ЗАГЛЪХНА НОЩ, СРЕДНОЩ Е…
***
Заглъхна нощ, среднощ е,
а образът мил още
не бяга от очи;
с десница ме обвива,
уста в уста ми впива
и трепетен мълчи…
Бледнеят небесата,
усмихва се зората,
но той е все пред мен -
и с мене без разлъка,
за радост и за мъка,
остана ще весден!
***
Когато смело-непоколебима
задържах твоята ръка любима;
когато цяла тръпнех и замирах,
когат’ самата аз не се разбирах -
тогаз, тогаз дали ме ти разбра?…
***
Не знаеш що значи туй, дето дълбоко
смутена се взирам във твойто лице;
не знаеш, не знаеш как мъчиш жестоко
туй клето, разбито… но младо сърце!
Не знаеш, о, с колко вълнения, бури
покоя в душа ми навеки смути,
но чудни пред мене разтвори лазури,
да трепкат най-чисти - неземни мечти!
***
Привечер в тихий шепот на зефира
все твоят сребрен глас шепти:
докосне ли сърце ми - то замира…
и в отзвук тъжна струна затрепти.
И тоз напев разнесен в тишината -
далеч замира… без ответ…
Уви! И в скръб примира ми душата -
и чувствам чужд за мене целий свят!
***
О, само за едничък миг
при теб да литна аз сега -
как бих от твоя бледен лик,
дете - отнела вечната тъга.
И прояснен лика ти свят,
облян от сълзите ми цял,
и оросен кат’ майски цвят
как дивно би се разцъфтял!
Кат’ пеперуда - аз тогаз
във майска, утринна мчета,
о, как бих пила до захлас
нектар от твоите уста!…
***
Във мойта кичеста градина
в зори покрай цветята като мина,
челце поднася всеки цвят -
да пия утрен аромат….
Кога при тебе упоена,
на устни ти аз зърна възхитена:
усмивка там се разцъфти -
защо чело навождаш ти?!
***
Тъмна нощ прибули веч земята,
ти ме чакаш вече - знам!
Ей вечерницата грейна в небесата
мен да светне в тъмнината
с яркия си плам!
Ей, и други… рой звездици - дружно
греят вече и трептят;
ах, и те изгряха всичките задружно -
с нежен плам да осветят
моя тъмен път…
***
Луната тихо грееше над нас…
Трептяхме двама ний в захлас;
и грейше чудно твоя лик -
облян от лунния светлик!
Унесена във твоите очи,
облени с лунните лъчи;
ах, първи път тогава в тях
дни светли мен усмихват се, видях!…
***
При тебе в сладостен захлас
сияйше ми лицето;
и вече мислех си тогаз:
ще стихнат трепети в сърцето!
Но ето, днес в любовен плам
гори душа ми цяла -
и пак да пие от балсам
душата - с вечност би се сляла!
***
Напев печален пращат ми бедите,
въздишки болно късат ми гърдите
и в люта скръб душата ми гори…
Напев плачевен пращат ми бедите -
и давят се и чезнат сред мъглите
на младостта ми първите зари…
***
И той разкри тогаз сърцето си пред мен,
цял трепетен ми той откри тогаз:
въздишки рой е на морето поверил…
и тоз ответ в душа си скрих го аз.
… И днес, залутана сама край туй море,
във вълните шумни вслушвам се с тъга -
една да чуя от въздишките му сал…
Но със смях вълни се плискат о брега!
***
Недей ме с погледи гори,
напразно е любовния ти плам!
Не търся аз любов, зари…
Душата ми е морна - лек
за нея ще намеря само там,
където има мир навек…
***
И моят труп безжизнен и студен
в гроб тъмен тихо ще зарият -
завинаги от моите очи… те мен
спокойно в гроб студен ще скрият.
