ЕДНО ДЕТЕ НАМРАЗИ ПТИЦИТЕ
ЕДНО ДЕТЕ
НАМРАЗИ ПТИЦИТЕ
На мама
Те идеха
и с черни кръстове
закриха изведнъж небето.
Под техните крила се мръкна
над хората и над полето.
Аз исках да попитам мама
какви са тези чудни птици:
Защо крилата си не махат?
Защо бръмчат и са в редици?
Но тя мълчеше,
тя за пръв път
не ми отвърна, пребледняла,
и аз за миг, от страх изтръпнал,
помислих
да не е умряла…
А птиците си отлетяха…
Но пред вратите и стоборите,
в небето взрени,
все стояха
смалени,
онемели,
хората…
А после мама ми разказа…
И плаках, плаках аз тогава,
почувствал
първата омраза
сърцето ми да разлюлява.
И аз забравих за игрите,
готов да отмъщавам само
на свраките и на скворците
за тяхната вина
голяма.
Със прашка из селото тичах,
катерех се по дървесата,
едва излюпените птички
убивах
с ярост непозната…
…О, мое неспокойно детство,
аз никога не ще забравя,
че твърде рано за наследство
омраза ми остави!
И твоя зъл урок завинаги
във моето сърце се вряза…
Летят скворци в небето синьо…
Аз вече знам
какво
да мразя!
ПЕТ ЗИМНИ СОНЕТА
I.
Навън е зима – бяла и добра.
Децата се пързалят и се смеят.
А мен не ми е никак до игра,
аз трябва да чета, за да успея.
Аз трябва да творя. Искра
е въплощаването на една идея,
тя може да се разгори в зора
или пък мрак да дойде подир нея.
Но кой би могъл да предвиди как
ще се посрещне утре мисълта му?
Пък и да знаем бъдещето – пак
тревогата ни все ще е голяма.
За творчеството няма близък бряг
и за твореца отдих няма.
II.
А тъй е хубаво като дете
да легнеш върху бързата шейничка
и лудият ти бяг да омете
по нанадолнището всичко, всичко.
Да спре фантазията да плете
куплети, рими, асонанси, срички.
Да няма нищо, само да расте
развихрената скорост. И иглички
от сняг да се забиват в твойте пори,
да чорли вятър твоя алаброс,
ръката ти с кормилото да спори.
И твоят стаен, анемичен нос
да диша жадно тоя въздух прост,
и твоят взор да вижда все простори.
III.
Или да почнеш бой със топки снежни
и като някой истински стрелец
да пращаш изстрелите неизбежно
в целта. И като истински борец
да повалиш с ръцете си небрежно
в снега „врага”. Да бъдеш спец
по снежните човеци. Нежно
и смело като скулптура резец
да движиш и издялваш чудни линии.
И както казал бе Роден –
да махваш сръчно от снега студен
излишното. И да застине –
било в гранит или във бронз втвърден
мечтата ти възбудена и синя.
IV.
Снегът вали тъй кротко, непрестанно.
Снежинките са пухкави и едри.
В главата ти изплават древни ери
и виждаш ти безбрежни океани,
спокойна водна шир. Трепери
гората от огромни хвойни. Смяна
на времената няма. Само странно
горещо влажно време. Древни ери.
А вън снегът вали и те унася
все в тия древни времена. Потопът.
Вода залива в пристъпи ужасни
каквото срещне в своя път. И тропот,
и тътен гръмотевичен разнася
навсъде ехото. Сърца разбити хлопат.
V.
Снегът престана в миг. От изненада
тополата проточи шия. Влак
далече зад баира се обади.
И пак е тихо и спокойно. Сняг
и тишина. Душата страда
по нещо недостигнато. И мрак,
и тиха меланхолия засяда
на гърлото. И като стар моряк
на сушата се чувстваш. Тихо. Скучно.
Приглушени къщя и бяло, бяло.
И ти е мъчно, невъзможно мъчно
да обясниш защо е толкоз вяло,
когато вън е толкоз бяло. Бяло.
Приглушени къщя. И тихо. Скучно.
5. II. 1961, Г. баня
ПЕСЕН ЗА ДЕЦА
И ВЪЗРАСТНИ
С „Тих бял Дунав” начело
една шепа дечица
маршируваха в нещо
като редица.
Тролейбуси, трамваи,
пешеходци, шофьори –
всичко беше готово
път да им стори.
И внезапна усмивка
сгря на всички лицата…
(Ах, такава усмивка
имат само децата!)
И вървейки, неволно
всеки крачка забави –
всеки нещо си спомни
или нещо забрави.
И тогаз ми се стори,
че на всеки сърцето
тихо тръгна нататък
към завоя,
където
с „Тих бял Дунав” начело
една шепа дечица
отминаваха в нещо
като редица.
1962
ТИ
Ти си отиде и аз съм сам
с мойто голямо съмнение.
Колко много бих дал да знам,
че си обичала
като мене.
Мисля си, ако знам това,
с други очи ще вникна
в смисъла на любовта
и повече ще те обикна.
И ще те чакам влюбен и тих,
цял век ще чакам с нетърпение…
И ти ще дойдеш, ще дойдеш ти,
щом си обичала
като мене.
1960
* * *
Сякаш не е имало
никаква раздяла…
Ти стоиш пред мене
бяла, бяла, бяла.
Пее и повтаря
наизуст гората
твоите заглъхнали
думи в тишината.
Знам, не съществува
никаква раздяла.
Ти стоиш пред мене
бяла, бяла, бяла.
И тъкат снежинките
тихо, непрестанно
твоята разкошна
сватбена премяна.
1962
И ВСЕ НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ
…Най-после ти се появяваш!
По ударите на сърцето си
отмервам твойто приближаване.
След миг две мънички ръце
закриват ласкаво очите ми
и твоят мек усмихнат глас
съвсем нетърпеливо пита:
“Позна ли вече, че съм аз?”
А аз стоя като забравен
и се усмихвам сам на себе си.
Аз виждам само тебе, тебе
и все не мога да повярвам,
че си до мен, че ме обичаш.
И в този миг си спомням всичко.
…Валеше сняг и беше топло.
Блестеше
чиста белота.
И аз предчувствах те наоколо,
както предчувствах пролетта.
По ударите на сърцето си
отмервах твойто приближаване.
И ти дойде! И ти дойде!
И сякаш с двете си ръце
закри очите ми тогава.
И сякаш чувах твоя глас:
“Позна ли ме? Това съм аз.”
А аз стоях като забравен
и се усмихвах сам на себе си.
Аз виждах само тебе, тебе
и все не можех да повярвам,
че ти
най-после
бе дошла.
1962
