(“Тримата братя и златната ябълка”…)

Ваня Колева

Ритмизираното слово, съпроводено с мелодика, съответна интонация и звукоподражателни елементи, най-рано достига до детското съзнание. На поезията, поднесена по подходящ за децата начин, е съдено да пробуди усета им за естетическа наслада, да ги убеди в изпълнението на определени задачи и обратно – да ги откаже от нежелателни реакции, както и да провокира първите им опити за продуциране на текстове. За проявата на магическото й въздействие е необходима известна доза артистизъм, благоприятстваща рецепцията. В качеството на адресат децата бързо оценяват вниманието на четящия към текста. Дори да звучи пресилено, двегодишните вече разграничават уменията на възрастните: един чете “хубаво”, а друг – “ъъъъъ”. Имитирайки, те се приучават да рецитират, като около третата си година започват да преправят или допълват стихчетата, насочвайки ги към свои любими обекти: действията с топката отвеждат към трансформация на празничните благословии във вид: “Топчице игрива, да си здрава, жива!”; изненадата пред свързаните дръжчици на черешите намира оригинален изблик: “Две черешки – две сестрички, хванали се за ръчички!”; едно детско желание се изразява в ритмизираното: “сестричка в количка”…
Но това все още е спонтанна реакция. Децата на тази възраст не осъзнават хрумванията си като нещо оригинално, за тях те са просто част от играта.
Следваща стъпка в света на словото е интересът към наративността. Приказката изисква подготовка за възприемане на по-пространната творба, внимателно проследяване на фабулата й. Странното, учудващото активно търси своето обяснение чрез явления от естествено обкръжаващата действителност. Децата попадат в сфера, пулсираща между близкото, реалното и необикновеното. Те неусетно потъват във фантастичното, приемат свръхестественото за обичайно и по обратен път осмислят всекидневието посредством вълшебството. Не само съпреживяват събитията с приказните персонажи, но и превръщат своята игра, своето битие в приказка, озарена от чудесното. Близките, членовете на семейството, поемат функциите на магически помощници, те са “дарителите”, които са длъжни да помогнат, да осъществят добрия край на новата, сътворена от детето, “приказка”. Докато вредителите и злокобните същества остават някъде отвъд дома.
На около три и половина години децата активно възпроизвеждат чутото – в началото с помощта на възрастните, а по-късно и самостоятелно. Така те се самоидентифицират и самодоказват, макар в тесния кръг на близките. Те настояват на “своя” разказ, в който епизодите често са в ред, различен от общоприетия; изискванията към персонажите от едни приказки се пренасят в други; в текста се вграждат нелогични на пръв поглед елементи. Сюжетът се променя по закони, подвластни само на детското разбиране за нещата. Този процес е интересен, тъй като тъкмо чрез чудноватите като структура компилации изследователят разбира кои моменти са ясни за децата и кои – не. Сблъсква се с текстови особености, които е пропуснал да обясни, с архаизми и битови реалии, непонятни за съвременното дете. Този процес продължава относително дълго.
На около четири години и половина децата вече съумяват да постигнат по-целенасочено пресъздаване на даден образец, справят се относително добре с композицията му. И ако отново изненадват, то е, че без да се отказват от твърде странните текстови сцепления, малките разказвачи променят оценката си за тях. Те се диференцират от вече усвоените приказки и правят опити да сътворят “нови”, “измислени” от тях самите истории. Налице е детската позиция, че това е самостоятелен текст, различен и независим от конкретния оригинал.
У някои от наблюдаваните в продължителен период деца от предучилищна възраст се появява желанието композициите им да бъдат оценени. Да бъдат “записани” и “прочетени”, както се четат книгите на възрастните.
Вярно е, детският наивитет провокира снизходителна усмивка, но явлението е маркер, че от потребител децата се превръщат в своеобразен творец на текстове. Важно е, че малките не се боят да представят своето разказче, че бързат да заявят присъствието си. И е въпрос на такт, на търпение от страна на възрастните да се поощри изявата на подобни опити. Изразят ли възрастните интерес, покажат ли, че са заинтригувани от тези първи разказчета, децата ентусиазирано и с охота населяват пространството с особени случки. В центъра им поставят себе си; втъкават в тях усещането си за добро и правилно, за справедливо и несправедливо, за провинение и изкупление. Насочват към проблеми, които са ги впечатлили и които често са твърде сериозни, свързани с динамично-напрегнатия свят на възрастните. Разбира се, пречупени през детските очи. От особено значение са витанията из фантастичното: попадането на обикновени деца в царски палат; отношението на харизматичните персонажи (цар, царица, принцове, принцеси) и на особената прослойка – стражите, към обикновените хора и най-вече към децата. Всичко това става с поетиката и принципите на познатия за малките художествен образец – приказката.
