Атанас Теодоров

Стефан Чирпанлиев

Стефан Чирпанлиев е роден на 18 март 1936 г. в гр. Ямбол. Завършва гимназия със златен медал. Дипломиран строителен инженер от ВИАС в София. Второ висше образование по специалността „Българска филология”получава в Софийския университет „Климент Охридски.” От ранна възраст печата стихове, разкази, публицистика в местния и централния печат. Доктор на филологическите науки с монография за живота и литературното наследство на Захарий Стоянов. Един от основателите, първи творчески секретар и дългогодишен председател на Дружеството на писателите в Ямбол. Приживе издава десетки книги за деца и възрастни с проза, поезия и др. жанрове. Негови произведения са превеждани на много балкански и европейски езици. Умира внезапно на 22 юни 2002 г. в родния си град.

В началото на 1962 г. се престраших и доста често прескачах в редакцията на окръжния вестник „Народен другар” в Ямбол. Вратата на културния отдел отваряше един вечно усмихнат, с открито едро лице и бърз бравурен смях човек, леко напълнял, първообраз на сетнешния широкоплещест и закръглил коремче Стефан Чирпанлиев. Той беше редактор, а Иван Джурелов - завеждащия отдела.

Джурелов, припрян и чевръст, в миг вземаше ума ти с предложения, идеи, поръчка на материали. Стефан по-бавничко вършеше същото, а разговорите бяха по-отвлечени, малко менторски към мене. А се е родил само шест години по-рано. Знаех от него, че сме почти съселяни - баща му Димо Чирпанлиев е от съседното Симеоново, учил в странство и станал един от известните инженери в Ямбол.

Стефан Чирпанлиев имаше вроден усет за литературните качества на една творба. Като всеки пишещ, и той можеше да оцени по-точно чуждия, отколкото своя текст. Като харесаше нещо, отстояваше го докрай. Занимавал е главния редактор Георги Бъчваров даже за най-обикновени дописки от село. През трите преживени в приятелство десетилетия никога не видях у него чувство на завист или злоба.

Спирам се малко повече на атмосферата в окръжния вестник, защото и аз израснах в нея. Тромавата, външно нагрочена фигура на главния редактор прикриваше добродушен и сърдечен човек. Високият, къдрокос и много сериозен редактор в културния отдел Иван Попиванов респектираше още тогава с ерудицията си. Той много бързо прелетя от окръжния вестник до Алма Матер. След години с Жельо Желев бяхме негови студенти в София. Още ползвам неговия „Речник на литературните термини”, с който израснаха няколко випуска филолози.

През 1967 г. се прибрах в Ямбол с млада жена и син на няколко месеца. Нямахме дом и удобства, но имахме вече спомени и приятели в този първи град в живота ни… Всекидневните срещи и разговори с Димитър Кралев, Янко Стефов, Стефан Чирпанлиев ми заместваха литературната атмосфера, която си бяхме създали през следването в столицата.

Никой от мислещите се за писатели нямаше първа книга. Повече от десетилетие нито един дебют „от място.” Но и разрастващи се надежди - първите две книжки с разкази на Димитър Яръмов, сатирата на Димитър Кралев в библиотека „Стършел”.

След дълго митарстване по второ - и третостепенни издания Стефан Чирпанлиев набра критичния заряд на избухването. В издателство „Народна младеж,” с директор Марко Недялков и редактор на поредица „Смяна” Димитър Яръмов, пристъпва в литературата с „Докато превали.” Всяко споменаване на книгата на Стефан повдигаше самочувствието ни на провинциалисти и повишаваше надеждите ни за още по-грандиозен успех. Неговият прощъпалник окуражи всички ни. Стефан се смееше с цяло гърло, когато при всяко споменаване на „Докато превали” аз добавях:

- Подир дъжд качулка!

Книжката не го направи по-известен в Ямбол. Името му вървеше преди нея. Но тя сложи под краката му малко хълмче, от което го виждаха отвсякъде. Размърдаха се стари местни литературни величия, казвам го с искрено уважение към техните сенки, по-запомнени „горе” и по-забравени „долу,” със странни имена като Карл Виолетов, Теодор Драганов и…т.н., с които Стефан другаруваше по свой начин, всъщност много ясен - пълната му като брашнян чувал библиотека приютяваше много екзотични не само за Ямбол, но и за националната литература открития. Те бяха искрени творци, свидетели на славното литературно минало на Ямбол, позабравени още приживе. Прегърбената фигура на Карл Виолетов и досега ме връща към усещания за Ямбол отпреди почти век. Живите връстници на този поет отдавна бяха го отписали… Стефан имаше умението да навързва възлите между поколенията. Днес такива „медиатори” няма.

