ЛЯТНА ВЕЧЕР
ЛЯТНА ВЕЧЕР
Синът ми тича през треви и люлки,
понесъл от смеха стрели.
Бензинов синкав здрач вали
и слиза с него първата светулка.
Единствена сега. Незащитена -
във град с протегнати ръце…
Кардиограмата на моето сърце
чертае стръмно фосфорът естествен.
И нещо свидно в мене трепва. Жътва.
Там някой хлябът ми със пот
изкарва. Ляга златен сноп…
И детството пред мен възкръсва.
Пак тръгвам с мама. Ниви стръмни, чужди.
очакват свисъка на сърпа.
Небето маха топли кърпи
и задухът тежи над селската ни нужда.
Пари за палто и обувки, - за нови книги,
и за училище в града, за хляб…
Там песните, изписани във ямб,
след време ще ми връщат тези мигове.
…Събирам паднал клас и сълзите на мама.
Цъфти по челото солта,
и все ме мъчи мисълта
баща ми на гурбет защо остана…
Отлитна детството ми - птица бяла.
Отлитна мама с вечността…
Но пламъчето във нощта
днес пак ме връща към една раздяла.
НЕВИДИМА РАНА
Презряват вишните във моя роден край,
там, гдето Янтра влачи мътни струи,
където детството за мене беше рай.
А времето - другар в игрите буйни.
Презряват вишните! Ела си! - пише моят брат.
Континентално слънце сока им пресича,
оси и мравки в клоните им се лепят.
По върховете ги дълбае ято птиче.
Отивай, грях е! - шепне нечий глас -
гласа на мама от земята ли дочувам?
Оттам тя вижда мен и всекиго от нас.
И въздуха трепти от майчиното чувство.
Презря ли обичта към родното у мен?
Кръвта - вода безцветна ли е за поета?
Нима съм вече като камъка студен!
И ще мълча, със раната невидима в сърцето.
ЖИВОТ
И както скъперникът стиска кесията злато,
а също - навитата тубичка стиска
с ръце костеливи,
с изпъкнали жили,
додето пусне остатъка мед или паста за зъби
и тръска шишето със вино
последната капка да глътне…
така и аз всеки жест и подарък
задържам от, тебе животе:
от въздуха - свежата глътка,
ръката добра на приятел,
смехът на децата, плачът на жените;
грехът им божествен,
гневът им летен
и зимен аз знам.
изстисквам от твоите туби една
на мене наречена, с моето име
Йордан.
НА ГРОБА НА МАМА
И ето ни при теб, на помен след девет години:
мъже почти балкани, братя - трите ти сина.
…Гледам, гробчето ти хлътнало,
телцето ти малко, както си беше, къде ли
е свито?
Не, то е вече при твоето Боже отлитнало,
при онова светило високо,
на което се молеше в собата - иконата
над кандилото:
Пази ми, Боже мили, синовете скитащи, добри…
/и по челата ни, които светят,
горчива тръпка днес пълзи/.
Континенталният вятър
пронизва телата ни,
търкаля самотни трънаци, треви и листа отлетели.
Очите ти пъстро-кафяви
от снимката каменна гледат.
И тази усмивка позната пак нещо говори, заръчва.
От твойте съвети, в живота си нищо не взели,
в студеното утро със свещи в ръцете,
пред теб чинно стоим.
И вместо сълзи капки от восък се стичат…
ЗАВРЪЩАНЕ
С ноздри изопнати всеки мирис ловя.
Търся с очи нисък покрив на къща…
По заснежената улица аз не вървя -
като скиор пред финал се задъхвам.
Малката порта и стъпки пред нея в снега.
С белите вейки пак кани ме старата круша.
Кучето. Радост и лай. И по навик аз пак ще река:
значи мама е жива. И радиоточката слуша.