Таньо Клисуров

Из подготвената за печат книга „Доказателства за лична употреба”

Есенните литературни дни се организираха през октомври на всеки две години. Това бяха едни от най-интересните духовни събития в Стара Загора и окръга. Бях натоварен като млад член на писателския съюз и като заместник-председател на старозагорското писателско дружество да отида до София и със специален автобус да доведа гостите, все изтъкнати литературни имена.

С какво значение е била Стара Загора в очите на изтъкнатите писатели, показа фактът, че към сърцето на Тракия тръгнаха Камен Калчев, Христо Радевски, Димитър Пантелеев, Найден Вълчев, Владимир Голев, Димитър Вълев, Евстати Бурнаски, Матей Шопкин, Анастас Стоянов, Рашко Стойков, Петко Братинов…

Седяхме на съседни седалки с бай Димитър Пантелеев, докато пътувахме към есенна Стара Загора. Старият поет имаше много сърдечно отношение към мен, към Стара Загора, към покойния си вече приятел Иван Мирчев.

„Таньо Клисуров - той се обръщаше към мен с цялото ми име - знаеш ли, че аз на младини съм работил в старозагорската бирена фабрика?” Докато говореше натъртено и малко разчленено, бай Димитър имаше навика да докосва с два пръста върха на носа си.

„Имах една любовна история във вашия град със старозагорска мома. Тогава се виждах и с двамата Ивановци - Мирчев и Хаджихристов. Бях много як младеж. Съблечен до кръста, товарех цял ден под палещите слънчеви лъчи бурета с хубава бира. И се заглеждах по момите.”

Бай Димитър беше направил един наистина благороден жест към мен още преди няколко години. За Празника на поезията всяка година се издаваше сборник със стихотворения на български поети. Трябваше да изпратиш своята творба на специално назначена редколегия, която или те включваше в сборника, или не. Аз не бях пращал стихотворение.

Но една вечер, като слушах новините по радиоточката в малката стаичка на родителите си, чух информацията, че наградите в сборника „Поезия” печелят трима поети. Единият бях аз. По-късно разбрах, че бай Димитър, един от редакторите на сборника, харесал преди това едно мое стихотворение за баща ми, отпечатано във вестник „Пулс” и го предложил за печат. Струва ми се, че и наградата не ми е била присъдена без неговото съдействие.

През деня в първия ден на празниците гости и домакини четохме стихове в Дома-паметник на връх Бузлуджа. Публиката беше от казанлъшките предприятия. Вероятно хората бяха дошли организирано, но по реакцията им се разбра, че стойностната поезия не им е чужда. Награждаваха със заслужени аплодисменти талантливите творби на поетите, а сдържано - стиховете с дежурен конюнктурен патос.

Вечерта в замайващо красивата сграда на старозагорската опера се проведе тържествена вечер. И огънят на поезията бе запален преди това, ако не се лъжа, от Димитър Пантелеев пред дом „Литературна Стара Загора”.

Тържествената вечер ръководеше Любомир Левчев. Четохме свои стихотворения и гости, и домакини. Току що учредената голяма литературна награда на името на Гео Милев бе връчена на легендарния поет Веселин Андреев, с чиито стихотворения моето поколение беше израснало още от началното училище.

Веселин Андреев се държеше скромно и сдържано. За него казваха, че е един от малцината писатели, наред с Давид Овадия, които въпреки политическия си актив отпреди Девети септември 1944 година, не са се възползвали от него за лично облагодетелстване.

Две-три години след тази вечер, Веселин Андреев отново гостува в Стара Загора, по покана на Културния дом на здравните работници, където работеше жена ми. Направих му кратък творчески портрет пред присъстващите в тогавашния Клуб на културните дейци срещу операта. Имаше и въпроси към госта. Малко смешно, но си спомням, че организаторите, за да не се получи неловко мълчание, бяха раздали на публиката, предимно млади лекари, няколко въпроса, които да зададат на поета.