В тия години около излизането на първите книги на Стефан Чирпанлиев и Димитър Кралев, и моята първа „Далечни гръмове,” в Ямбол често гостуваше поетът Паскал Андонов, наш земляк от с. Панаретово, Сливенско, като емисар на списание „Художествена самодейност”.

На чаша водка в клуба на културните дейци Паскал омайваше клетите и пренебрегвани „горе” местни творци с обещания за публикации в „Художествена самодейност.” Повечето не можеха да устоят на такава съблазън. Там печатаха неприети и непризнати от престижните столични издания автори. Когато след няколко години създадохме Групата на писателите, по всеобщо съгласие изяви на това ниво не влязоха в критериите за членство. Това пресяване огорчи много хора, между тях и достойните поети Антон Шиков и Петър Гинчев, но повиши „конвертируемостта” на ямболската литературна продукция в „центъра.” Отбелязвам този факт само защото понятието „писател” за местен автор повиши и самочувствието на „белязаните”, и вниманието на градското културно общество към някакви си особняци, които се събират в сутерена на авторитетното читалище „Съгласие”.

Вместването на този пасаж, който повтаря рефрена за ямболския литературен ренесанс, е свързано с раждането на първите книги на Димитър Кралев и Стефан Чирпанлиев в отворения пробив след бума на Димитър Вълев и Димитър Яръмов в прозата на Тунджалъка (по-късно част от „котловината” в литературната география на Чавдар Добрев). Затова и без да е причислявана към „селската тематика”, прозата на Стефан Чирпанлиев не можеше да бъде откъсната от общата панорама на ямболската „селска” проза.

Съвсем ясно е потвърдил това и очевидецът и участникът в ямболския литературен живот Любен Бумбалов. Доста дълго по-удобният за критиците инерционен механизъм носеше върху тази трансмисия и чуждите на „селската проза” Любомир Котев и Христо Карастоянов. (”Корекцията” на натюрела им в по-късни отделни книги е друг въпрос). Появата на дебютните книги на Кралев и Чирпанлиев подействува като „полазник” на всички ни. Тръгнаха след тях и следващите първи книжки.

Най-напред в „Докато превали” заваля над Правдино, селото на Димитър Стоевски, нашето момче в „Народен другар”, който двайсет години по-късно запази неговия облик при превъплъщенията му от голям окръжен до малък градски вестник. Това беше първото обсъждане на книга за трудовите хора сред самите трудови хора, но ние имахме вече опит от литературни четения и срещи из окръга, особено Жоро Братанов с акордеона и моабетчийските песни около щедро наредена маса. Ако някой се безпокоеше, бях аз, единодушно нарочен от автора и приятелите за докладчик на обсъждането. Митко Стоевски ни уверяваше, че цялото село Правдино четяло в захлас „Докато превали”. Представата за двеста души с книга в ръка може да вдъхнови всеки рецензент, особено ако му е за пръв път, но у мене тя засили съмненията дали мога да се справя. По-късно след десетките обсъждания през годините щях да се убедя, че хората на село идват само да видят „жив писател” като взет от христоматията, но винаги се намират по няколко прочели книгата.

Търсех сламка да се заловя и измислих спасителен ход - да зарежа „високите” разсъждения и да преразкажа книгата „със свои думи”, както правят учениците на изпит с чуждо домашно. Чирпанлиев и Яръмов съвсем свойски се разположиха на масата-президиум и ме избутаха, както се полага, накрая до трибунката. Пълната тишина и дружелюбните усмивки в очакване какво ще се случи ме успокоиха.

Някои посочваха на останалите внушителната осанка на автора, явно бяха видели снимката му на корицата на книгата. По одобрението им личеше, че той отговаря на представата им за голям писател, както аз смело го оприличих с първите си думи. Насърчаваше ме и повишеното настроение на автора, леката му усмивка подканяше да карам напред.

Но аз ще се отклоня временно от обсъждането на „Докато превали” в село Правдино, за да се опитам накратко от днешна дата да прочета за себе си разказите на Стефан от първата му книга.