За илюстрация в настоящата разработка е подбрана първата част от народната приказка “Тримата братя и златната ябълка”, но преразказана през 1999 г. от едно от наблюдаваните деца, тогава на пет години и половина – Анна. Става дума за дете, анализиращо според възрастта си чутото и видяното; отстояващо хрумванията си. Дете, неприемащо поправки или опити за вмешателство в това, което разказва. Но аргументиращо детайлите, които от гледище на възрастните са нелогични или неясни.
И така, според текста на малката Анна:

“Живял някога един цар. Той имал трима синове.
– Синове мои – казал веднъж на синовете си, - цял живот обикалях около ябълковото дърво в градината, но нито една ябълка не можах да откъсна. Все нещо обираше плодовете.
Най-големият син казал на баща си:
– Не се безпокой, тате, аз ще отида да вардя ябълката.
Отишъл синът под дървото и зачакал да пропеят първи петли. Но го хванала сънна дрямка и той си казал: “Да подремна малко, докато дойде това нещо, дето обира ябълките.”
Заспал царският син. Тогава дошъл един огнен змей. Налапал всичките ябълки и си тръгнал. Когато се събудил, царският син видял, че дървото е обрано. Прибрал се. Посрещнал го баща му:
– Какво намери, сине?
– Нищо – отвърнал царският син.
Царят свъсил вежди:
– Ще извикам стражите – да те затворят в онази малка ъглова стаичка, долу, под стълбището на двореца.
Завели го стражите в малката стаичка, а тя била тъмна и страшна. Заключили там принца и отваряли вратата само когато му дават храна.
След няколко години царят изпратил средния си син да пази ябълките. За да не заспи, момъкът се разхождал около дървото. Пропели първи петли. Огненият змей изпратил сънен вятър. Заспал царският син и изтървал лъка си. Змеят пак нагълтал всичките ябълки и си отишъл. Събудил се синът на царя и видял, че дървото е обрано. Посрещнал го баща му и попитал:
– Какво взе, сине?
– Нищо, тате, – отвърнал царският син.
Тогава царят наредил на стражите да освободят по-големия му син. Разбрал, че синовете му не могат да опазят ябълките. Обадил се най-малкият син:
– Тате, аз няма да заспя. Ще опазя ябълките.
Отишъл той до дървото, скрил се в хралупата на дънера и зачакал. Пропели първи петли. Дошъл змеят. Започнал да гълта ябълките, но царският син изпратил стрела, ранил го в единия крак. Изпратил втора стрела – ранил и другия му крак. Побягнал змеят, прибрал се чак на дъното на своя кладенец. А царският син се сгушил в хралупата на дървото да си подремне. На сутринта той обрал плодовете, прибрал ги в своята торбичка и ги занесъл на баща си. Царят пак попитал:
– Е, какво направи, сине?
– Ето тази торбичка, тате. Пълна е с плодовете от нашето дърво.
Двамата по-големи братя си глътнали езиците.”

С оглед на предложения от детето вариант се очертават няколко особености:
1. Рамкиране на текста. Анна обгражда своя разказ с познатата от традиционната приказка рамка: “Имало едно време…”, или с нейния вариант: “Живял някога…” Посредством преизказното наклонение тя (и децата изобщо) осъзнава(т) съществуването на художествената фикция. Заедно с проникването в законите на възможното “тогава” и невъзможното “сега” детето подчинява своите фантазии на принципи, които вероятно усеща подсъзнателно, макар теоретично да са му неизвестни. Приемайки диференцирането между реалното и художественото пространство, маркирано чрез класическата начална формула, посредством тази формула детето извежда своите разказчета отвъд битийността. Посредством нея измислиците получават статут на безспорност и истинност. Рамката се затваря в края на текста, като в някои случаи детето отново прибягва до установените от канона структурни единици, а в други избира елементи от съвременната разговорна фразеология.
2. Промени в персонажната система.
2.1. Почетен представител на рода. Детето познава приказката в два варианта, съгласно които условната информация за златната ябълка се дава на тримата братя от майка им (БНПТ 1980: 171-175) и съответно от стария им баща (Каралийчев 1998: 5-15). Доколкото вълшебната приказка съдържа рефлексии от процеса на разпадане на първобитно-общинния строй и се свързва с разкъсващите се връзки в рода и разприте в малкото семейство, а героите й имат реални социално-исторически корени (Мелетинский 1958: 7-8), всеки от двата варианта се основава на строго регламентираните функции на образите и проявите им в обредната система.
