(лириката на Надя Попова)

Никола Иванов

Несъмнено Надя Попова е сред най-представителните български поетеси от едно талантливо поколение, което се появи в лириката ни след поколението на Блага Димитрова и Станка Пенчева.

Макар и с малка възрастова разлика бих посочил имената на Екатерина Йосифова, Калина Ковачева, Рада Александрова, Малина Томова, Миряна Башева, Валентина Радинска, Надя Попова и някои други. Всяка от тези поетеси е физиономична, с изградено собствено творческо лице, което я отличава от останалите.

Досегашните поетични книги на Надя Попова са „Линия на живота”/1981 г./, „Новолуние”/1987 г./, „Къщи за събаряне”/1993 г./, „Безславни празници”/1996 г./, антологичната „Рисунки по памет” /2002 г./ и някои по-късни работи в „Страх от тъмното”. Самите заглавия на поетичните й книги и стихотворения са твърде показателни за тяхната същност - силно драматични и дори трагични.

Още с първите си публикации и стихосбирки Надя Попова навлиза в лириката ни респектиращо като зряла поетеса, някак си не по „женски” сериозно, без творческите лутания, така характерни за младите поети, сякаш тя няма поетично „детство” и колебания.

Нейната поезия не крещи, защото Надя Попова знае, че крясъкът не лекува болката и че човек трябва да си носи кръста, колкото и тежък понякога да е той. Уводното стихотворение „Аз не от вчера…” от „Рисунки по памет” е твърде характерно за творческите територии и натюрела на тази поетеса:

Аз не от вчера по ръба се движа,
под мен бръмчат загърбени тълпи,
но - огледало за обратно виждане -
безсънният ми разум ме крепи.

А днес стоя от пропастта на метри
и няма как пред съдната черта
да преповтарям:
две и две е четири,
денят по-мъдър е от вечерта…

За мен като професионален читател най-важно винаги е било да повярвам в думите на поета, да се убедя, че срещу мен се изправя поетеса със съдба и биография, която не измисля и не преиграва в стиховете си, а те са камертони на сърцето й.

Такава поетеса е Надя Попова и аз адмирирам нейната лирика - драматична, дълбока, екзистенциална, изживяна и преживяна.

Надя Попова е завършила Литературния институт „Максим Горки” в Москва и когато четем стиховете й, се убеждаваме, че сред нейните предпочитани руски поетеси са Цветаева, Ахматова, та до Белла Ахмадулина. А личните предпочитания на твореца са твърде важни, защото го разкриват и говорят и за неговата същност. В лириката на

Надя Попова не цвърчат весели трели, няма безгрижна радост, а една неудовлетвореност от реалиите на живота. Мракът е нейното предпочитано творческо пространство. А светлината, доколкото я има, е съвсем епизодична и случайна и осветява предимно бездуховност и нагони. Стихотворението „Светлина” започва със стиховете:

В тъмнината среднощна
неочаквано светна прозорец -
вик безмълвен за помощ,
затиснат в квадратната рамка.

и завършва по Борис-Христовски:

Но човекът отвори хладилника.
Лакомо с пръсти
нещо къса и дъвка.
И пак светлината угасна.

Натуралистичната картина е с много силно въздействие. Надя Попова трудно извежда на светло своите спомени и размисли, настроенията при нея са предимно носталгични, но без меланхолия, чувствителността й е болезнена, свързана със зрелостта, старостта и мъдростта, макар че тя търси Светлината и Надеждата, защото в никакъв случай не е некрофил и мизантроп, но трудно ги открива и намира, защото такъв е животът, на който тя е вярна.

Нейната лирическа героиня чува плача на страдащите, усеща човешката ранимост и крехкост, скръбни са нейните песни. Поезията й е пропита от болка, от стиховете й се долавят стенания и вопли. Поетесата постоянно дълбае в себе си, затова стиховете й са изстрадани и истински:

И докато душата ми сега разкъсват
надежда и неверие - в едничка нота,
товара от покорството отърсила,
ще питам господаря си, Живота:

- Защо страха си пръснах на парчета,
а щастието най-невъзмутимо ме загърби?

-Защо трохите жалки за врабчетата
кълвяха все охранените гълъби?

Поетесата не ни предлага отговори, а въпроси - драматични, съдбовни, същностни, осмислящи битието ни. Надя Попова никога не си позволява да ни занимава с бита, а средоточие на нейните творчески инвенции е битието с неговия Смисъл.

Тя ни разкрива духовната си биография, която е лишена от лековато щастие, затова тя не заиграва и не преиграва със словото си. Светлината в нейната лирика е оскъдна, защото човешкото ни битие, поне на този етап, не е твърде радостно и надеждно, проблемите ни връхлитат и затрупват ежедневно, трудно се намира изходът от лабиринта, наречен живот.

