ЕКАТЕРИНА НЕНЧЕВА

Тодор Христов

Тя беше една от първите български жени, които си завоюваха едно сигурно място в нашата поезия. Тогава - преди 10-15 години името й звучеше някак загадъчно и ние, младите, я виждахме, тази странно одарена жена, в ореола на едно страдание, което е присъщо на поета и което е безусловния спътник на всяка голяма любов.

Екатерина Ненчева живееше само за своята любов и пишеше само за нея. С простите открити думи на една жена, която е успяла да надхвърли ограничената свенливост на своя пол и своето поколение, тя ни поверяваше най-хубавите, най-съкровените свои чувства.

И нейният прям, ненатруфен стих сгряваше, нейната искреност изискваше сродни трепети - а това за ония години не беше малко.

И кой знае дали не са последни стиховете на Екатерина Ненчева, които стигаха направи до сърцето на българския читател и му говореха открито, ясно и с наивна сърдечност за любов и страдания.

След ония години, когато тя събра своя сборник „Снежинки”, се започна завоят на нашата поезия, който й даде външен блясък без дълбочина, без топлота, без проникновение.

За външния живот на Екатерина Ненчева и връстници, и по-млади от нея малко знаят. Той впрочем е орисаният живот на българката, рано пробудена за нови постижения в един суров и тежък още бит.

Родена е на 1885 г. в Севлиево. Завършила университета в София. Започна да печата стихове още през 1903 г., а е живяла с тях още на ученическия стол. Събра стихотворенията си в един угледен и за времето си много естетично стъкмен сборник „Снежинки” (1909 г.) и след това млъкна.

Затворила се бе в тесния кръг на семейното огнище, своето призвание обаче тя е пазила ревниво, въпреки всички несгоди на всекидневността, това личи от ония няколко стихотворения, които в края на миналата и в началото на тая година напечата в „Листопад”.

Умря на 35-годишна възраст, вече майка на две невръстни деца. Умря, след като душата й бе изцяло опожарена от много любов и много страдания. За тях - за любовта и страданията на Екатерина Ненчева - ние можем да съдим единствено по онова, което заедно с нейното име остава в съкровищницата на нашата литература.

Това са нейните 70 лирически песни, събрани в сборника „Снежинки” и тия няколко стихотворения, които тя написа и напечата през дните, когато беше вече отвърнала поглед от земята.

Стихотворенията на Екатерина Ненчева носят, всички до едно, печатът на един тънък лирически темперамент. Те са израз на едни много непосредствени и силни преживявания, на една жажда за щастие, която си създава илюзии, постига ги, за да изгори в тяхната мигновена красота и да се върне пак към основния тон на живота си - страданието.

На своите чувства и илюзии тя дава всичко - искрено и непринудено:

Преди, кога се взирах в небесата,
Всевишний Бог ми пълнеше душата,
но днес, когато се в твоя поглед взрях,
там други Бог захласната видях!

Пред този Бог аз клетва веч изрекох,
в догробна служба нему се обрекох;
и с белите цветя на младостта
ще кича храм свят на любовта…

Но колкото по-шеметна е височината, на която нейната любов я извежда, толкова по-мрачни и безнадеждни тонове идат на смяна на тая мигновена илюзия. „Плачевният напев на бедите” достигат до нея, цветните огради на щастието улитат, за да се разгори пак в гърдите на отбелязаната от вечното страдание жена една „люта скръб”. И не са ли едно проникновение, едно върховно себепознание следните редове:

Ти питаш, друже, пак защо
в тъги душата ми унива, -
какво бленувам в този мрак,
що моя път в света покрива…

Мен майка с клетва ме роди:
да съм до край игра на бури,
и знай - уви, едната смърт
на мъките ми край ще тури.

Смъртта действително тури край на мъките на този неспокоен живот, не защото беше дошло уреченото за това време, а защото неговите мъки са се оказали свръхсилите на тая дълбоко чувствуваща и проникновена душа.

В последните си работи тя призовава покоя на небитието с едно мъчително и широко примирение. Едничката надежда, която в тъмните нощи и в пустинното море на живота изгрява и я мами - това е тоя покой - това е смъртта:

И нас - чадата земни мами фара от скалата стръмна,
нас - земните чеда - чедата на скръбта!
Там мами ни - далеко… в бездна тъмна
измамния светлик - надежда сетня в смъртта.


сп. „Листопад”, г. 2, бр. 11, 1920 г.