Елена Алекова 

150 години по-късно… 

6 февруари 2012 г., Клуб „Приятели на Алеко“, София

„Алеков калейдоскоп” по случай 150 години от рождението на Щастливеца

Винаги ме е поразявало усещането за наличие на някакви странни, бих ги нарекла, потоци на духовна енергия в живота на дадена нация, идващи от миналото и движещи се - през настоящето - към нейното бъдеще.

Такъв мощен духовен поток тръгва у нас от края на ХІХ век с творчеството на Алеко Константинов и повече от столетие не отслабва. Напротив! Разраства се, разлива се, набира стремителност, но и дълбочина. Бай Ганьо е безсмъртен. Не толкова като литературен герой и обществено-политически типаж. Макар че и като такъв е безсмъртен и то с мощно, почти зашеметяващо присъствие.

Бай Ганьо е безсмъртен като характер, залегнал в основата на националния ни характер - като един от неговите загадъчни аспекти. Другото лице на българина, което всеки от нас носи в себе си, но не смее да го покаже. Тъмната ни, сенчестата ни страна. Такава сенчеста страна има в характера на всеки народ по света. Но рядко си я признават. Не на всеки народ му стиска да си я признае. От този страх, от това неудобство да не се издадат, да не се изложат, като я покажат на светло, идват различните национални комплекси и мегаломании. Оттук идва лицемерието. А често - и войните.

Още по-рядко се случва това признание, това изваждане „на показ” да е с такава мощна изобличителна и в един друг, висш смисъл - обновителна сила, както прави това българинът чрез талантливото перо на Щастливеца.

Кой е Бай Ганьо?

Още Пенчо Славейков, а след него и Михаил Арнаудов отбелязват, че Бай Ганьо е недовършен - като книга: като образ, като типаж, като сюжетна канава. За удивителна книга като тази това, разбира се, носи допълнително очарование… На Бай Ганьо - по силата на гениалното хрумване на Алеко Константинов и още заради яркото художествено въплъщение - му е съдено да живее. До днес. А и по-нататък. Книгата, надраснала отдавна художествената си форма, продължава да обраства, да се „клонира” в анекдоти, във вицове за Бай Ганьо…

„Именно тази финална незавършеност на творбата - пише Светозар Игов, - тази възможност образът да бъде дописван и от обществената действителност, и от културното самосъзнание правят Алековия образ така тревожно-актуален във всички последвали епохи…”.

Петко Тотев разширява социално-психологическите граници на образа. Според него Бай Ганьо е „съпоставим с известността на фолклорни герои, които за своето утвърждаване са разполагали с много векове”. Едно на ръка, известността. Самият факт, че подобна асоциация - между Бай Ганьо и фолклорни  герои - е възможна, въобще фолклоризирането на Бай Ганьо, за което Петко Тотев споменава, говори за неизчерпаемост на този литературен и социален герой и във времето (назад и напред), и в съзнанието на българина. Образът ще се обогатява и по-нататък, ще става по-обширен. „Крилатите фрази” на Бай Ганьо, родени от народа, но заредени с мощната енергия на непоправимия му чар, ще придобиват нови значения, нови емоционални и психологически глъбини. Защото животът е недовършен, импресионистичен. И защото безкраен е човекът.

За Бай Ганьо е писано толкова много. И въпреки това темата остава неизчерпаема. За Бай Ганьо може да се пише още и още. Да се донаслагва, доналепва, доизвайва, дооглежда. До безкрай.

И така, кой е Бай Ганьо?

На първо място, той е изключително колоритният, смешният, „влакнатият”, недоверчивият, безпардонният, „вдървеният” за познанието, бруталният шишко на Алеко Константинов. „Бабаитската натура”. Скъперникът. Простакът. Дебелакът. Ретроградът. Патриотарът. Политиканът.

На второ място, това е всеки скъперник, политикан, патриотар, ретроград, дебелак, простак, скъперник, всяка „бабаитска натура” (в осъвременен вариант - „мутра”) и прочие пъстри и чуднолики същества от тази и подобна є порода.

На трето място, това е българинът след освобождение-то. Освобождението според Михаил Арнаудов предизвиква нещо като цивилизационен шок у българина и оттук избликва неговата паника, обърканост, недодяланост, затова изглежда така недооваян: 

„…Българският народ скача от средни векове, отразени в бита му, в мирогледа му, във фолклора му, към съвременна цивилизация, чийто дух му е на първо време чужд, чиито придобивки той усвоява съвсем външно, и така една неизбежна криза покваря основно нравите и характерите. Неочакваната смяна на декорациите не означава прераждане, коафираният и градски облечен простак не става изведнъж джентълмен и образец на човешки добродетели.”

