Петър Доневски

Прочетете този автор. Той е изящен поет, есеист, публицист и природозащитник.
Това е Христо Черняев, за който всичко се побира в едно име - България: „Българийо, ридаят в мене и рани, и кавали // ти в мене си и в тебе аз съм цял.”

Роден е през 1930 г. във Варна, с черноморско детство, с дунавски младини. Работил като зав. отдел „Поезия” във вестник „Пулс”, сп. „Пламък”, редактор в редакция „Българска литература” в Националното радио, автор на 35 книги с поезия, есеистика и пътеписи, сред които „Лирика”, „Далечни гари”, „Пясъчен пръстен”, „По чукари и пътеки”, „Да се нарадваме на лятото”, „Сребърни зарани”, „Старопланински дни”, „Крайбрежие”, „Край брега на Янтра”, „Огнище”, „Апостоли на българския дух”… Все значими творения, за които е получил литературни награди. Негови творби са преведени на руски, френски, испански, арабски, английски, фински, хинди и други езици.

Много неспокойни и вълнуващи са пътищата, по които е вървял поетът. Расъл с бурните вълни на морето, с изгреви и залези на равнината и планините, сред тях той търси билка за лек на ранената си душа. Защото във всички свои творби той е страдал с цялата си душа и сърце. „Недей ме пита колко нощи // не съм затварял в сън клепачи // и наранена колко още от бол душата ми ще плаче.”

Читателят се удивява как са измислени тия негови творения, изказани с прости думи, неповторими, сякаш са излезли от самото естество. И така по години се раждат стиховете на поета. Като сърдечни поздрави към морето, равнината, родните чукари и планински пътеки и признание до болка, обична болка към родители, близки и познати. „Мама пристига, но… В очите й леко се тули // и наедрява една радостна и дълга сълза. // И в стаята градска пак замириса на дюли, // пак замириса на гроздове от селска лоза.”

Чета и препрочитам лириката на поета… Чета, мълча и дълго гледам към зелените била на Балкана. Мисля си за тази музикалност, звънливост, песенност на неговия поетичен свят, за неговите проникнали в най-дълбочинна дълбочина на душата, населена с чудните пейзажи на сезони, природни богатства от багри, нюанси и земни красоти, които само вълшебен художник може да усети и с четка да извае.

Христо Черняев умее да говори с хората, с природата. Той пише тогава, когато усети вътрешен порив, копнеж. И си дава сметка, че читателят няма да му прости, ако е направил грешна стъпка.

Споделям открито. Има нещо светло, тихо изживяване и особен свят на мечти, задушевност и специфично въздействие в творчеството на поета. И не случайно неговите рецензенти споделят, че неговото творчество е магически копнеж по красота, топла носталгия и свежа романтика, все неща, които липсват в поезията на младата градска поетична среда. В своите стихове, есета и пътеписи той показва лична и зрителна осезаемост, изразена изтънчена задушевност и стремеж да ни спести грубите черти на безпощадната днешна действителност.

Със своя топъл, благороден поглед към всичко родно, българско той описва времена, събития на свои съвременници, братя по перо с грижата на родолюбец, а мелодичният му език на разказвач му позволява да извайва и нюансира теми, образи, багри и детайли и да ги транспортира към читателя с философия, открита в самата природа.

Чудотворна е неговата ръка, богата е неговата мисъл и поглед, видял и описал българската природа, духовния ни свят, традиции и народни обичаи. Волност, форми на сравнения като скачащи води, вятърът - въздишка на планината, нахвърлени във фантастично безредие планински била и върхове, див мирис на треви и хвойна, които замайват… И Пиринската вода шепне, бълбука, пее и гали непрекъснато слуха, с най-чудновати мелодии.

Силно ме вълнуват разказите му за неговите гари. Крайморски, равнинни, градски и селски. Гари с дихание на запъхтени локомотиви, сажди и искри, които падат по земята като уплашени светулки. Поразяваща, неповторима е тихата обич и признание към неговите родители.

Трудолюбиви, почтени хора, с пътища и живот по съдбовни „гари, които животът ги мачка // с търкалящи години към залеза, // носещ тревожната болка…” Всичко това е не само видяно и чуто, но и усетено, преживяно с душа и сърце. Поетът е обречен да бъде докрай верен на своя народ, нежен, тревожен, обичащ всичко родно в полето, Балкана, морето и синия свод.

Незабравими ще останат срещите му по Стрямската долина, брега на Янтра, по чукари и пътеки на диви кози, Орфееви скали и рожденски пирамиди. След Вазов, Алеко и Осинин Христо Черняев е следващият български автор, пропътувал България по всички краища и отразил неимоверните й хубости в стихове, есета и пътеписи. Незабравими са и разказите му за български творци, някои от които времето покрива със забрава. За тях той разказва със своя оригинална интонация, патос и тъга.

Препрочитам творчеството на Христо Черняев. Богатият, точен и хубав език говорят, че авторът владее до съвършенство изразните средства. Прочетете този автор. Той оставя богато творчество в националната съкровищница. Нека ни е жив и здрав. И макар и надхвърлил 80-те, да пише, да пише. Да не мисли за края. Защото още ни трябва.