Добрият разказ трудно се предава устно. Може да се преразкаже сюжетът, да се „визуализират” образите, но „обмирисването” и „озвучаването” на художествената плазма, чрез която те оживяват, е невъзможно, защото е продукт на личен мисловен акт, различен от представата за автора. Остава ни да разгадаем кода на авторовото послание. Разказите от първата книга на Стефан Чирпанлиев не са изградени от сложни сюжети и многоходови действия, а се побират в една случка. Героите са обрисувани само с по-няколко графични и езикови щриха. Дори когато са „лоши” (тогава масовото мислене не беше американизирано до степента на примитивен етикет), писателят не ги рисува в отблъскваща садистично-физиологична или психопатологична окраска, а се стреми да „обясни” и „оправдае” поведението им. Стефан не посегна към подобни средства на масовото производство на литература и след 10 ноември 1989 г. Той не обича да осъжда героите си, за да ги „изпита” в благородство, доброта или друго изконно човешко качество. Дори в романа „Утро за изповеди” и разказите му от периода на „заточението” му в грубия живот схематичните сюжети са омекотени от човешкото излъчване на образите.

Усещах тези особености на Стефановата проза . Пред тия негови „фенове” в бакаджишкото село Правдино се наех да покажа лъчезарната муцунка на Жълтурчето от едноименния разказ на новоогласения от мене класик. Тази наглед наивна историйка с леки, безопасни приключения на главната героиня трябваше да привлече симпатиите на публиката, която пътуваше по същите пътища и по подобни причини.

Предварително искам да се разгранича от литературоведите в подхода си - не ме занимаваха художествените качества, а „направата” на разказа, доколкото я разбирах.

…Тръгнало едно русо, та почти жълтокосо момиче от едно балканско селце, почти като хълмистото Правдино, на спирката кондукторът качил само него в препълнения автобус, то едва се вместило до лирическия герой, разказвачът на случката, който успял да фиксира светкавичната искра между момичето и кондуктора и това му е достатъчно, за да констатира, че момиче, на което всички шофьори и кондуктори са познати, спокойно може да обиколи България на автостоп. Слушателите на първата Стефанова книга щяха да останат доволни, ако момичето слезе на кръстопътя на двете шосета към морския град Н. и изчака скъп автомобил (тогава „Волга”), за да го закара до плажа, мечтаният рай на позволените тогава удоволствия!

Но не! С Жълтурчето скача на асфалта, а с него без колебание - и разказвачът… Баровец с олисяла глава в бежова скъпа кола намалява скоростта, но момичето му обръща гръб, както и на следващите лъскави коли.

Веднага пристига автобусът за морето и разсейва тревогата на влюбения. Той разпердушинва грозда от пътници на вратата, за да качи момичето. Горкото, да не пропусне изпита си в института! Успява да разгони пътниците, но остава да стърчи сам на шосето. Авторът не ни обещава, но намеква, че историята ще започне отначало… Кой писател ще изплете днес такава гъста дантела? И кой търпелив читател ще разплита конците. Ясно е, че на магистралата всички са… знаем какви. Къде щеше да намери днес такова „жълтурче” Стефан Чирпанлиев?

Той обаче усети прехода между две различни по дух десетилетия преди да се откроят видимите разлики. В „Докато превали” героите все така гонят непосилни норми, но вече надигат глас и срещу несправедливостите в социалния живот. Шофьорът прави черни курсове, закупчикът краде от държавното, чиновникът присвоява готови пари. Писателят не раздава възмездие, но изправя насреща романтични образи като влюбения в „Жълтурчето” или младия инженер Тихомир, отказал да надписва надници. Историите трудно се предават устно, те не са обагрени от анекдотизма и цветистия език на героите, както е в първите книги на Димитър Яръмов, Димитър Кралев, Димитър Вълев. В една градина ръката посяга към по-едрите плодове, така и от книгите на Стефан Чирпанлиев останаха малко, но много вкусни плодове…

Възхвалих първата книжка на Стефан в село Правдино колкото позволяваха силите ми. Не можах да мина и без малко учени думи, от уважение към филологическия занаят все пак. Хората възнаградиха автора, че и нас покрай него, с дружелюбни усмивки. Навън Димитър Яръмов направи първия отзив за обсъждането.

- Знаеш ли защо те слушаха с обърнати уши? Чакаха Стефан да им каже дали утре ще вали. Ти толкова го похвали, че познава времето, че бабите помислиха, че той предсказва времето…

- Ха-ха-ха! - чухме широкия глас на Стефан. - Щях да им го кажа, ама бай Танас ги заблуди с много приказки!

- Подир дъжд качулка! - отмъстих му аз и тоя лаф се превърна в парола между нас, когато се сещахме за книгата и автора й.