В тази връзка Михаил Арнаудов смята за необходимо да уточни, че „…разбира се, тук се касае за една фаза, през която всички минават, без обаче с това да е казано, че непременно всеки българин трябва да е бил известно време или изобщо някакъв Бай Ганьо”.

Да, Бай Ганьо е българинът след освобождението. Но… и вечният българин!

На четвърто място, но не и последно, Бай Ганьо съм аз. Бай Ганьо си ти. Бай Ганьо сме всички ние. В съвкупност. И поединично. Опакото в нас. Несъвършенствата ни. Сенчестата ни страна.

Бай Ганьо лесно се забелязва, натрапва. Но на сетивата. Ала е трудно доловим, когато трябва да го разпознаеш в себе си. Как да го догониш, как да го видиш там, където той, прекрачил границата на зримото, се настанява в душата ти също с такава непринудена, бих казала дори грациозна лекота, с каквато обсебва чуждото купе:

„Бай Ганьо почна да се присламчва към нашето купе. Отпърво диреше разни предлози: ту кибрит ще поиска, ту една чаша коняк - че го заболял стомахът, - а сетне лека-полека усвои се, попривикна и, кажи-речи, не излизаше от стаицата ни… Отпърво той седеше на крайчеца на канапето, сетне почна да сяда по-удобно, по-сетне трябваше троица да седим на едното канапе, трябваше Иваницовият син да се свие на крайчеца на другото, за да има възможност бай Ганьо да вземе хоризонтално положение.”

Точно тази лекота е доловил Петко Тотев, с която самоличността на Бай Ганьо може да се намъкне във всеки от нас:

„Въпреки цялата мрачна слава на Алековия герой има достатъчно люде, които се съгласяват - със самоирония, с внезапно жестоко самобичуване, а понякога просто така или даже с известно самочувствие - да се отъждествяват с Бай Ганьо, да го приемат, макар и с всевъзможни уговорки, в собствената си кожа.”

Работата дори не е в това, че все в гонитбата на „келепира” Бай Ганьо обсебва и поглъща всичко, което срещне пред себе си - круши, грозде, чорба, момички, пътища, градове, страни, пространства, време - и безпрепятствено се намъква днес, като че влиза у дома си, в черупчицата на консумативното общество: консуматорът банкер, консуматорът приватизатор, консуматорът политик, консуматорът мутра, въобще Негово величество Консуматорът… Работата е там, че той продължава да се разширява във всички посоки. Той е не само част от България днес. Но и част от света днес. Рожба на конкретно историческо и обществено време, моделиран от миналото, Бай Ганьо непрекъснато се моделира от настоящето. Но и някак от бъдещето. Ние - сто, че и повече години от създаването му - поне сме свидетели на неговата непрекъсната „кореспонденция” с бъдещето! По този начин във времето той винаги е на крачка-две преди всички. Усещането понякога е, че все едно не българинът след освобождението в края на ХІХ век, а ние, хората от началото на ХХІ сме го извикали за живот като литературен персонаж, все едно ние сме го „създали”, все едно ние сме прототипите отпреди столетие, че и повече.

В този смисъл… винаги съм смятала, че времето намира човека, своя писател, който да го отрази - точния човек в точното време. Сега вече се колебая. Дали не бъдещето извиква писателя, който да „фиксира”, щрихира, обясни самото него. Вероятно затова писатели много често остават неразбрани от съвременниците си. Така и Алеко Константинов. Макар че той е разбран от своите съвременници.

Прекрачил цяло столетие, Бай Ганьо безпрепятствено се отъждествява с нас. Той е част от нас. И когато се смеем над него, ние всъщност се смеем над себе си. Това е освобождаващият, „очистителният” смях на себепознанието. Победата над опакото в себе си. Победата над себе си.