Нямаше мълчание. Веселин Андреев отговаряше свободно, за него не съществуваха „неудобни” въпроси от политически, икономически и литературен характер. А картината на партизанското движение той представяше необичайно за времето си реалистично, без да спестява и суровата истина за грешките, неуменията, излишния патос, както бе направил и в широко популярните си мемоарни книги.

Понеже се навършваше годишнина от Септемврийското въстание от 1923 година, на Есенните литературни дни бе връчена и още една, специална награда, на Рашко Стойков, посветил най-хубавите си работи на Гео Милев.

Когато даваше думата на Христо Радевски да прочете творбите си, водещият Левчев подчерта, че това е авторът на стихотворение, което „целият български народ знае”: „Води ме, партийо, води ме…” Наблюдавах Христо Радевски, седнал през два стола встрани от мен. Лицето му леко побледня и не успя да прикрие лекото си раздразнение.

Изненадах се, защото смятах, че силните думи на водещия са заслужени и беше естествено да направят удоволствие на този , за когото са казани. Във фоайето след четенето Радевски, когото бях помолен като най-млад да отведа до хотела, защото пожела да се прибере, срещна Левчев и го попита: „Абе, Левчев, аз да не би само това стихотворение да съм написал?”

Не си спомням отговора, но останах с впечатление, че Радевски изглежда вече беше преосмислил стойностите в собствената си поезия. Пишеше вече само на философски теми, вглъбяваше се в природата, сатирата му ставаше все по-остра. Езиково новите му стихотворения звучаха малко старомодно, със стари падежни форми, но емоцията им беше съвсем съвременна. Беше ни гостувал вече в Стара Загора, поканен от стария сътрудник на левия печат Константин Коняров.

С Радевски се срещнахме членовете на писателското дружество. Не зная защо не беше потърсена по-широка аудитория, но допускам, че не е бил „удобен” за местното партийно ръководство заради откритата си критика към Тодор Живков. Направи го и на нашата среща.

А беше далеч още времето на Клуба за гласност и преустройство, на който Радевски беше един от основателите. Не бяхме свикнали с такова открито изразяване на мнения, но бяхме съгласни вътрешно с много от истините, които големият поет сподели на тази среща.

Вечерта след банкета по случай Есенните литературни дни голяма група писатели отидохме в литературното ни кафене „Пегас” да си „довършим приказката”. В разгара на интересните и нестандартни разговори на литературни, обществени, а и на интимни теми,защото не прескочихме и любовната, един патетичен партиен критик се заяде с бай Димитър Пантелеев.

Поводът беше уж формален - годишнината на Гео Милев. Старият поет разказваше за двайсетте години на миналия век, за кръга „Стрелец”, в който той е членувал, за Далчев, включително и за старозагорските Ивановци -Хаджихристов и Мирчев. Изведнъж откъм дъното на клуба, изглежда издебнал удобния момент, се обади критикът:

„Нямахте смелост открито да тръгнете с народа, какво ще го усукваш! Тези, които заеха достойна позиция, като Гео Милев, всички знаем по какъв начин свършиха, в полицейската преизподня. А вие си доживяхте до преклонна старост…”

За момент в клуба настана такава тишина, че се чуваше само учестеното дишане на засегнатия Димитър Пантелеев. Острата му брадичка започна да трепери. Без да поглежда „нападателя си”, той заговори:

„Виж какво…/ тук Пантелеев изрече, както обикновено, двете имена на критика/ нашата революция беше естетическа. Ние отворихме вратите на поезията, залостени от символистите, за да нахлуе живият живот, ние оварварихме словото, то доби отново цвят и вкус, и мирис. Малко ли е това? И дали ти, който днес ми се перчиш, в онова време би говорил същите приказки? Съмнявам се…”

Имаше още няколко реплики и от двете страни. По-важното за мен бе друго.

Действително след 10 ноември 1989-а партизираният цензор и сторонник на „правата” линия в литературата, направи завой. Безсрамно се отказа от предишните си разбирания и заживя, пишейки спомени от „нови позиции”, ни лук ял, ни лук мирисал. Разбира се и оплювайки „революционната линия” в литературата ни.