2.1.1. Когато става дума за майката, обикновено се допълва, че тя е вдовица. В оригинала присъствието на майката е по-скоро пасивно, но самото маркиране на образа по законите на традицията актуализира поредица зависимости. Вдовицата на символно ниво е своеобразно въплъщение на Великата богиня майка, чрез която се поражда и структурира светът. Като източник на жизнена енергия и сила, богинята е девственица (девствеността й се възстановява по магичен път), а вдовицата поради особения си обществен статус (живее без мъж) се възприема за ритуално “чиста” и съгласно архаичната норма обладава жречески и посреднически функции. Богинята ражда своя божествен син, извисява го до нивото на свой син-любовник, превръща го в свой съпруг; а вдовицата поставя пред синовете си определени трудни задачи, свързани с инициациите, като след успеха им способства осъществяването на желания от тях брак. В края на природния цикъл богинята присъства на разкъсването (смъртта) на своя син, за да го роди отново, което съответства на възродената от пролетта природа. Изпращайки синовете с поставените им трудни задачи, вдовицата довежда до ситуацията на тяхната мистична смърт, следвана от прераждането им, но вече в нов статус. Това определя магическата способност на вдовицата ритуално да осигурява здравето на живите и благоприятния преход на мъртвите в отвъдното, поради което тя най-пряко участва в погребалната и поминалната обредност.
2.1.2. Когато се има предвид бащата, се отбелязва, че той е “старец”, фигура с почетно място в социалната йерархия. В границата на семейството (задругата) старецът (старейшината, дядото, домакинът) разполага с имота и паричните средства, той разпределя трудовата дейност и задълженията на синовете си. Сяда първи на трапезата и заема централното й място. Спи най-близо до огнището като сакрален център на дома. Обредната система му приписва ред жречески функции.
2.1.3. В своята интерпретация Анна държи, че бащата е “един цар”. Тази промяна е провокирана от желанието на детето да внесе повече блясък в изгражданото пространство, да обгради персонажите с изключителност. Тя е опит за максимално отдалечаване от оригинала. Основава се на усещането за свобода при боравенето с приказните субектно-обектни отношения, плод е на интереса към моделирането в най-широк смисъл.
От друга страна, включването на царя в персонажната система довежда до значителна промяна на функционално ниво, която (може да се отбележи) е неосъзната от детето. На първо място, като притежател на инсигниите на властта, царят символизира определена институция и време, в което световният порядък е вече установен. Това лишава синовете и особено най-малкия от тях от качеството му на културен герой, основаващ родовата организация, установяващ нормите за брачни отношения и изобщо някакви обреди. Наличието на цар, който сам подлежи на ежегодна инициация, поставя синовете в напълно канализиран ред, който не само не може, но и е забранено да бъде променян. Последното директно присъства в модела на Анна: той “цял живот” извършва действия, периодично повтарящи се и подчинени на определена цел, но не успява да постигне желания резултат. Това показва необходимостта да бъде сменен от онзи, който е по-достоен за трона.
2.2. Стражи. Необичайно за традиционната приказка “Тримата братя и златната ябълка” е въвеждането на стражите сред персонажната система. Тяхното присъствие би било необосновано в условията на родовата община, но е логично при появата на знаците на държавническо формирование. В детските очи стражите заемат твърде важно място – те символизират правосъдието и справедливостта. Те действително са посредници между царската воля и провинилите се пред закона: бидейки изпълнители на наказващата функция на владетеля, те имат отношение и към даряващата му роля.
2.3. Антагонист. В оригинала антагонистът е ламя или хала, т.е. митически персонаж, осмислен във фолклора изцяло в негативен план. Повлияна от различни приказки, които познава, Анна нарича персонажа “огнен змей”. Това е образ, стадиално по-късен от този на ламята и халата, носител на демоничните характеристики на дракона.
В народната приказка от самото начало се знае кой откъсва и отнася златната ябълка, с кого е предстоящото единоборство на всеки от братята. В отличие от нея, детето поставя известно диференциране в посока “всезнаещ повествовател” – “нищо неподозиращ герой”. Тук е очевидна ролята и на литературни образци, но аргументът, основаващ се на съдържанието, визира опит за аналитична мисъл. Защото е убедително детското обяснение, че щом старият баща “цял живот” е “обикалял около дървото”, но не е могъл да опази нито един плод (по Каралийчев 1998: 5), то той няма откъде да знае кой и какъв е похитителят. За неуспелия цар вредителят е само “нещо” – загадъчно, неясно и необяснимо същество: “Все нещо обираше плодовете”. Очаквайки появата на антагониста, най-големият син разсъждава: “Да подремна малко, докато дойде това нещо.” Затова пък за малката Анна е известно, че похитител е “един огнен змей”, който изпраща “сънен вятър” и потапя юнаците в “сънна дрямка”.