Поезията на Надя Попова излъчва силна енергия, която дълбоко ни въздейства. Нейната лирика ни разтърсва и сепва, принуждава ни да се огледаме, да преоткрием и забележим колко унизени и оскърбени има около нас, а не ги забелязваме, не сме съпричастни, увлечени в своите егоистични миражи и химери:

Сияйни бездни. Непрогледен мрак.
Приятелства, предателства, любими
забравени, простеният ти враг…

Край тебе преминават чужди хора
и профучават лъскави коли,
краката ти треперят от умора.
Не се залъгвай. Още те боли.

/”Лунапарк”/

И най-страшно е, защото в безразличието си не съзнаваме, че в последна сметка на мястото на лирическата героиня сме самите ние, или всеки житейски момент можем да се озовем на нейното място.

Лириката на Надя Попова е отрицание на делничното в целия й съзнателен живот, в търсене и надежда по нещо светло в необозримото бъдеще. Чрез себе си тя изразява метафоричното и хиперболично начало, което връща човека към изначалния порив по Истината и Доброто, издига го във висините и го превръща в прах. За всичко това говорят стихотворения като „Из неофициалната ми автобиография”:

Желаеха ми ясен път най-близките,
но техните надежди май пропаднаха.
Напразно вкарваха ме в пътя
от детинство -
на път ме решеха
и връзваха ми панделки.

Проходих. Проговорих. Мъдри хора
ме учеха на четене и писане.
И сричах, докато очите се отворят:
че наведнъж
се произнася всяка истина.

И по-нататък:

Нататък - Менделсон.
Войни семейни.
…………………………………
…Спи дядо, от борбата и от влагата изсмукан -
провинциален адвокат, стоик, мечтател,
как рядко идвам гроба да прелея,
……………………………………………………………..
Че всяка радост е пчела обречена,
докосне ли плътта ми - мъртва пада.

За да завърши:

Но аз съм жива. Аз съм будна. Помня
как греят върхове в лъчите коси
и както жадният е тръгнал с празна стомна,
така вървя през тъмното
с въпроси.

Те ще отключат светлина,
защото
не всичките врати са бутафория,
защото не сандъка на живота,
а въздуха му
искам да отворя!

Позволих си по-подробно вглеждане в тази лирична творба на Надя Попова, защото тя е емблематична за творчекия й натюрел. Макар при нея конфликтността да изглежда по женски по-деликатна, няма как да е по слаба, защото е породена от сблъсъка на една свръхчувсвителна натура с всичко грубо и отблъскващо.

Тази лирика олицетворява махалото на живота, на човешките терзания, които минават през болката, през тъгата, през колебанията и стремленията, но и през копнежа и любовта.

Чрез творческия порив лиричната героиня се опитва да избяга от душната атмосфера на делника и бита и се стреми към друг свят, скроен по нейно желание, в който да намери дом за изтерзаната си душа и да се чувства уютно.

Въпреки драматизма и трагизма лириката на Надя Попова излъчва своя особена светлина дори в скръбта, дори в отчаянието, понякога по-незабележима, друг път по-видима. Тази лирика се характеризира с изисканост, на места с изящна простота и чист рисунък.

Надя Попова притежава дарбата да преобразява нещата, без да изгубят своите реални очертания. Цялата й поезия е доказателство, че природният и душевният пейзаж при нея са съответни, аналогични, хармонични. Поетесата търси себе си сред тълпата, носталгичните настроени са примесени с усещания за самотност, тъга, несигурност и разочарования, които изпълват душата й.

Чрез сблъсъка от общуването й с този свят тя преоткрива себе си, самоанализира се, стреми се да проникне зад видимото, да намери формули на живота, които, съотнесени към творчеството, добиват други измерения. В нейната лирика думата „самотност” и нейните производни са сред ключовите думи. Това е така, защото екзистенциалното я вълнува в неговите духовни измерения и стойности:

А когато морето по тавана заблика
и угасне последната нощна звезда,
ще притворя очи -
да не види никой
в тях убийствената ми самота.
/”Бягство”/

Много силно е това изживяване и в „География”:

Да се оплаквам от самотност?
Смешно е -
сред тази полудяла Ниагара
от гласове ту ясни, ту размесени,
от толкова лица - като на гара.
………………………………………………
С годините все повече разбирам,
че няма личността ми истинско значение
за друг, освен за моите родители
и двете същества,
от мен родени.
Единствено във тях съм недокосната
от разочарования и рани,
те ме обичат безпричинно, просто.
…………………………………………………….
И само в тебе вярвам, споделеност,
във твоите обятия разтворени,
когато ме зовеш
при теб да слезна
с ръце безбройни от стъбла и корени.

Поетесата е до неузнаваемост всеотдайна като дъщеря и майка, до жертвоготовност. Лирическата героиня обрисува себе си в цялата си поетична същност. Всичко при нея е резултат от дълго носен и изстрадан личен опит.

Това е житейското кредо на поетесата Надя Попова - един твърд човек и творец, който не се огъва и предава пред живота, а се изправя и посреща неволите, които допълнително го каляват и го правят още по-устойчив:

Да, може до дъно да пия от скърбите,
но никога няма да стигна до дъното,
живот мой, тунел през гранитните гърбици.

Най-светло е някъде малко след тъмното!

