ЕДНО ДЕТЕ НАМРАЗИ ПТИЦИТЕ

Григор Ленков

ЕДНО ДЕТЕ
НАМРАЗИ ПТИЦИТЕ

                            На мама

Те идеха
              и с черни кръстове
закриха изведнъж небето.
Под техните крила се мръкна
над хората и над полето.

Аз исках да попитам мама
какви са тези чудни птици:
Защо крилата си не махат?
Защо бръмчат и са в редици?

Но тя мълчеше,
                        тя за пръв път
не ми отвърна, пребледняла,
и аз за миг, от страх изтръпнал,
помислих
               да не е умряла…

А птиците си отлетяха…
Но пред вратите и стоборите,
в небето взрени,
все стояха
смалени,
              онемели,
                            хората…

А после мама ми разказа…
И плаках, плаках аз тогава,
почувствал
                 първата омраза
сърцето ми да разлюлява.

И аз забравих за игрите,
готов да отмъщавам само
на свраките и на скворците
за тяхната вина
                        голяма.

Със прашка из селото тичах,
катерех се по дървесата,
едва излюпените птички
убивах
           с ярост непозната…

…О, мое неспокойно детство,
аз никога не ще забравя,
че твърде рано за наследство
омраза ми остави!

И твоя зъл урок завинаги
във моето сърце се вряза…

Летят скворци в небето синьо…
Аз вече знам
                     какво
                              да мразя!


ПЕТ ЗИМНИ СОНЕТА

I.

Навън е зима – бяла и добра.
Децата се пързалят и се смеят.
А мен не ми е никак до игра,
аз трябва да чета, за да успея.

Аз трябва да творя. Искра
е въплощаването на една идея,
тя може да се разгори в зора
или пък мрак да дойде подир нея.

Но кой би могъл да предвиди как
ще се посрещне утре мисълта му?
Пък и да знаем бъдещето – пак

тревогата ни все ще е голяма.
За творчеството няма близък бряг
и за твореца отдих няма.

 

II.

А тъй е хубаво като дете
да легнеш върху бързата шейничка
и лудият ти бяг да омете
по нанадолнището всичко, всичко.

Да спре фантазията да плете
куплети, рими, асонанси, срички.
Да няма нищо, само да расте
развихрената скорост. И иглички

от сняг да се забиват в твойте пори,
да чорли вятър твоя алаброс,
ръката ти с кормилото да спори.

И твоят стаен, анемичен нос
да диша жадно тоя въздух прост,
и твоят взор да вижда все простори.

 

III.

Или да почнеш бой със топки снежни
и като някой истински стрелец
да пращаш изстрелите неизбежно
в целта. И като истински борец

да повалиш с ръцете си небрежно
в снега „врага”. Да бъдеш спец
по снежните човеци. Нежно
и смело като скулптура резец

да движиш и издялваш чудни линии.
И както казал бе Роден –
да махваш сръчно от снега студен

излишното. И да застине –
било в гранит или във бронз втвърден
мечтата ти възбудена и синя.

 

IV.

Снегът вали тъй кротко, непрестанно.
Снежинките са пухкави и едри.
В главата ти изплават древни ери
и виждаш ти безбрежни океани,

спокойна водна шир. Трепери
гората от огромни хвойни. Смяна
на времената няма. Само странно
горещо влажно време. Древни ери.

А вън снегът вали и те унася
все в тия древни времена. Потопът.
Вода залива в пристъпи ужасни

каквото срещне в своя път. И тропот,
и тътен гръмотевичен разнася
навсъде ехото. Сърца разбити хлопат.

 

V.

Снегът престана в миг. От изненада
тополата проточи шия. Влак
далече зад баира се обади.
И пак е тихо и спокойно. Сняг

и тишина. Душата страда
по нещо недостигнато. И мрак,
и тиха меланхолия засяда
на гърлото. И като стар моряк

на сушата се чувстваш. Тихо. Скучно.
Приглушени къщя и бяло, бяло.
И ти е мъчно, невъзможно мъчно

да обясниш защо е толкоз вяло,
когато вън е толкоз бяло. Бяло.
Приглушени къщя. И тихо. Скучно.

 

5. II. 1961, Г. баня


ПЕСЕН ЗА ДЕЦА
И ВЪЗРАСТНИ

С „Тих бял Дунав” начело
една шепа дечица
маршируваха в нещо
като редица.

Тролейбуси, трамваи,
пешеходци, шофьори –
всичко беше готово
път да им стори.

И внезапна усмивка
сгря на всички лицата…
(Ах, такава усмивка
имат само децата!)

И вървейки, неволно
всеки крачка забави –
всеки нещо си спомни
или нещо забрави.

И тогаз ми се стори,
че на всеки сърцето
тихо тръгна нататък
към завоя,
                където

с „Тих бял Дунав” начело
една шепа дечица
отминаваха в нещо
като редица.

1962


ТИ

Ти си отиде и аз съм сам
с мойто голямо съмнение.
Колко много бих дал да знам,
че си обичала
                      като мене.

Мисля си, ако знам това,
с други очи ще вникна
в смисъла на любовта
и повече ще те обикна.

И ще те чакам влюбен и тих,
цял век ще чакам с нетърпение…
И ти ще дойдеш, ще дойдеш ти,
щом си обичала
                          като мене.

1960


* * *

Сякаш не е имало
никаква раздяла…
Ти стоиш пред мене
бяла, бяла, бяла.

Пее и повтаря
наизуст гората
твоите заглъхнали
думи в тишината.

Знам, не съществува
никаква раздяла.
Ти стоиш пред мене
бяла, бяла, бяла.

И тъкат снежинките
тихо, непрестанно
твоята разкошна
сватбена премяна.

1962


И ВСЕ НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ

…Най-после ти се появяваш!

По ударите на сърцето си
отмервам твойто приближаване.

След миг две мънички ръце
закриват ласкаво очите ми
и твоят мек усмихнат глас
съвсем нетърпеливо пита:
“Позна ли вече, че съм аз?”

А аз стоя като забравен
и се усмихвам сам на себе си.
Аз виждам само тебе, тебе
и все не мога да повярвам,
че си до мен, че ме обичаш.

И в този миг си спомням всичко.

…Валеше сняг и беше топло.
Блестеше
                чиста белота.
И аз предчувствах те наоколо,
както предчувствах пролетта.
По ударите на сърцето си
отмервах твойто приближаване.
И ти дойде! И ти дойде!
И сякаш с двете си ръце
закри очите ми тогава.
И сякаш чувах твоя глас:
“Позна ли ме? Това съм аз.”

А аз стоях като забравен
и се усмихвах сам на себе си.
Аз виждах само тебе, тебе
и все не можех да повярвам,
че ти
         най-после
                         бе дошла.

1962