Отново за разлика от фолклорните варианти, дървото не ражда по една златна ябълка в годината. Подобно чудновато дърво остава неприемливо за детето. В неговото възприятие дървото е като другите, макар със златни плодове. “Дървото е обрано”, змеят “налапал” или “пак нагълтал всичките ябълки”. Детайлът насочва към магическата способност на представителите от отвъдния свят да поглъщат храна и пиене във фантастични размери. По отношение на хората змеят е представител на друга, враждебна време-пространствена система (появява се по първи петли), и това Анна изразява чрез лакомството. Детето познава от различни приказки този тип изпитание, на което биват подлагани културните герои или техните помощници. Решението за акцент върху лакомството и огнената природа като разрушителна характеристика на змея е резултат от детската склонност към моделиране и комбинацията на детайли от различни източници.
3. Взаимоотношения между персонажите.
В народната приказка информацията за златната ябълка и отнасянето на плодовете й от ламята (халата) се дава от повествователя още във встъплението, за да се повтори от бащата. В интерпретацията на детето думата веднага е дадена на царя, който съобщава за претърпяната липса и за неуспеха пред силата на антагониста. Естествено, най-големият син поема инициативата да опази ябълката. Познатият от фолклора типов модел на поведение и речева изява е най-достъпен за детското съзнание. И все пак съвременното дете прави плах и неумел опит да разчупи канона – най-големият син е загрижен за баща си и бърза да му вдъхне увереност: “Не се безпокой, тате…” Макар да не успява да изпълни обещанието си.
По-нататък Анна усложнява фабулата, като въвежда изцяло свой елемент. Тя се занимава не само със случилото се около дървото, но и с изпитание, което персонажът трябва да претърпи след завръщането си у дома. Посрещайки сина, повторил собствения му неуспех, бащата е двойно огорчен. Слабостта пред тайнственото същество вече не е лична, а по-скоро династическа. “Свъсил вежди”, бащата се проявява като цар, недоволството на когото се измерва чрез поставеното наказание. Но пък владетелят не забравя, че възмездието засяга първородния му син. Оттук и отстъпчивостта към провинилия се – той не загубва главата си, както обикновено става в приказките, а просто е затворен от стражите “в онази малка ъглова стаичка, долу, под стълбището”, която е “тъмна и страшна”.
В образа на тази “стаичка” вероятно оживяват страховете на детето, носени подсъзнателно, наслоявани по един или друг повод, граничещи с антропокосмическия страх на архаичния човек, зависим от природните условия. Отражение намират може би и спомени от реалността, както и мигове на търсена скука, която не е предизвикана от самотност в играта, а е плод на целенасочено мечтание. Детайлното описание на стаичката събира в едно възможните кътчета, свързани със скука, самота и мечтание, образуващи “къщата на нашите блянове” (Башлар 1988: 52, 164). В човешкото въображение в единия полюс на вертикално схващаната къща е мазето, знак на несъзнателното и ирационалното, а в другия – покривът, символизиращ рационалното начало (Пак там, 53-54).
Стаичката под стълбището е ориентир към подземните сили и мистичността на дълбините. Тя е отправната точка, от която принцът търси себе си. Но тя е и основата на пътя към горните части на двореца, където всичко е ясно и спокойно: стражите отварят вратата й, макар и “само когато му дават храна”. В някакъв смисъл от стаичката под стълбището започва преодоляването на страховете, равнозначно на митологичното “излизане” и повторно раждане като себеосъществяване.
Изявата на втория син, както и на първия, в народната приказка е въпрос на личен избор, осъществен “на другата година”. На митопоетическо равнище опитът се свързва с цикличността в природо-космичен план, с възрастовата регулация в колективно-родов аспект, осмисля ритуалите на прехода и социализацията на личността. За съвременното дете подобни зависимости не съществуват.
Повторителността е елемент на нормативно установената за жанра схема, която детското съзнание приема и използва като повествователен похват. Но подчинявайки се на принципа, то променя пътищата на конкретната му реализация. В разказчето на Анна действията на втория син са “след няколко години”, като дистанцията във времето корелира с различния подход към братята. Най-големият брат сам взема решението си да пази златната ябълка, докато по-малкият е поставен пред необходимостта да изпълни бащината воля: той бива изпратен от царя. Най-големият предпочита да се отдаде на обзелата го “сънна дрямка”, като мотивът за дълбокия юнашки сън преди единоборство е зает от други образци, но тук е променен съобразно изискванията на основната приказка. Обратно – средният целенасочено се противопоставя на съня, а заспиването му е резултат на магическите способности на антагониста.