Гостенин не влезе ли в кръчмата, значи не е бил в селото.

Конячето „Екстра” сложи началото на „поливката” на „Докато превали”в дома на Митко Стоевски. Огромни пълни чинии, никакви градски глезотии като в разказ от Георги Величков с „бяло сладко” и желе от дюли в чинийки като напръстник. Миризмата идва още с наливането - дядото на Митко, бай Димитър Стоев, пълни с гроздова водни чаши.

- Дядо Димитре, мъглите май почват! Вън дърветата са топнати във вълма.

- На мъгла е, Стефчо! Месечината е повита на харман! -

потвърди дядо Димитър.

Стефан май наистина познава времето! Ще му се да зарадва дядо Димитър с добри новини за живота на внука му в далечния на четиридесетина километра Ямбол. Драго му е на дядо Димитър, че внукът му другарува с такива хора.

- Де и Митко да стане като тебе!

- Дядо Димитре, Митко ще го приемем още утре в кабинета на писателите в Ямбол! - тържествено заявява Стефан.

- Съгласни ли сме, колеги?

Колегите кимат важно.

- Ама за действителен член ли ще го приемете, другарю Чирпанлиев?!

- За действителен, бай Димитре!

Калесахме Димитър Стоевски за белетрист с ентусиазма на непризнатите и неприетите…

21 юни, 2001 година. Влакът София - Ямбол по чудо не закъсня. Аванса от половин час прекарах при Димитър Бечев, директора на окръжната библиотека. Звъним, за да оповестим бележитото пристигане. Обажда се писателевата вдъхновителка и съпруга Катя. Стефан отишъл и ни чака в клуба. Никаква тревога в гласа й, всичко е както друг път - Стефан се позавърта в центъра, прибира се и пак излиза.

От крачка на крачка с неговия отмерен тежък ход, от приказка на приказка с всеки срещнат градът се успокоява, че неговият добър дух е свършил работата си за днес - да нагледа света, не да го кори и хока, не да осъжда злини и омраза около себе си, но да го дари с гръмък добродушен смях, да му прости огорченията, които е претърпял от него и да го зарадва с приятни за душата вести. Заварих Стефан с чаша бира сам на масата. Веднага започна да ме черпи. Между нас никога не е имало зависимости, въпреки че допреди три години той е бил „мой” служител във вестник „Практична домакиня.”

Нашето над трийсетгодишно приятелство не пострада от новата „субординация.” Службата му при нас се изразяваше най-вече в спасяване от безработица в Ямбол. Други трябва да кажат защо го оставиха без препитание за повече от три години в родния им с него град, който ще ги запомни само заради близостта им с него. Бихте казали, че е бил наивник и лековерник. Не, той виждаше грешките в избора си, но сърцето му можеше само да прощава.

Гръмогласния му смях и по най-малък повод няма да го забравя. Леко ироничен, но винаги всеопрощаващ. Между приятели, по адрес на други, се употребяват и по-солени приказки. Никога обаче не чух Стефан да ругае по каруцарски и най-върлите си неприятели, каквито, макар и изброени на пръстите на ръката, е имал. Десетки пъти съм бил свидетел с какво безкрайно търпение изслушваше и най-досадния досадник, който бе напипал слабото му място на търпелив събеседник. С магическата дума „Кажи, душа…” той намираше общ език в разноезичната общност на пишещите, без да ги дели по кадърност и некадърност. Но това в никакъв случай не означава липса на критерий. И по спомени, и по написаното от него се вижда отношението му към талантливия и графомана. Но имаше дарбата тактично да не настройва едните срещу другите.

В първите две-три години след промените, когато срещите между довчерашни колеги и приятели бяха още спонтанни и непреднамерени, в малката зала на културния клуб, изографисана от чудесните иконописни фрески на Ганчо Карабаджаков, Стефан ставаше душа на шарените компании с вродената си тактичност и добронамереност. Тогава и Ямбол преживя етапа на бурното обругаване между доскорошни приятели с хунвейбински речи и публично омаскаряване.

Стефан внесе в тия времена омиротворяване, широкото му сърце прощаваше на всички. Разбира се, изоставиха го. Дълго време и без препитание.

Помня от това време може би последната значима поетична среща в Ямбол с големия поет Павел Матев в читалище „Стоян Златев”. Много от известните литературни имена не бяха почели госта, къде с правдоподобно, къде с измислено оправдание. Те, дето бяха хвалили превъзходната лирика на поета, изповедните му „Натрупани мълчания”, вече не го харесваха.

