Магда Петканова

ГУРБЕТЧИЙСКИ ПЕСНИ

І.

Свещи ти запалих пред олтар небесен,
поклони направих дор до девет пъти,
та дано се върнеш жив и здрав наесен
и дано на тебе лек да ти е пътя.

Вкъщи се завърнах, пусто ми се стори;
погледнах детето - то вече заспало;
чух, че нещо вкъщи майка ти мърмори
и заплаках клета като над умряло.

А теб те срещнали нашенци над село.
Казват, весел бил си, карал си кат хала,
кривнал си калпака над бялото чело
и от твойта песен гората ехтяла.

ІІ.

Вкъщи ме остави с дете на ръцете
бяла и червена като китка цвете.
По печалби тръгна, по гурбет далечен
и да се завърнеш не помисли вече.

Чаках те до днеска, ще чакам тепърва -
цял живот зарових тук при зла свекърва.
Дете ще израсне, младост ще прегърне,
ала мойта младост няма да се върне.

Всяка нощ изпридам две и три къдели,
от стан не излизам вече със недели -
и пак ми натякват, и пак ми нареждат,
а пък деверите не ме и поглеждат.

Няма ли за мене кой да замилее?
Няма ли за мене слънце да изгрее?
Чуй ме: завърни се, че години черни
идат по-усилни, идат по-неверни.

ЧУЖДИЯТ ГРАД

Още мислиш за чуждия град,
за непознатите къщи и улици,
дето денят е възторжен и млад,
а пък нощта - вечно пламенна блудница?

дето ни чакат безбройни врати -
светли, приветливи, смело разтворени,
дето са хората много добри
и непознати са горестни спомени.

Може би там да е край на света,
може би там и грехът да е свят
и като майчина ласка - смъртта.
Още ли мислиш за чуждия град?

ИЗГУБЕН КАМЪК

Изгубих камъка на своя пръстен,
сама когато край брега минах.
Видях, че сляп бе пръстенът на пръста ми,
захвърлих го във пенеста вълна
като ненужна вещ. Да го не виждам вече,
да ми не спомня загубата всяка вечер.

Тъй някога край мен един премина,
загуби се из пъстрата тълпа.
Забравих го. А в небесата сините
звездите в своя път вървяха пак.
Защо сега светът изглежда малък, беден,
защо над мен виси беззвездно в скръб небето?

МАЙЧИНСТВО

След моята последна кукла първото дете дойде.
Сега на дъщеря ми дъщерята в тази сънна стая -
във този ноемврийски златен ден! -
със свойта кукла си играе.
Ала след миг
играчката се счупва, чувам вик,
детето почва с глас да плаче
и търка с пръстчета клепачи.
О, малка майко, ето първата ти скръб,
сега си ти почти неутешима!
И плачеш, като майка истинска привеждаш гръб,
не знаеш ти, че всяка възраст свойта болка има.
Додето плачеш и говориш ти,
към теб се впуща паяк,
не паяк - истинско чудовище
за детските очи.
Ти гледаш към стената,
ти гледаш как той слиза
и страх, и любопитство, и нещо ново, непознато
в живота ти навлиза.
Щастлива възраст!
Защо със сълзите да бързаш,
ти ще пораснеш и сама ще видиш, ще запомниш
как истинските майки са нещастни и безпомощни
пред болките и пред разбитите сърце
на своите деца.

АПРИЛСКИ ДЪЖД В ПОЛЕТО

Дъжд вали. Тъмнеят небесата,
все по-ниско спускат мрачен свод.
Наниз капки нижат дървесата
и ги люлят като първи плод.

Плач се плиска, но - през мрак и болка
радост носи пролетният дъжд,
цяло войнство от нивите наоколо
сочи росни копия от ръж.

Всичко мисли, щом дъждът престане
да покаже своя първи цвят.
Радостна тревога рано-рано
е смутила този цветен свят.

Само аз не мога да повярвам,
че след безнадеждност, плач и скръб
клонките ще искат да покарат,
пъпките ще искат да цъфтят.

МРЕЖИ

Отварям тихичко вратата,
на двора кучетата спят.
Нощта е светла - към реката
извежда изоставен път.

