха се плахо, но не посмяха да заиграят.
Стоян се прибра вкъщи. Тежко му бе. Мина край Бадемкини, но не я видя. Гледаше широкия двор и нещо все му звучеше в ушите, струваше му се, че чува блеенето на Белушка. Домъчня му за стадото. Видя се всред овцете си и махна с ръка.
- Каквото и да ми се случи, ще отида при стадото!
Нарами кривак, извика на кучето. Майка му го настигна сред двора.
- Стояне, ти си луд! Няма да те пусна! Турците те мразят и ще те погубят!
- Мамо, ще отида, па да става, каквото ще! Тъй с новите дрехи ще ида. Искам Белушка да ме види пременен.
Плачът на майка му не можа да го спре - отиде при стадото си.
Овцете лежаха в кошарата. Старият му баща обикаляше наоколо, разговаряше с кучетата. Стоян застана зад баща си, кучетата заскимтяха от радост, хвърлиха се отгоре му да го лижат. Една овца заблея.
- Белушке!
Овцата дойде при Стоян. Той я прегърна и толкова му домъчня, че сълзи бликнаха от очите му. Извика на овцете и тръгна. Белушка поведе стадото след него. Още не бяха излезли на равния път и кучетата се разлаяха. Към стадото препускаха на коне няколко души турци.
- Стояне, бягай, турците идат! - извика след него баща му.
Стоян стисна здраво дряновия си кривак и зачака.
Турците заобиколиха стадото, опитаха се да го подкарат. Стоян се разсърди, извика им и се приготви за борба. Дигна кривака и преди да го стовари по главата на най-близкия кон, той се залюля и падна по очите си. Куршум прониза гърдите му.
Баща му дойде при него и заплака.
- Стояне, синко, лошо ли те удариха тия проклетници! Защо дойде бе, синко?!…
Турците забраха стадото. Кучетата клекнаха до един трън и завиха. Белушка бе се скрила между две къпини и тъжно блееше.
Бащата се завърна в село, впрегна колата и с няколко юначни мъже прибра трупа на сина си.
На ранина се разнесе писък над селото. Плачеше Стояновата майка. Гласът й трепереше из хладния въздух, проникваше в сънищата на хората и ги събуждаше. тя ходеше като замаяна и нареждаше:
- Стояне, чедо майчино, защо не ме послуша?! Затова ли те майка с нови дрехи премени? На кого остави Бадемка? Стани, синко, нали си за сватба пременен? Стани и край Бадемкини мини!… Проклети изядници! Черна земя да ги изяде!… Белушке, Белушке, бяла овчице, кажи му да стане. Продумай му, той тебе ще послуша!…
И гласът й пресекна…
в. „Литературен час”, 05.06.1935 г.
