СВЕТИЛНИК
СВЕТИЛНИК
Денят на мойто лято отлитна като сън
и ето, бяло ято отроня скръбен звън.
В помръкнали простори мъглите веят стяг
и в мойте ведри взори трепти безшумен мрак.
Не чакам лъч да блесне от бледни небеса,
заглъхват сетни песни с мъртвите листа.
Долавям ек от мрака на птици черен рой,
покрови стели мрака сред есенни покой.
А моят ден отминал зове към вечността,
където ще премина - извехнала мечта.
И, може би ще спомни за мене Тя в часа
на свойта скръб огромна под мъртви небеса.
Във оня час уречен, когато вее скръб -
от свойта твърд далечна седефеният сърп.
1921
ПРИМИРЕНИЕ
Грей от синята безбрежност разцъфтялата луна
и ласкае с тиха нежност с аромат и светлина.
А в градината заспали креят бледни цветове,
своя блян недомечтали - ранна смърт над тях зове.
О, напразно те се молят и напразно те зоват,
сън е, сън е всяка пролет, сините звезди блестят.
Мръкне парка в тишината, веят хладни дървеса,
и блести, блести луната: къс алмаз в небеса.
Аз самин в дома те чакам, вън пред пътните врати
се люлей разкъсан мрака, дето ще преминеш ти.
О, бъди ми ти утеха, приласкай ме да заспя
в неприветливата стреха, чужд на лихата тълпа.
1921
ВЯТЪРЪТ
Тази вечер месецът проряза
небосвода като остър сърп -
над света унесен в тиха скръб
златна мрежа от лъчи извеза.
Тая вечер някой те заклина:
не излизай, не ходи натам -
от кубето на църковний храм
звън отекна, млъкна и застина.
С кобен писък прелетяват птици,
писък ли е или тъмна вест -
като сенки из бездънен лес
таласъми бягат с колесници.
Туй е вятърът, що пей в нивята,
разлюлял морета зряла ръж,
който утре ще докара дъжд
да окъпе бащински земята.
Неведнъж на път ме е застигал
закачлив, ту весел, ту сърдит
и замервал ме е с яден щит,
прах на облаци след мен е вдигал.
1926
ОЧАКВАНЕ
Очите ми разплакани горят
години вече. Пуст остал гурбета!
А все се аз надявам, чакам, клета -
дано ми се обади той от път.
Дано. Но вест не идва, ето дни
на близка зима спират пак на прага -
и тежка скръб сърцето ще рани,
ще ме пронизва като остра влага.
Ожених се, почерних се, не зная
ни делник, нито празник, все работя…
Ах, пуст остал, ах, пуст остал живота!
Не виждам, Боже, на теглото края.
Очите ми разплакани горят,
ръцете ми не спират. Пей чекръка -
и сякаш мойта наболяла мъка
отеква в песента му всеки път.
1926
МОНАХ
Като гнездо сред планината,
където тишината бди
и вечер белите звезди
огряват старината свята,
таи се древен манастир.
Той бил е някога свидетел
на тъмни огненосни дни,
когато врагове заклети
през каменните му стени
сновели са на длъж и шир.
Един монах, служител верен,
отвърнал поглед от света,
живей във строга самота
и в погледа му ведър грее
надеждата за друг живот.
Той слиза мълчалив, на пръсти,
в зори във каменния храм
и дълго на колене, сам,
пред Богородица се кръсти
и слави мъдрия Христос.
Като кандило тихо свети
животът му и благ, и прост -
о, той е на земята гост -
монахът, верен на обета
да служи Богу цял живот!
1929
МОЛИТВА
На синура на нивата застанал,
ръце смирено скръстил на гърди,
той шепне своята молитва тихо
над плодните бразди.
А бавно в тишината на полето
църковната камбана прозвъни
вечерня - и със благослов молитвен
сърцата освени.
Изпърхаха в простора ято птици
и се изгубиха във синий здрач
над нивите, де сее неуморно
набожният сеяч.
1930
В ПЛАНИНАТА
І.
Дълбоко нейде скрито, пее то -
планинското поточе и, унесен,
с наслада слушам тихата му песен…
А цялата гора като злато -
под погледа на слънцето блести
и щедро пръска не листа - жълтици,
щом вятърът - самотен, волен рицар -
из нея свойта шпага развърти.
Когато вечер пламне небосвода
и златна огърлица от звезди
засвети над заспалата природа
аз слушам, легнал, земните гърди -
как дишат уморени… Сякаш спи
земята-майка, кротко приласкана
от вятъра в гората, що шуми
и шепне приказките на балкана.
ІІІ.
Луната - ето, свети тя над нас,
и синкавия мрак на планината
изглежда по-вълшебен в тоя час.
Там някъде шуми река - в нощта
далече глухо плиска в равнината,
и глъхне в тишината песента -
оная тъжна песен в есента,
която глухо ронят дървесата
заедно с пожълтелите листа.
И в тоя час на запустение,
от бледната картина на гората
полъхва светло примирение.
1930