Никакъв хленч, никакво отчаяние няма да открием и усетим в тази поезия..
Стиховете на Надя Попова описват дъгата на женската съдба във всичките й превъплъщения и най-вече в тъжните и нерадостни мигове и размишления - „Не вдигай ръка”, „Триптих за раздялата” и редица други творби.

Любовта не само в личен смисъл и страданието са главните движещи мотиви и сили в нейната лирика. Любовните стихове на Надя Попова - „Астрология”, „Ненаучно”, „Този есенен ден се изнизва със стъпка лисича”, „Мисля те”, „Две песнички по една мелодия”, „За единствения, любимия”, „Кръстословица”, „Друго изречение за любовта” и други са драматични, философски, но чисти и красиви, смислени.

В тях има не толкова страст, а повече размисъл и съзерцание, обагрени са от нежна печал и молитвено любуване:

Благодаря ти, че ме приласка
и още за това, че
изтръгна ме като ненужен звук
от съвършена фуга;
че не приличаше на никой друг,
че ме забрави като всяка друга.

/”Благодаря”/

При тази поетеса срещаме странно преплитане между меките пастелни тонове и строгите линии на графиката при изграждането на образите и картините.

Силна е социално-нравствената чувствителност в тази поезия и тя също е съпътствана от чувството за самота.. Поетесата непрестанно усеща грубостта и ударите на живота, болките на другите стават и нейни болки и грижи, светът е неуютно до жестокост място:

Понякога се чувствам непотребна -
почти като говорещ папагал,
като атлета бронзов, всеки мускул
напрегнал в бягащите си крака,
като прочетен вестник, пуснат
в талазите на мътната река.
/”Краен квартал”/

Често лирическата героиня е на ръба на бездната. Равнодушието я плаши, отчайва и смазва /”Гротеска”, „Вариации на тема „Шапки” и др./. Закърнели сме за нежност, съчувствие, състрадание, милосърдие. Наоколо алчност и злоба, която разяжда човеците. Животът и самите ние сме се хванали за гърлата и възможният апокалипсис е все по-близо. Затова и чувството за неизживяност на живота е толкова силно. Обобщаващо потресаващ е краят на „Ескиз”:

А ние, умните и сдържани чудовища,
затъкнали вика, протеста, болката
дълбоко в гърлото, в душите си -
ще продължим към своята последна спирка
с лица
като от късните платна на Гойя.

Това стихотворение е спазъм и вик в тишината.

Много самота излъчват стиховете на Надя Попова от “Созопол”, „Пълнолуние”, „Хамлет ХХ”, „Битие І”, „Свечеряване”, „Дъждът” и други., но те са истински. Любовта бяга от живота ни, приятелите ни предават, изневеряват ни любими, твърде много са разочарованията..

Поетесата смята за свои близки несретниците и отритнатите от живота. И Надя Попова очевидно е възел от нерви. Тя не иска да е част от тълпата, а силна индивидуалност. Категорично несъгласна е с бедуховността, вещоманията й е естествено чужда, стреми се да одухотворява вещите, важно за нея е всичко ценно, истинско, насъщно, което „изтича като през продупчен джоб”, тя се чувства виновна и заради другите. Нейната съдба е синтезирана в стиховете:

Готова съм за всеки хап отрова.
До днес горчилка кой ми е спестил?
Все през лицето шибаха ме клоните,
плодът оказваше се често гнил.

/”От пълнолунието е, любими”/

Надя Попова предпочита вътрешните драматични монолози и диалози със себе си, себеразнищването и самоанализирането. Нейна постоянна спътница е грижата за личните неща, които стават значими за всички, общи и универсални. Силно откроено е усещането й за изтичащото време, което трябва да се осмисли по човешки духовно значим начин. Някои от стихотворенията са с библейски мотиви, други звучат като притчи.

Поезията на Надя Попова не е за шумни скандирания и за площадни четения, за масови митинги или за лековати забавления. Тя трябва да се чете в усамотение и в мигове на болезнени изпитания, които ни поднасят животът и съдбата. Всичко при тая поетеса е изтръгнато от сърцето, оплодено е от една свръхчувствителност, която се пренася върху читателя и го вълнува. В стиховете на Надя Попова има много мълчания, които провокират читателите и им предоставят възможност допълнително да ги осмислят, да допълват нейното слово, защото очевидно то е многозначно и полифонично.

Обикновено в лириката си тази поетеса се движи на скорост, силен е итензитетът на словото, изжвяванията и преживяванията й. Уплътняването на стиховете е много добро, те са максимално обезвъздушени, словесната компресия е впечатляваща, затова лириката й е силно въдействаща, няма как да останем безразлични към нейните поетични послания. Поезията на Надя Попова е пребогата на образи, които активират чувствата и съзнанието ни. Откриваме оригинални и психологически проникновени откровения, вълнуващи с различния нов поглед към света и навеждащи ни на дълбок размисъл.

Поетесата знае, че най-тежък е кръстът на талантливите и почтените, защото те са обременени с неволите, драмите и трагедиите и на останалите, на всички унизени и оскърбени от живота.

Надя Попова - една безспорна поетеса.