И тази двусмисленост в думите, от която ни стяга под лъжичката и ни става не по себе си или поне губим почва под краката си. Тези „отворени”, някак „проветриви” думи… не ви ли пронизва през тях онзи въпросец на Гогол: „На кого се смеете, господа? На себе си смеете!”…

Потоците…

Вече чувам едва сдържан ропот, долавям онова вторачване в себе си на засегнато честолюбие, което търси доводи, намира основания: „Кой? Аз - Бай Ганьо? Ама извинете… Вие чувате ли се какво приказвате?…” Познавам този манталитет „Всички други, не и аз!”. Той също е от Бай Ганьо…

Да, скъпи приятелю! И ти. И аз. И всички ние. Всички сме в кюпа. Всички сме Бай Ганьо. Само един-единствен факт да вземем (а то съвсем не е един-единствен - фактите са безброй)… Като „обществени животни” (по определението на Аристотел за човека⁶⁵) да си спомним оня миг, когато у нас гръмна демокрацията и ние се случихме във водовъртежа на пределно време - баш като Бай Ганьо след освобождението.

Да оставим политиците. Те по презумпция носят байганьовщината в себе си, заразяват се с нея като с вирус, който се предава по въздушно-капков път. Особено докато правят избори - с купуването на гласовете, с „кютека”, с подмяната на бюлетините, с безочието, - че и после, след изборите… Определението (самоопределението) на Бай Ганьо за политиците, споделено пред Иречек, е неувяхващо: „И едните, и другите са маскари!…” - колко пъти го чуваме и днес. То пасва и на новата ни политическа класа като по мярка.

Да оставим и народа като обща безсловесна (или крещяща) маса, като хомогенна (или нееднородна) цялост, за чиято орис отпреди сто години, че и до днес Алеко Константинов е намерил най-верни думи:

„Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре - музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй „практичен” и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…”

Да оставим и „тънкостите”, и мурафетите отпреди сто години, че и от днес относно това защо и как се прави вестник… Да оставим дори поплака за попарените свободи на демокрацията - наипаче свободата на словото, но и всякакви други свободи на демокрацията отпреди сто години, че и от днес. И да кажем, както Бай Ганьо опозиционерът го е казал в писмо „до оногова, дето събира материали за бай Ганя”:

„Викай, попържай, давай си зор, колкото щеш - никой нищо не ти казва…”

Наистина - викай, попържай, ако нямаш друга работа, давай си зор, колкото щеш… И какво? Никой нищо не чува. Никой нищо не ти казва. 

Да оставим и Бай-Ганьовото подмигване към Константина Величкова отпреди сто години:

„Па знаеш ли какво - я вземи, че зарежи и твоята пуста поезия. То бива, ама когато в кесията вятър вее, а пък сега, слава богу, понаредихме се…” 

Не едно и две „поетически светила” отпреди сто години и до днес позарязаха пустата поезия само заради едната кесия!…

Дори търпението - прословутото наше българско търпение - да оставим отпреди сто години, че и повече, та и от днес, дето нищо общо няма със смирението, но само със малодушието и с някакво одървенение, което сковава волята ни и всичките ни членове и ни прави неспособни да кажем думата си, да поискаме правата си, да защитим хляба си, да протестираме, дето също ни е от Бай Ганьо… Самият той в писмото до Тръпко Тръпков е описал това състояние в цялата му дори някак натуралистична прелест:

„Дето казваш, че ви карали да лаете на зайци из гората, чух го и аз, ама търпение-спасение, дето рекъл оня, против ръжен се не рита. Най-сетне под турците сме търпели цял живот, какво бива да търпим под българи по две годинки, не е голяма работа, а за гащичките не е добро за един мъж, тя е женска работа, но какво да правиш, пери гащичките, па си обръщай главата настрана, политиката така го изисква. Нали ги знаеш какви са, ама ти току мигай, па търпи и поздрави баща си, да не забравиш. Търпение, друго няма, тия работи с търпение се оправят, а не с гюрултия. Покорна глава, нали знаеш, сабя е не сече.”