Старият поет показваше приятелството си само с един творец от Ямбол - Стефан Чирпанлиев. В такива срещи винаги се крие някакъв сантимент. Не знам какво беше съблазнило официозния доскоро и отричан вече стар писател да гостува на един град с оредели почитатели.

На тази среща разбрах от Стефан, че все повече е изолиран от институциите, пренебрегван от властимащите и по-младите колеги, на които бе помагал толкова много в първите им стъпки. Водеше се като някакъв полуплатен кореспондент на бургаския вестник „Черноморски фар”, който никога не е имал присъствие в Ямбол, докато в самия Ямбол вестниците бързо никнеха и завяхваха, но никъде не се намери място за Стефан. Обещах още на масата и след дни открих специално за него щатно кореспондентско място на нашия вестник „Практична домакиня” в Ямбол…

Оттогава бяха минали пет години. След нашия вестник Стефан беше устроен в Младежкия дом, наричан вече с някакво дълго име. По повод на 30-годишния юбилей бях поканен и аз на среща с бивши работници и сътрудници на дома. По стар навик и приятелско задължение Стефан Чирпанлиев не можеше да не посрещне всеки новопристигнал събрат по дух. По тая причина седяхме на масата в клуба на културните дейци на 21 юни, 2002-ра година, няколко часа преди Стефан да почине. По едно време се присъедини към нас поетесата Пенка Папазова, председателка на свързания с нашия вестник дамски клуб „Практична домакиня” в Младежкия дом.

Не знам доколко е възможно човек да се подготви вътрешно за една неочаквана смърт, макар мисълта за нея да е постоянно в главата ни. Предусещането за собствената смърт е любима литературна тема, но рядко се случва така.

На масата в клуба Стефан, здрав и прав на пръв поглед, ми разказваше за митарствата си около издаването на дисертацията си за Захари Стоянов, която приживе така и не успя да види. Видя ми се малко посърнал, попрежълтял, но спокоен, без никакъв признак на страх и предчувствие за близка смърт. Яд го беше, че Ямбол не отбеляза на 16 май 60-годишнината на Димитър Яръмов.

- До края на годината има време за един юбилей на Яръма! Дружеството е парясано от всички, но натискаме големците за пари…

Точно това не искаше да правят за него Яръмов. Гордостта му не прие и стотинка милостиня. Но Стефан не можеше да бъде разубеден „да не действа” в тогавашните условия и ако беше останал жив, нямаше да допусне такъв срам за истинския вдъхновител и създател на Дружеството на писателите в провинциално летаргичния Ямбол , наобикалян само по природна необходимост от блудните си литературни чеда.

Добрякът Стефан Чирпанлиев, който не се смяташе за пострадал поради лош произход, винаги малко или много неблагонадежден, великодушен към падналите вече от власт негови недоброжелатели, съхрани уважението си и към героите на новото време, запазени в неговия спомен със стария си образ. Често го иронизирахме с бай Митьо, че проси по-добре от циганка. Стефан ни отвръщаше с искрен смях.

Отдалечих се толкова от деня, когато видях Стефан Чирпанлиев за последен път не защото разпознах смъртника.

Слава богу, че ме е лишил от тая дарба наред с други. Видял съм последното отражение от образа на един близък човек на входа на мистичния тунел към вечността, но нямах усещане за изключителността на събитието, въпреки че така отблизо и толкова кратко до отвъдното не съм виждал друг. Тогава не съм го мислил, но сега ми се струва, че ако е предусещал края, човек с душевността и характера на Стефан Чирпанлиев щеше да се разсмее от сърце.

Носех и неприятна вест до него. При случайна среща литературният критик Николай Петев, директор на издателство „Христо Ботев”, ме помоли с обичайния си шеговит тон да предам на Стефан, че няма да види книгата си за Захари Стоянов, докато издателството не види преведени парите за издаването й. Такъв беше и е обичайният диалог между издател и автор. Такава вест бях вече пренесъл до Стефан и по повод на негова книга в издателство „Народна младеж”.

Лятно време. Стефан си поръча втора бира. Видя ми се оклюмал от жегата. По-сетне си спомних и видимата безсилност в жестовете му, разсейването от темите на разговора.

Не забелязах никакво мрачно настроение и безпокойство от лоши предчувствия. И все пак запомних Стефановото изречение, което при други обстоятелства щях да забравя:

- Бай Танасе, трябва да направим нещо за Любчо! Иначе да не ни забравят и нас…

Бях донесъл предложение до ямболския общински съвет от името на ямболски писатели и културни дейци от София и и го бях дал на Стефан за доосмисляне - една улица в Ямбол или културен обект на бъде кръстен „Проф. д-р Любен Бумбалов.”

