Никола Иванов

(80 години от рождението на Христо Фотев)

Христо Фотев бе един от особено надарените наши съвременни лирици. Той бе сред малцината съвременни български поети, които имат съвсем реален, а не ефимерен шанс да бъдат четени, обичани и преоткривани не само от своите съвременници, но и от идващите поколения.

Ядро в поетичното творчество на Христо Фотев е интимната му лирика и преди всичко любовната му поезия. Тя притежава образност и внушения, които силно вълнуват читателите, защото Фотев е спонтанен поет на любовта.

Любовното чувство в лириката на тоя поет е белязано с жизненост и хедонизъм, понякога с еротика, любовта е ведра, изразява се с красиви и запомнящи се образи, често граничи с екстаза:

Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живот и думи -
узрял за вашата любов…
Срещу ми - с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън…
Как страшно светеха - и нежно -
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми - мощно -
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра - денонощно
ви любех, страдах и живях!
………………………………………….
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави… Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти… И да блестят
коремите ви - златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов…
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!

На тоя поет не са присъщи студената съзерцателност, чужда му е меланхолията, лирическият Аз често е понесен на крилете на любовта. За любовта ще прочетем истински поетически бисери - лаконични и изчистени, утвърждаващи любовното чувство като исконно и жизнено необходимо за човека. Любовта при Фотев не е творческа поза, а реално преживяно чувство, тя е чувствена и сетивна, не само идеализирана:

Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див - несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.

Бях млад - красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос…
/Не подозирах, а съм бил щастлив./
Обичах те без милост аз - със ярост.

И съжалявам, че останах жив.

Едно класическо любовно стихотворение, в което поетичният свят отваря вратите към извисяващи и пречистващи чувства, изпълнен е с топлина и красота.

Поезията на Христо Фотев докосва най-нежните и фини струни на човешката душа, може да развълнува и най-коравото и студено човешко сърце, да го омилостиви и очовечи.

Защото любовното чувство при тоя поет е винаги истинско, реално, превъплътено е материално в конкретен обект, тъй като чувството не може да се измисли, а само да се преживее. Той дава и своята трактовка на класическата тема за Ромео и Жулиета в едноименната балада:

Ромео пак поведе Жулиета
по старите си вкаменени дири.
В градините с премръзнали дървета
или потайно в тесните квартири…
И в сенките на техните пердета
със устни, и от пламъци по-сини,
Ромео пак целува Жулиета
като преди, преди, преди
години!

Христо Фотев е един от най-вдъхновените бардове на любовта в българската национална лирика. Сътворил е прекрасни любовни стихотворения, където чувствата са безкрайно щедри, пълноценни и пълнокръвни, носят в себе си най-красива и поетична еротика.

Това са изящни творби, които впечатляват с чистотата на лиричния рисунък. С мелодичността на поетичния си език любовните му стихове напомнят за нашите най-добри традиции, блестящата му лирика е артистично одухотворена. Христо Фотев е лирик с тънък усет, внушен му сякаш от небесни сили, бих казал, че нещо Моцартово звучи в неговите стихове.

Христо Фотев е поет бохем в най-чистия, светъл и хубав смисъл на думата. Той е поет на литературния екстаз, когато думите красиво препускат през сърцето, за да озарят листа, върху който остават. В този смисъл можем да твърдим, че това е поет на любовта в най-универсалната, изначална и съдържателна нейна същност.

Той е поет, в чиито стихове думата “любов” присъства неотразимо, дори за миг не изпитваме скептицизма на житейския си опит по отношение на любовта. Христо Фотев умее да се възхищава на любовта, да изживява пълноценно живота.”Любов” е ключова дума за лириката на Хр. Фотев, той сякаш не може да съществува без това свещено, пречистващо и светло чувство.

Любовта при тоя поет е пълноценна обич във всичките й възможни проявления на душевните преживявания, на духа. Тя е автентична и органична, без капка преиграност, това е обич, проникната с топлина, но и скръб понякога. Любовта му е към всички онези, към които са отправени много от стихотворенията с благодарност или зов. Дори понякога да е жестока или неистова жаждата за любов при лирическия герой, тя е най-истинското, дълбоко и всеобхватно чувство, и то е втъкано в тая поезия естествено и ненатрапчиво.