Несполучил, вторият син не е подложен на наказание. Предприетата схема отново се нарушава, този път в полза на милостта и всеопрощението. Бащата надделява над царя: “Разбрал, че синовете не могат да опазят ябълките”, той освобождава по-големия си син.
За разлика от предишната протяжност във времето, в този момент настъпва неочаквано сгъстяване на напрежението: “Тате, аз няма да заспя. Ще опазя ябълките”, обажда се най-малкият син, явно нетърпелив и значително по-самонадеян от братята си. Разкривайки странната нервност на персонажа, детето пропуска, че щом дървото вече е обрано, той може да се противопостави на митичното същество най-рано на следващата година.
Започва забавено описание на действията на всеки от двамата участници в единоборството. Визирана е съобразителността на най-малкия син – “скрил се (той) в хралупата на дънера”: детайл, привнесен от приказките за прогоненото или бягащо от вредителството на злата мащеха дете. Маркирано е и търпението на персонажа – черта, която като че ли не достига на по-големите братя. Съчетанието на двете характерологични особености му дава възможност да дочака идването на антагониста и да го победи. От своя страна змеят не усеща присъствието на юнака и “започнал да гълта ябълките”. Възползвайки се от предимството на изненадата, царският син последователно ранява змея в двата крака. Принуждава го да търси спасение в убежището си – кладенец, символизиращ подземното царство и силите на хаоса.
Злото не е ликвидирано, то е преодоляно за момента. Но дори и така, най-малкият син се чувства победител, заслужил своята почивка. Интересно е, че той не заспива за дълго и не спи като другите културни герои – дълбоко и непробудно. Той, победителят, “се сгушил в хралупата на дървото да си подремне”.
Едва на сутринта, в безопасното от гледна точка на детето и на традицията време, царският син взема плодовете на своята победа – златните ябълки, които събира в предвидливо носена “торбичка”.
Съобразявайки се с текста на народната приказка и едновременно диференцирайки се от него, Анна връща своя персонаж при баща му. На обичайния въпрос на царя, какво е направил, синът посочва: “Ето тази торбичка, тате. Пълна е с плодовете от нашето дърво.”
Краят е съвсем неочакван. Вместо бащата да благослови своя успял син, детето отбелязва, че “двамата по-големи братя си глътнали езиците”. Това е по-скоро знак на почуда, отколкото на завист.
Оказва се, че Анна се интересува повече от образите на неуспелите. На тях посвещава по-голямата част от вниманието си. Занимава я отношението на бащата – дори когато той е цар – към прегрешилите синове, а не към успелия и победителя. Бащата е строг, но справедлив и милостив; той наказва, но и прощава. Синовете са загрижени за баща си; в различна степен са инициативни, решителни. Дори когато не успеят, провалът още не означава позор. Същевременно успелият е дегероизиран – по-хитър от другите, той е малко боязлив (сгушва се) и натрапчиво самонадеян.
*
И така, преразказвайки познати приказки, децата в предучилищна възраст разкриват чрез тях своите представи за нещата, отразяват конкретни впечатления от всекидневието. Вграждат в тях първите си наблюдения от реалността.
За разлика от по-големите деца, от петокласниците, изучаващи приказките в училище (Маркова 1996), малките не анализират сюжета и персонажната система.
В предучилищна възраст интерпретацията носи по-друг характер – свързва се с особен вид текстопроизводство. То се основава на ползването на една основна матрица (сюжет на една приказка), от която чрез заимстване на елементи и мотиви, познати от други източници, и чрез смешение и моделиране, неусетно се постига новият текст.

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Башлар 1988: Башлар, Г. Поетика на пространството. Есета. София, 1988.
БНПТ 1980: Българско народно поетично творчество. Народни песни, народни приказки, пословици, поговорки, гатанки. Библиотека за ученика. Под ред. Цв. Македонска. София, 1980.
Каралийчев 1998: Каралийчев, А. Български народни приказки. Т. II. София, 1998.
Маркова 1996: Маркова, Ел. Фантастичното във вълшебната приказка “Тримата братя и златната ябълка”. // Български език и литература. Год. ХХХVII. 1996. София, Кн. 1, с. 29-31.
Мелетинский 1958: Мелетинский, Е.М. Герой волшебной сказки (Произхождение образа). Москва, 1958.