Бяхме се разбрали преди няколко месеца със Стефан софийското предложение да бъде подкрепено с подобно от Ямболското писателско дружество. Преди да се срещнем със Стефан разговарях с ямболския народен представител професор Любен Корнезов и получих не само пълна подкрепа на идеята, но и обещание да убеди общинския съвет, доминиран от БСП, да приеме подобно предложение.

Думите на Стефан „Да не ни забравят и нас” сега ми звучат злокобно, но тогава ги приех само като приятелски дълг. Не губя надежда, че ямболци няма да оставят без почетен знак Любен Бумбалов, един човек с кратък живот, но с ярко име в културното минало на Ямбол.

По ирония на случая думите на Стефан Чирпанлиев се сбъднаха - съвсем заслужено името му бе обезсмъртено върху табелките на късата му родна уличка „Беласица.”

Последният ден от живота на Стефан Чирпанлиев беше отличителен и с друго събитие, за което бях поканен между капките заедно с много други ямболски отшелници: Общината кръщаваше Младежкия дом с името на един от първите му обитатели Георги Братанов, починал две години по-рано на улицата, ден преди именния си ден, под звуците на военните маршове преди празника…

Разделихме се със Стефан около петнайсет и трийсет на стълбите пред клуба на дейците на културата. Той с ръка върху рамото ми изкачи няколкото стъпала до тротоара срещу окръжния съд. Това му беше не само навик, но и необходимост.

Разхладен, много бистър юнски ден. Стефан не пожела да дойде с мен в Младежкия дом на срещата с ветераните и гостите от страната. Нямаше да се видим и на приема вечерта след тържеството, защото бях решил да се прибера в Победа. Но оставаха дни напред до моето прибиране в София, оставаха куп недовършени общи работи. От центъра до неговата уличка с бистрото име „Беласица” той щеше да мине тежко-тежко четиристотин-петстотин метра. Ще го посрещне благоверната Катя с изстиналия обяд и дори ще го укори, че не ме е довел на гости, а той ще се оправдае с моите дребни официални заетости…

Яръмов има един проницателен разказ за черния вестоносец Стоян, който до края си носи тежкия кръст на очевидеца. По волята на съдбата на мен се падна да бъда последният от приятелите на Стефан, който го запомни жив. Много пъти съм минавал близо до смъртта, но и този път не можах да я позная.

Следващия ден, 22 юни, 2002 г., още студеното в кълбото си слънце ме завари на лозето близо до нас. Вече няколко пъти бях наливал домашно вино, добре познато и на софийските, и на ямболските приятели.

По съобщение, предавано от човек на човек, лошата вест ме застигна на лозето. Успях да стигна в града малко преди да отнесат Стефан в меденото на сърцето му Медвен. Никой от столичните му приятели не успя да дойде за краткото по-малко от денонощие време. Не заварих и повече от 10-15 ямболци. Само няколко души можеха да тръгнат с микробуса за Медвен. Нямаше официални представители, прощални слова и венци от обществеността на родния му град, дето го познаваха всички. Шепата литератори се повъртяха и се прибраха по домовете си в ранния следобед. Тръгнахме със стария ни общ приятел, главния по-рано архитект на града Георги Василев, и седнахме в първата кръчма да се почерпим в памет на Стефан и да му е лек пътя към онзи свят.

Седяхме с Жоро дълго и макар познанството ни със Стефан да е, така да се рече, поотделно, разровихме много общи случки от младите години в тясното пространство на града. Бяхме забелязали поотворената уста на покойния, сякаш искаше да ни каже нещо за сбогуване преди дългия път към вечността…

Вечерта седнах сам под тераската на запусната ми родна къща. Тези хубави вечери ме задържат на село, но сега трябваше да се стягам рано сутринта за връщане в София. След Георги Братанов, Любен Бумбалов и Димитър Арабаджиев, Стефан Чирпанлиев е четвъртият близък приятел, когото губя…

Оредяването на лицата около тебе променя погледа отвън навътре към света, в който си живял. Още не беше започнало представлението на сенките, когато полубудното съзнание връща образите без ред и с цел, известна само на онзи, който ни ги праща. Още не бях наясно, че животът се преживява два пъти - един път на отиване и втори път на връщане. След загубата на още мнозина живи в сънищата ми образи живея нормално.