Всичко това да оставим, макар че то също ни досяга в една или друга степен, ако и да не ни се иска…

Да вземем само едно-единствено нюансче от нашето лично обществено житие-битие… Да си спомним за миг пределното време, когато на 9 ноември заспахме в социалистическа България, а на 10 се събудихме в дявол знае каква… И после да се пренесем в мислите си на Витоша, в ханчето на Орханийското шосе и да си представим онази умилителна сцена, когато Бай Ганьо, върнал от Европа, преиначава с дружината си писмото до царя в подкрепа на Стамболова и политиката му. След като разбират за падането от власт на министър-председателя, те подменят комплиментите с ругателства, а ругатните - с възхвала, дума по дума, в полза на Стоилов, неговия опонент, новия вече министър-председател… И да си спомним още онази умилителна бележчица, написана от Бай Ганьо и забравена на масата в хотела:

„До редакцията на в. „Свободно слово”. Последното название зачеркнато и вместо него написано „Свобода”. По-нататък: „Потайностите на Стамболова” - и това зачеркнато и вместо него написано „Анархия”. Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта. Написано например „патриоти” и зачеркнато, а отгоре му написано „пладнешки хайдути” - и това зачеркнато, и пак написано „патриоти”. Цялото писмо беше задраскано накръст с дебели черти, дръпнати от сърдита ръка, защото за втората черта не хванало мастило, топнато още веднъж перото в мастилото и дотеглена двойно по-дебела черта… Под зачеркнатите редове стояха следните думи: „На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари…”

И така, да се върнем към онзи един-едничък факт, който ще отбележа не за да търся сметка от когото и да е или - още по-малко - за да съдя, а колкото да подкрепя думите си… Нека всеки от нас сложи ръка на сърцето си и си спомни как самият той постъпи на пределното време, в същото онова време, когато палачинката се преобърна, когато… Колко народец тогава с лека ръка начаса сам себе си „преобърна”! Колко видни и невидни люде заспаха редови комунисти, а се събудиха демократи, при това от върлите! Колко най-обикновени хорица (и не дотам!) предадоха себе си и предаваха не един и не два пъти оттогава! Колко пъти оттогава вчерашното им „Осанна!” преминаваше ей тъй, с лекота в днешно „Разпни го!”, дитирамбите им - в попържни… Ние, всеки един от нас, бяхме ли изключение? Не! Поне повечето от нас. Е, имаше и изключения. Но в днешните смутни времена верността се смята за демоде, за „смотанящина”.

Ето този наш манталитет да се „пребоядисваш”, когато е изгодно, също е от Бай Ганьо. И няма как никой от нас от Бай Ганьо да избяга…

Нали и Бай Ганьо невинаги е бил Бай Ганьо Балкански или Ганю Чолаков, бруталния търновски сопаджия. Нали и той, преди да стане Бай Ганьо, е бил… „едничкото на мама”, „най-хубавото”, „най-сладкото”, „най-умното”; раснал е - после - пакостлив поразник, многообещаващ юноша, вятърничав студент, макар и вече наясно с едно друго; станал е - после - непретенциозен търговец на розово масло… докато неусетно - по законите на природата и законите на живота - не се е превърнал в Ганю Сомов от Казанлък, човекът „с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари”⁶⁷, който представлява страната ни на българския павилион в Чикагското изложение.

А езикът на Бай Ганьо… Това е езикът, на който говорим ние. Всички ние. Не в смисъл - българския език. Ясно е, че ние всички го говорим… А думиците, които използва, фразеологизмите, това постоянно премесване на високата лексика и просторечното, внезапните брутализми и нежнопалави „подмигвания” - цялата ей тази негова невероятна словесна мѓшаница - не е ли нашата реч, ежедневното ни говорене, нашите думи, нашите мисли, в крайна сметка - нашият манталитет!…

Съди ли Щастливеца Бай Ганьо?

Алеко Константинов изобличава Бай Ганьо, бичува го, осмива го. Ала никъде не го съди. Може би защото някъде в съзнанието му е загнездено: „Не съдете, за да не бъдете съдени…”, което също допринася за състоянието му „щастлив и свободен”. Но и не само това. В архива му четем:

„В кръчмите и кафенетата, сред удушливия дим, под влиянието на наркотическите и спиртливи питиета и озлобените газети, ще постоянствуваш да въздишаш бабешки, да скверниш хубава България със стереотипни фрази: „А бе българска работа”, „българи-диваци, не ги ли знаеш”, „българйя-дивотйя”… А пък то нито България, нито българите изобщо са диви, а сме диви и простаци ний, които знаем само да хулим, за да се покажем, че уж много сме видели и много знаем…”

Така и по отношение на Бай Ганьо. Авторът не го съди, не го наказва, не го възмездява. „Наслагва” го върху себе си. Кара ни някак и ние върху себе си да го „наслагваме”… Не съди, за да не бъдеш съден, защото и ти носиш своята греда в окото си…

