Мина Карагьозова

Задачата да представя едновременно и двете книги на Йордан Пеев - „Пощальонът” и „Последният Адам” отначало не изглеждаше толкова трудна.Но, когато се започнах внимателно с текстовете разбрах, че въпреки общия автор, текстовете са твърде различни.

Трудно е да се търси обединяващо звено между остросюжетен роман, много близък по жанр до трилъра и разгърната до размерите на повест притча. И, все пак, има нещо общо в стила и изказа. И двете неща са писани от поет. И то от поет по призвание.

В „Пощальонът” съществува е една образност, пластичност и разгърната метафоричност, които сме свикнали да смятаме за отличителни белези на добрата поезия. А „Последният Адам” където животт е разказан от името на едно Плашило, Слънчоглед, Хвърчило и кос, метафората и притчата са стожери на повествованието.

В „Пощальонът”е използван прийом, много обичан от представителите на екзистенциализма. Героят Кристиан е в гранична ситуация между живота и смъртта. Той е заседнал с колата си в едно дере след катастрофа. И тук вече започват метафорите. Защото животът на героя, осмислен в тези последни часове преди смъртта е катастрофа. Отначало докрай.

Опитите му да открадне нещо от чуждия живот - в случая, многобройните му любовни авантюри и накрая любовта му към Валерия, водят до абсолютно трагични резултати. Бракът му е разрушен. Бавно, постепенно, като любов, която се е разболяла от анорексия, и умира от глад. Между него и сина му не е описан нито един пряк контакт.

Той се оказва баща на детето на своята бивша любовница Валерия и когато разбира, че животът му е обърнат на 180 градуса и бърза към нея, не успява да стигне. Детето му е убито от превъртелия съпруг на Валерия - Антон - който се самоубива. Валерия полудява.

Някой да каже нещо? Остросюжетно и драматично почти като в пиеса на Шекспир. Един живот, изграден от лъжи и опити да откраднеш нещо от чуждите огнища, се срива върху героите. И ги унищожава. Защото часът на истината се оказва и час на разплатата. Защото всичко си има цена. И всяко наше действие, дори и най-дребното и лекомисленото, размества пластове от хора и събития във вселената.

Героят до последния свой миг се надява на спасение и се опитва да изпрати писмо по единственото живо същество, което го посещава - един гълъб. И не успява. После се опитва да изпрати писмо за помощ, като изхвърля листове от дневника на жена си по реката.

И отново метафоричният момент се проявява. Напразно е усилието ни да потърсим помощ и да се противопоставим на смъртта чрез писаното слово - внушава ни авторът. Защото то може да не стигне до никого. Дори до една жива душа. Много безнадеждно послание, наистина. Дано да не е вярно докрай. Аз поне искрено се надявам да не е така.

Миналото е неотменима част от нас и винаги ни застига. Не е възможно да се започне живота наново и начисто. Миналото застига Хари, безнадеждния романтик и поет. Той е бивш наркоман, лежал в затвора. Ана го обича. Може би, защото той е пълна противоположност на прагматичния й пресметлив съпруг. И, може би, защото той я обича с отчаяната страст на човек, загубил всичко в живота си. Иронията е, че тя, навярно от съображения за човечност, му купува не боен, а газов пистолет.

Вероятно, не е искала той да стане убиец. Но, именно заради това, Хари е убит при обира на банката. Защото в жестокия свят на наркобизнеса няма място за човечност. Това Ана още не е разбрала. Но, сигурно ще има много време да го разбере в затвора.
Житейският крах на героите е пълен. Убийство, самоубийство, полудяване, смърт, затвор, отново смърт. И една крехка надежда на помощ от Бога.

„Има само БОГ! И нищо друго.” Това пише преди смъртта си Кристиан на запотеното стъкло на колата. И този надпис, разбира се, ще изчезне. Но това не е фатално. Има хиляди книги, подчинени на това послание. И дали някой ще го допусне в живота си, зависи единствено от него. Просто целият живот ни трябва да е едно приближаване към Бога. И, когато човек не може да стигне до Него по друг начин - остава смъртта.

Пак отиваме при Бог, но без физическото си тяло. Героите на Йордан Пеев от книгата му “Пощальонът” избират точно този път. Да, това е техният избор. И той не е толкова трагичен, колкото ни се струва. Защото героите не спасяват живота си. Но спасяват нещо в своите души. И ги изчистват.

“Последният Адам” е една разгърната притча от начало до края. За Сътворението. За самотата. За приятелството. И за мечтата за полет, па макар и само за минутки в началото и в края на живота. Както Хвърчилото завършва и започва живот си. В полет. Както и подобава на едно Хвърчило. Стопанинът на лозето е въплъщение на Самотата.

Но за Плашилото, за Хвърчилото, а защо не и за Лозето, той е Създател. Всички ние сме Богове по отношение на това, което сме създали, внушава авторът. И всички носим отговорност за света, който оставяме след себе си. И всеки има мисия на тази Земя. Както Плашилото пази до последния си миг. Както Слънчогледът до последния си миг гледа слънцето. И това, че всички имаме Сърце е огромен подарък от Създателя. Остава да го оценим и да го използваме за добри дела и Любов.

И красивите,топли думи на автора ми се иска да цитирам тук: „В края на тази история искам да ви кажа, приятели, че най-хубавото и след най-страшната буря е, че винаги ще има Слънце…” „Искам да знаете, че Слънцето е небесен слъчоглед, който следи с поглед любимата си Земя, докато се въртят заедно в космически танц.”

Предполагам, че текстът ми вече е подсказал не чак толкова скрития и доста експлицитен “боготърсачески план” и в двете книги на Йордан Пеев. Просто на мен се падна трудната задача да го назова. Бог е във всички, във всяко свое творение. И човекът е длъжен да стане сътворец на Бога. Иначе животът му ще бъде трагичен и лишен от смисъл. Това общо взето улових като послание и на двете книги на Дани Пеев. И неизменната нужда от Любов във всичко. Защото само Любовта прави нещата истински. Защото, както пише самият автор в края на книгата “Последният Адам”:

“…че вино без любов вода е само,
която оцветено е в червено…”

И, ако се върнем към заглавието на този текст, животът е и притча и трилър. Защото той не спира с мъдростта на пророка и отшелника, защото той е неумолимо събитиен. Защото Той, животът, е всичко това.

Аз съм щастлива, че се докоснах до тези две книги, които отразяват две от основните характеристики на живота. Действието, събитието. И осмислянето. Надявам се, че съм помогнала с този текст на читателите да осъществят своето собствено докосване до това творчество.