Лирическият Аз предпочита да изрази бурно чувствата си, макар и те да излъчват чистотата на белия цвят или лазура на морската синева. Лирикът не прикрива чувствата си, а ги изразява бурно и открито, защото не се срамува и свени от сърдечните си хедонистични и еротични преживявания. Емоционалните състояния в тая лирика често достигат на моменти до медитативност. Усещат се онези чисти и светли пространства, към които се устремява духът. Телесното и духовното в тази лирика са слети, неразчленими.

Често при Христо Фотев чувството е възторжено, защото поетът е щедър до пределното. Светли са преживяванията в неговата красива лирика, разкошни, нежни и изтънчени са усещанията, които изживява читателят, силни и незабравими са емоциите от съприкосновението с тази поезия. Четем искрометни шеметни стихове, които пръскат любов и любовен разкош.

Въпреки всички тези характеристики в лириката на ХристоФотев отсъства сладникавата захаросана чувственост, рефлекса към баналното, розовата същност на лекомислените повърхностни преживявания, характерни за примитивната и елементарна чувственост, която отблъсква.

В лириката на Христо Фотев можем да потърсим и открием опора в любовта и надеждата в победата над болката. С чистите си пориви лирическият Аз ни отваря очите за красотата, напомня ни, че в живота има и прекрасни неща, стига да вдигнем очи и да ги забележим:

Прилича ти старинната прическа.
Прилича ти, като че ли ме гледа
тракийката от приказната фреска,
направена от влюбени прадеди.

О, ще изрежа на скалата сива
главата ти, косите разпилени -
да знаят колко си била красива
жените неродени.

Житейското му кредо е изразено във великолепни стихове:

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал ,изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.

Това сам аз, такъв съм, това е моята поезия, моят живот. В същото време това е и поет на жеста, озарен от мисията си да помири “живота с любовта”. Затова и в поезията си той е всякога на върха на емоционалното преживяване. Любовта понякога е символ не само на радост, удоволствие и удовлетворение, но носи страдание и болка:

…Но е ужасно да не те загубя.
И аз те губя - губя те по улици
и влакове със някакво неистово,
прекрасно разточителство. По влакове
и улици… Сеячът аз на твоите
сълзи съм… Ще умра от изумление.
Какво да съхраня?
Несъхранимото?
Косите ти, ръцете ти и погледа
/със сребърните ключове на дъното/?

Еротичната страна на любовното чувство се изразява и в съзерцанието на образа на жената чрез унеса и преклонението пред красотата й. Поетът е готов да защити бленуваното и уязвимо чувство, което достига в някои моменти до апотеоз.

Възторженият химн на любовта звъни в душата на лирическия Аз с празничните камбани на словото. Неповторима е и ритуалната страна на любовта в тази лирика.
Любовта, свободата, морето, Бургас, революцията в най-общ смисъл са сред основните теми в неговата лирика. Той непрекъснато опоетизира живота, с цялата си поезия убеждава, че:

Не е измислено морето
и щастието съществува!

Емил Чоран казва: “Поезията се е родила на брега на морето, не в града, на село или в планината. Това е така, защото няма весело море.” Морето винаги е тревожно, в него има скрита заплаха и неизвестност, защото ни изправя пред непознатото и незнайното. Дори когато е спокойно, морето смътно ни притеснява, това чувство изпитва човекът пред неговото величие и безбрежност. Чувстваме се като капчица пред неговата безкрайност, а дълбините му ни обезсърчават и обезкуражават:

Морето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.

Лириката на Христо Фотев е красива, на места стига до изящество. И като всяка чиста лирика и неговата е “история на едно сърце”. Това е поет на крсотата и красивите думи.

Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си - целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите - с крилете на комарите…

Силно впечатлява своеобразната музикалност на неговия стил. Защото Христо Фотев е наистина поет на екстаза. Това определя и чувствената динамика на тази поезия. В този смисъл той също е поет на жеста, способен е да коленичи пред красотата и жената. Христоматийно е неговото:

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
………………………………………….
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

Молитвено звучат стиховете в тази творба, те съзерцават и спират дъха. С поглед и думи поетът гали любимата си, феерията на словото достига до ефирност. Лирическият Аз е затаил дъх, сякаш се страхува да не развали красивите мигове и преживявания.

Молитвено скръстил ръце, той благодари на Бог, че е сътворил създанието пред него, сякаш в жената е въплътил естетическото си съвършенство Твореца, а психологическото състояние е унес. Емоцията е неудържима, преживяванията са върховни. Чрез очите на поета наблюдаваме безкрайно красивата любима. Съзерцанието преминава в преклонение пред съвършенството на любимата.