И няма веч да чуеш моя глас,
уста навеки ще замлъкнат…
И песни ми за тебе - недопети, те тогаз
в сърце ми, о, навеки ще заглъхнат!…
***
Край туй поточе с дух унесен
в ръка със нямата си лира
аз търся тон за тъжна песен
да я настроя и засвиря…
И с песни си - унесена в забрава -
да разпилея, ах, тъгите си тогава;
и нека лирата си тъй в захлас
разбия с песните си аз!…
***
Сънувам: тъжна есен,
в алеи глъхнали, мъгливи,
причакваме ний двама
дни пролетни, щастливи!
Пробуждам се - и пролет!
В алеи девствени, зелени -
пак чакаме… с томлене
дни светли, дни засмени…
***
Един твой поглед нявга
ме правеше честита,
с една за тебе мисъл
душа ми бе пропита.
И ето те пред мене,
тъй както те желая;
но дали те обичам
самичка веч не зная…
***
Шурти поточето игриво…
Крайбрежните цветя засмени -
в струи му хладни сякаш упоени -
оборват тихо бледи си челца.
Шурти поточето игриво…
Челца оборени целува
и с лист по лист отронен отминува
към други, ощ немилвани цветя…
***
С последнята си мощ
едвам влека живота си разбит -
и все пак искам ощ
живот… макар завинаги разбит.
И мрак е окол мен,
далеч съм аз от жизнения пир,
тъма е окол мен
и пак… боя се аз от гробен мир.
***
Полъхва тих вечерник…
Лице ми тихо като гали -
приспива дневните печали
в морна ми душа.
Полъхва тих вечерник -
и буди в гръд мечта сънлива,
тя тихо кротичко приспива
морна ми душа…
***
Луната лей сребристи си лъчи -
сребриста, дивна е нощта…
И тихо-трепетна над мен
ласкай ме сладостно мечта!
Трепти сърце измъчено… трепти,
догде не са отнесли ощ
орисни бури сетнята мечта!
Трепти в таз дивно-тиха нощ…
***
Нощта с воала си сребрист
прибулва излеко полята -
и тихо склонила челца,
заспаха веч цветята.
Едно поточето не спи:
в струи му тихи отразена,
потрепва ясната луна -
усмихната, блажена…
***
Недей, дете, тъгува пак -
недей и днес смущава ми душата,
разсей ти тоя черен мрак -
разсей, дете, тъгата!
Недей тъгува! - че кога
и твоя поглед потъмнее,
ах, кой ще моята тъга
с лъч светъл да пилее?
***
Ах, ето тихата дъбрава
где спомен свят за светли дни живей;
но вече няма славей кат’ тогава
привечер да запей!
И… няма те и тебе тука!
Да би сега ти тука долетял -
долитнал би и славей отдалече -
и пак ни би запял!
***
Едни липите сребрени - над нас
склонили спотаено клони -
те чуха думите, кои тогаз
сърдце ти първи път отрони.
И днес самичка, в тъжна самота,
покрай липите ли минувам -
заслушана във техните листа -
пак твойте първи думи чувам…
***
Ти казваш: смея се звънливо аз,
омаян слушаш ме в захлас…
Дете, дете!… Нима не чуеш през смехът -
на моята ридающа душа плачът?
И казваш често; моите очи
сърце ти сгрявали с лъчи.
Дете, дете!… Нима не виждаш ти,
че то сълза е, що в очите ми блести?
***
Години минаха, откак не зная
къде се тъжний бащин гроб черней -
и няма кой на гроба му заглъхнал
във вечерен час една сълзица да пролей.
Отдавна, веч години цели има,
скръб ранна ми сълзите пресуши -
без сълзи как на бащин гроб да ида?
… Ах, смут покоя му ще само наруши!
***
Когато първи път сърце ми клето
съдбата нарани без жал -
аз дълго, дълги… лях сълзи, догдето
удавих първата печал!
И ето, днес до смърт сърце ми пак ранено,
а ни сълзица не пролях;
и само болка сетих как студено
на устни ми беззвучен трепна смях.