И после начинът, по който е написана книга „Бай Ганьо” - събират се приятели, които си разказват истории за българина по чужбина и у нас, Щастливеца ги „подхваща”, както се казва, „на свой лад” и ги преобразява във висока литература… Нима когато се събираме и започнем с вицовете за българина (понякога и го персонифицираме като Бай Ганьо), ние осъждаме българина? Това нашият начин да се посмеем над него. Но и над себе си. Това е лекарството, което ни лекува от нашите пороци. Очистителният смях. Това е шибучицата, с която укротяваме и опитомяваме звяра в нас, злото в нас самите. От време оно в човека са заложени звярът и ангелът. Звярът е в природата на човека, на косъмче от ангела - как да го унищожиш, без да унищожиш ангела, а и човека? Но можеш да го впримчваш, да го обуздаваш, да го преодоляваш, да превръщаш мощната му енергия в добро. Изпуснеш ли шибучицата и той в миг надига глава, реве и тъпче.

Но ние, българите, имаме Бай Ганьо - нашето „лекарство”, нашата шибучица. И ни е някак по-лесно, някак по-ясно как да се справяме със звяра в себе си.

Щастливеца не просто не осъжда Бай Ганьо, но дори проявява към него съчувствие. Спомняте си, в Санкт-Петербург Бай Ганьо върви и плачливо нарежда: „Я чувай, бай Василе, почакай малко бе, моля ти се бе, бай Василе, българи сме най-сетне…” Не трепва ли тогава сърцето на автора (разказвача) и не произнася ли той думите на жалост и на симпатия -

„И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите… но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко - боже, колко рядко! - се появява…

Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила…”

Във фейлетона „До Желюша с говежди вагони” тази надежда на Щастливеца относно духовния потенциал на Бай Ганьо го кара да се обърне директно към него: „Аман бе, Бай Ганю, ще се свестиш ли ти някога?”. И в този му възклик няма и нотка на осъждане, а само симпатия, само съпричастие, само любов.

И дори в отговор на дамата, която го упреква в цинизъм, задето изобразява безобразията и безобразното, без да пести истината, колкото и жестока да е тя, Алеко Константинов споделя защо всъщност му е притрябвало всичкото това вторачване в лошото:

„И аз го виждам, че не е красиво, но вам ако е все едно, за мен не е все едно, мен ме боли и аз го пиша не да дразня вашето нежно ухо, а с надежда, че занапред ще се постараят да не се повтарят подобни сцени.”

„До Желюша с говежди вагони”

За тази болка и за тази надежда на Щастливеца ще се хвана… След Санкт-Петербург авторът като че решава да остави Бай Ганьо на мира. И на изпроводяк се обръща към него с молба:

„Довиждане, бай Ганьо! Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина и… моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!…”

Забележете - моли, а не съветва, не поучава, не превъзпитава. И то - все през същата тази своя болка, през същата тази своя надежда…

Към кого по-точно Щастливеца се обръща с тази молба? Към Бай Ганьо? Да, към Бай Ганьо. Но той, струва ми се, я адресира в най-голяма степен към… себе си! А после и към… приятелите си. И към… своите съвременници. И към… нас! Към теб. Към мен… Стига сме се вглеждали в опаката си страна! Стига! В нас има и добра страна. Светла страна. Слънчева страна. Да покажем опакато, байгановското у нас на светло. И тогава то, дори само като се види на светло, ще изчезне от нас от само себе си, както в светлината изчезва мракът, защото е казано: „ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината”. А ако е светлина?

Щастлив ли е Щастливеца?

Ако се вгледаме в личния му, интимния му живот, би следвало да кажем - по-скоро НЕ. Ако се вгледаме в живота му в по-общ план (кариера, обществено положение, признание), отговорът е същият:

„В течение на пет години, от 1885-1890 г. измира цялото му семейство - баща майка и три сестри, а при това още уволняват го и от службата. При туй отчаяно положение, без средства за съществувание, той се предава на литературни занятия…”

Това четем в негова „Кратка автобиография”. Но ако се вгледаме и в творчеството му, и в повседневните му дела… Боже мой, колко тъга! Колко жалост към човека, от която сърцето се разбива! Колко ирония!  Колко горчивина, макар и през смеха - неудържим, освобождаващ, „очистителен”.

И въпреки това Щастливеца е щастлив. Нееднократно го заявява. Дори го подсилва. Вероятно за да не остави никакво съмнение. Във фейлетона „Страст” например:

„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!”