Тук Христо Фотев е изразил най-нежното лирическо състояние. Мярката е толкова виртуозна, сякаш сътвореното от поета е съществувало и съществува около нас и в нас, естествено вродено и изобщо се губи усещането за някакво практическо действие със стихотворната материя. Една загадъчна ефирност властва в това брилянтно стихотворение. По чистота на чувствата и преживяванията и по сила на въздействие “Колко си хубава” се родее с шедьовъра на Яворов “Две хубави очи”.
Подчертано музикална в хубавия смисъл на понятието е лириката на Христо Фотев.

Впечатляват словесните акварели на тая лирика, които усилват емоционалното въздействие на стиховете. Образният и метафоричен език с лекота извайва природните картини, и най-интимните нюанси на чувствата, и вглъбените философски прозрения на мисълта. Но тази лекота е измамна, защото Хр.Фотев е изключително самовзискателен творец и непрестанно вае и шлифова написаното.

Но Христо Фотев не ограничава тематиката си единствено и само в дълбоко личните си, интимни и съкровени преживявания. Той е и поет на волния полет, на свободата. Дори в поемата “Изпълкомът заседава” темата е само повод за поета да изрази себе си.

Той никога не е бил поръчков поет, защото като всеки истински творец Христо Фотев е неуправляем. Той е сред най-ограничените и спонтанни български поети.

Христо Фотев се взираше и в миналото, в трудната ни и противоречива национална история и съдба и търсеше причините, зависимостите, задаваше своите тревожни въпроси. Ето как завършва стихотворението му “Бюстове”:

Затова по тъмно
в мрака на лицата
има нещо скръбно,
има нещо свято.

Няма нужда от повече думи. Опоетизацията е без патос, чието присъствие винаги е съмнително и дразни.

Дори елегичното чувство при поета, когато навлиза в дълбоките екзистенциални философски проблеми, които “никой век не разреши”, по думите на великия Яворов, при Христо Фотев са лишени от трагика:

Умра ли - къщата ще стане пуста,
умра ли - къщата ще стане няма
и ще извика мама, ще почувства,
че ме няма.

Толкова пестеливо и прецизно изразяване и философско приемане на неизбежното, с което трябва да се примирим. Защото мисълта за смъртта, за неизбежния край, понякога събужда жизнените сили на човека за пълноценен и достоен живот.

В творби като “Убива ме такава пустота” лирическият Аз не иска и не може да се примири с безкрилото и неталантливо ежедневие, лишено от поезия и пълнокръвен живот:

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
Което в стихове не се превръща.

Несъмнено Христо Фотев в поетичен смисъл стои най.-близо до Иван Пейчев. Но ми се ще да обърнем внимание на една възможна аналогия. Може на пръв поглед да се стори парадоксално, но при внимателен прочит можем да открием известно сходство между творби на Христо Фотев и Фурнаджиев, които са доста различни по творчески натюрел.

Та нали Фурнаджиев е редакторът на първата поетична книга на Христо Фотев! В “Ужасна поема” Христо Фотев влиза в своеобразен диалог, в съгласие с Фурнаджиевата позиция:

Защото ние сме по-високи може би
от твойто отчаяние…Защото сме
невинни по призвание…Ний вярваме
във думите окървавени -
никога
в окървавените ръце…

В случая аналогията с Фурнаджиевите размисли от “Пролетен вятър” не се нуждае от доказване. На късния Фурнаджиев напомня стихотворението на Фотев, посветено на Коста Павлов.

И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьосва никого.
Земята е сама за себе си.
Луната е сама за себе си.
И всички сме сами за себе си
във нощите на януари.
И струва ни се, че измислица -
чудесна и велика, но измислица -
са били в тревите,
и цветята,
и дърветата.

Христо Фотев прилича най-общо на Фурнаджиев и със словесните си изригвания понякога, макар и на различни поетични терени:

О, страшен мъжки свят и силен!
Казармен, униформен свят!

Усещането за несвобода е твърде силно и при Христо Фотев, както и при Фурнаджиев “въздухът не достигаше”. Но докато Фурнаджиев е повече поет на “тъмната светлина”, то Христо Фотев е поет на “светлата светлина”, ако ми е позволено да се изразя по този начин. Надявам се, всички да разберат за какво става дума.

В поезията на Христо Фотев има стихотворения, които биха влезли във всяка представителна антология. Само те да бяха, предостатъчни са за един пълноценен творчески живот.

Христо Фотев е едно от слънчевите деца на българската поезия.