…. Да бих могла пак сълзи днес да лея,
бих плакала до кърви аз;
да бих можла без болка да се смея -
до плач, как звучно смяла бих се с глас…
***
Унила есен стъпва в долината,
полето сепнато мълчи.
Смутено милва слънцето цветята
със сетни ледени лъчи.
Пред сетните лъчи студени -
усмихват се цветята пак…
В усмивка тъжна скриват те смутени
печал по сетний слънчев зрак.
***
Едва потрепват морски глъбини
сънливи…
А рой вълни от тихи светли далнини
приветстват ме игриви.
… Как биха ме в обятия си със страст
поели!
И леко, леко…ах, за вечен сън тогаз
те биха ме люлели…
***
О, пак ли тъй въздишаш и гориш
в любовен блян - о, пак ли се топиш,
до смърт измъчвано сърце!
Нима на тоя свят д анайда мир,
ще трябват из гърди си най-подир
да те изтръгна със ръце?…
ГРОБ
На безименните герои
Самотен гроб. Над него не тежи
ни паметник, ни дървен кръст.
Герой безимен тук лежи
под черната студена пръст.
О, скоро гроба с вихри есента
безследно тук ще заличи
и окол мрачна пустота
за чест геройска ще мълчи.
Тежко на туй сърце, в кое скръбта
тоз гроб завинаги ще скрий!
Там никой вихър на света
не ще го никога открий.
МАЙЧИНА ЛЮБОВ
Аз някога проклинах бога във небето,
че на жената е отсъдил скъден дял,
ах, някога разкъсваше сърцето
таз вечна, спотаена жал!…
А днеска благославям тоя бог суров,
че във пустинята житейска на жената
отсъдил е да пие тя водата
от извора на майчина любов…
ЗАВЕТ НА ЛЮБИМИЯ МИ СИН
Една сред всички може би
с брилянтни думи няма да те кичи,
любимий сине, запомни, ти нея залюби!
Живот и младост, ти за нея погуби!
До гроб ще те обича!
И ако срещнеш ти жена за твоите очи
да не нашепва думи страстни
до тебе близо в трепет да мълчи,
повярвай, че те люби, признала ти с очи!…
Една, безгласна…
***
Поникнах аз на бели божи свят
през цветний май,
и всеки майски цвят
надъха ми душата с аромат.
И цъфнала и аз в света
през краткий май,
и аз ще прецъфтя
кат вси цветя.
***
Ти любиш ме за мойта мрачна красота
- букет ти нося аз - от туберози,
че ида аз от тъмните чертози
на скръбта.
Смъртта
съпътница ми бе до тебе, о, любов нарада.
Затуй от мене лъха нейната прохлада.
***
Аз знам: ще дойде някога смъртта,
ще скръцнат моите врата
и тя неканена ще влезе.
И знам, под сянката на хладно й крило
живота ми навеки ще залезе…
***
Далечний мой,
спри ти кротко взора свой
на моите очи!
И - мълчи!
О, мечта желана!
Далечний мой,
спри ти взора свой
на моите очи!
Изличи
нанесената рана!…
О, мечта желана!
***
Презнощ дълбока. Тайна доба…
Зловещо нощна птица писка - зла прокоба.
Отива си нощта безсънна,
изпратила нощта, очи притварям сънна.
Съня ми пъди мисълта чемерна
в нощта дълбока, черна.
Зловещо нощна птица писва -
предчувствие зловещо болнава гръд притисва.
Отмина нощ мъчителна, безсънна,
а остър клюн на птица стръвна
дълбае ми до смърт гърдите…
НАДЕЖДА
Далече тамо, сред море пустинно - на скалите тъмна
изгрява в тъмни нощи блед, вълшебен фар.
Високо там, навръх скалата стръмна
надеждата въздига вековечни си олтар…
И нас, чедата земни, мами фара от скалата стръмна
нас, земните чеда, чедата на скръбта!
Там мами ни, далеко, в бездна тъмна,
измамният светлик, надежда сетня - във смъртта!