И е щастлив не само защото е осъзнал простичката философия на МИГА, на това да бъдеш ТУК и СЕГА - да изживееш МИГА, да живееш в МИГА, а не в онова, което си е отишло или на което е съдено да дойде, но утре, но по-късно, но някога:

„Взех тези два лева и да ме видеше някой в този момент, ще ме счете за обладател на два милиона. Купих си тютюн, отидох в келията си, разрязох една нова книга, запуших… Създателю, благодаря ти! Има ли по-щастлив човек от мене?…”

„Страст”

Щастлив е не само защото е прозрял и е подвластен на онази - конкретната - любов към човека, а не на абстрактната любов към човечеството (по Достоевски в абстрактната любов към човечеството човек най-вече обича самия себе си⁷⁵), та затова и неговите жестове като адвокат (дето защитава безплатно бедняците) са конкретни. Щастлив е не само защото чистото му и благородно сърце остава недосегнато от търгашески щения, мамонови изкушения, партизански страсти, подлости и самомнения. Щастлив е не само защото духът му е свободен от тегобите на бита и битието, макар животът да не му ги спестява…

Щастливеца е щастлив най-вече, защото е имал щастието (дарбата, доблестта, силата) да покаже, колкото и да го боли, опакото лице на българина, в т.ч. и своето опако. Да му се надсмее. И да го победи. Така Щастливеца ни дава надежда. Дава ни път за спасение. Само победил опаката си страна, човекът преодолява себе си. СПАСЯВА СЕБЕ СИ.

Силният народ не се страхува от себе си. Той се обръща към себе си, познава себе си и така се превъзмогва. Според както Васил Левски ни го е завещал (в писмо до Ив. П. Кършовски от 20 юни 1871 г.):

„За отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправяме и все да си вървим в едно, ако ще бъдем хора.”

Защото само позналият може да се отрече от познанието. Невежият нищо не знае - дори това, че е невеж. Само позналият своите кривици, може да ги владее. Само позналият опакото в себе си, може да го превъзмогне. Затова - „блажени бедните духом”, защото само те (които са познали и са се отрекли от познанието) ще се спасят.

Дори в лошото има добро. Или поне има енергия, която сама по себе си не е нито лоша, нито добра. Помислете само как у Бай Ганьо с неговата страховитата енергия и неизчерпаема находчивост би се изявило едно такова качество като хитростта, само че откъм обратната страна? Просто обърнете фразата на Щастливеца в „Бай Ганьо на гости” откъм опаката страна на хитростта:

„Когато в другите народи думата „хитър” е синоним с лукав, вероломен и прикачена на някое лице, би го понижила в мнението на обществото, у нас с епитета хитър се кичат като с най-почтена декорация: „Брей! Хитро момче излезе, да е живо на баща си, всинца ни измами! Не можахме да го излъжем! Ашколсун. Браво!”

Да, авторът осъжда лошото качество (хитростта). Но възможно е и през лошото да се върви към полезното и доброто или поне е възможно през лошавината да провидим полезното и доброто…

За това прозиране на доброто в лошото в „Бай Ганьо”, книгата, няма пряка илюстрация, пряко внушение. Нито във фейлетоните, нито в пътеписите на Щастливеца. То е по-скоро нещо като, бих казала, художествен метод. Но само чрез това прозиране на доброто в лошото според мен можем да си обясним например един на пръв поглед необясним, почти неправдоподобен факт, за който Алеко Константинов споменава почти мимоходом в пътеписа си „През марта на Чепино”. Авторът описва срещата си с Алиш ефенди, един от главорезите, изпили през 1876 г. кръвта на батачани. Малко му били подвизите в Батак, ами и по него време безчинствал. И заключението на Щастливеца:

„И да не речете, че виновникът, Алиш ефенди, е хванат, осъден и лежи закован във вериги за изплащане на новите си и стари тежки грехове. О, не, съвсем не: в неделя след обяд в главното лъдженско кафене ний го видяхме възседающ на председателското място, окръжен от първенците на селото; той важно-важно поглеждаше наоколо си и благосклонно приемаше дълбоките поздрави на входящите в кафенето. Предавана незабележимо от ръка на ръка, до моите ръце достигна една хартийка, на която с молив бяха написани следните думи: „Този е знаменитият Алиш ефенди.” Знаменитият! Благодарим за такива знаменитости. О, робско племе, ще стръснеш ли ти някой път тия робски чувства, или вечно ще продължаваш с плач права да печелиш…”

Че Алеко Константинов, дочул всичко това през устата на все още живите свидетели на ужасите в Батак, осъжда и главорезите, и тези, които не са им въздали според заслуженото, осъжда ги. Няма две мнения. Но да оставим за миг това. Според мен тук отново той е доловил нещо особено важно за българина. Българинът не е наказал главорезите от Априлското въстание дори след освобождението. Дали това обаче е проява на „робски синдром”? А може би е проява на сила - силата на тоя народ, който, превъзмогнал болката, трагедията, е простил. И не само… 

Какво точно означава да оставиш главорезът да живее. Та това е наказание за него! И то от най-мъчителните. Ако има и най-малките наченки на съвест, представяте ли си как би живял той с греха, който е натворил, как би издържал - катадневно и катанощно с ужасените очи на своите жертви в паметта, с писъците и кръвта… Та той би следвало сам да сложи край на дните си!…

Но… останал жив, главорезът има и друга възможност - да се покае и да си прости. И така - да преодолее греха и да започне живот в съзидание, да направи доброто, което има да направи, да изкупи себе си и кръвта, която е пролял. Нима ако постъпиш така и го оставиш жив, не е по-милосърдно и по-човечно? По-милосърдно и по-човечно е, а и ще ти се впише за правда, задето не си оцапал ръцете си с кръв!

Някой може би ще възрази: „Ами ако няма съвест или наченки на съвест, тогава?” Тогава… той пак ще си живее - ден и нощ - с ужасените очи, с писъците и кръвта до края на дните си… По-голямо наказание от това едва ли е измислено… Но към това - той и ще сътвори греховете, които още трябва да свърши. От греха си той няма как да избяга, ако не може да не го направи. Трябва да оставиш човека да извърши греховете, които има да върши. Така, оставяйки го да живее, ти ще бъдеш не просто по-милосърден. Но и по-справедлив. А той все някога със сигурност ще сърба това, което сам си е надробил… Все ще си получи заслуженото - ако не в тоя свят, поне в другите светове… Ти кой си, за да се месиш в Божиите предопределения за човека? Ти кой си, за да попречиш на „блудния син” да се върне при Отца си или да отнемаш правото му да бъде съден според както сам се нареди? Защо ти е да влизаш в чуждия грях? Защо ти е сам да грешиш в него или да го поемаш?

Оттук са и някои на пръв поглед нелогични прояви на националния ни характер днес. Помните, преди време двама от висшите ни държавници се извиниха - по различни поводи - на турците за „възродителния процес” от началото на 80-те години на миналия век. Единият - в качеството си на министър-председател. Другият - в качеството си на вицепрезидент, при това - роден в Батак. Можем да се отнасяме различно към тях като личности или като представители на една или друга политическа сила. Можем да се отнасяме различно и към самия „възродителен процес” спрямо турците. Но това, дето тези наши държавници им се извиниха, според мен е проява на сила. Преди време разбрах това със сърцето си. Сега вече го разбрах и с главата си, с разума си. Тъкмо тази сила ни е предадена в наследство от Апостола, а после - и от Щастливеца: да си признаем един пред другиго кривиците, да ги преодолеем и да продължим напред!

Само силният народ може да признае вината си. Само силният може да поиска прошка. Слабият може само да търси сметка и да вменява вина, неспособен да прости. Слабият жадува реванш. Слабият знае само: „Око за око, зъб за зъб!”, все едно е нямало Голгота… Савел бе най-големият гонител на апостолите, но ВИДЯ, ПОКАЯ СЕ и се превърна в Павел, най-ревностния сред тях, пое кръста да проповядва Благовестието сред езичниците и подобно на Този, за Когото благовествяваше, прие мъченическата си смърт…

Очистителният смях на Щастливеца гърми през времето. И ни преобразява. Народ, който може така да се смее над себе си, е силен народ. Жилав народ. Ще устои. Това ми дава надежда днес във времето на какви ли не кризи (икономическа, политическа, демографска, морална, духовна), че ще устоим. Народ, който иска прошка, няма да отмре. Такъв народ не може да остане само в историята. Такъв народ ще живее. Дори и да се срине за миг, пак ще възкръсне от пепелта.

Това за мен е най-големият урок на Щастливеца. 150 години по-късно.