Край мене отминават бързо
сред лунни сенки дървеса.
Аз тичам къмто онзи бързей
с нозе, измокрени в роса.

Със дни ме той натам привлича.
Една невидима ръка
от къщи властно ме извлича
в нощта към бързата река.

Да се спасиш, да няма утре
ни безизходност, нито скръб.
Да няма ден, ни нощ, ни утрин,
ни грижата по някой скъп.

Зад този бряг не ще се плаче.
Какъв спокоен небосклон!
Но ето, че реката влачи
отнякъде откършен клон

и тъй го блъска на завоя,
че го отнася без листа,
като дете, без майка своя
останало само в света.

И в миг прозирам си вината
и виждам, че съм сам-сама,
и пак съм тука на земята,
за да се върна у дома.

върху плещите ми отгоре
е натежала и нощта.
И аз се мъча да отворя
безшумно пътната врата,

да вляза, без да ме усетят,
като крадец във чужди дом;
че като чужд в часа ми сетен
го изоставих тичешком.

Как бърже мисълта ми бяга
и мрежи хиляди плете.
И аз в леглото пак си лягам
при мойто мъничко дете.

ЕСЕН

Земята като болник тежко диша
и вятърът разнася свойте вопли.
Къде са хубавите дни предишни -
през есента и слънцето не топли.

От страх и от предчувствие обзети,
дърветата пилеят свойто злато.
Окото на едно прекрасно цвете
е замъглено от росата.

С приведена глава стои то, слуша
и щом настъпи нощната прохлада,
над него есенните круши
една след друга падат,
една след друга потреперват
и сякаш времето отмерват.

Сега е нощ - сега е вече късно,
но кой смущава здрача?
О, малко цвете неоткъснато,
ти плачеш…

В ПЛАНИНАТА

Далеч от грижи и от смут,
де борове се мръщят,
гората крие в своя скут
самотна малка къща.

Край нея няма и следи
от крак или копита
и пътищата отпреди
под листи са зарити.

И нея някой е градил
със песен на устата,
пил с шепи бистрите води
и скитал в планината.

И тя е чакала в нощта
да се завърне странник,
и не догаряла свещта
до утрините ранни.

Днес въздухът леса смолист
с вечерен хлад загръща
и трепне като късен лист
забравената къща,

като дете от страх в нощта,
оставено самичко,
като измамена душа,
ограбена от всичко.

ВЪЛЧИЦА

Тя дебне отдалеч стадата,
поспре се, тръгне пак напред,
а под краката й земята
хрущи, скована в сняг и лед.

И погледът й, зъл и остър,
разискря хищност, глад и стръв -
тя вижда вече крехки кости
и сеща дъх на прясна кръв.

Върви, де води я инстинкта,
намира преките следи
и се завръща после сита
с изцапани от кръв гърди.

Далеч остават в студ полета…
Тя ляга в своя горски кът
и бързо малките вълчета
захапват майчината гръд.

Спят тъмни сили, що измъчват,
и стръвни мисли - кървав рой.
Сега очите й излъчват
безкрайна нежност и покой.

КРАЙ СИНЬОТО МОРЕ

Много песни са написани за тебе,
но видял ли те е някой все едно и също?
Странникът моряк, водите ти що гребе,
всеки миг различно с поглед те обгръща.
Що си ти - вода, събрана върху земна гръд,
и сърце огромно, що пулсира вечно,
в жаждата за нов свят - светъл път,
в мислите ми - синина и безконечност.
Или ти си смърт, страхотна бездна,
че ори луната, щом глава изправи,
смее се, заплашва, че при теб ще слезе
и ще се удави.
Или ти си тука свежест за земята,
чистият и ведър поглед на детето,
или ти си само люлка, във която
се люлей небето?…

НА БРЕГА

Стоях сама край бързотечната река.
Наблизо млада скитница премина
с вързоп дърва под мургава ръка.
Градецът бе далеч, тя спря да си почине
и сякаш младата гора зелена
приседна да почине тук при мене.
Девойката, потърсила отмора,
при мен приседна, но не проговори
и слънцето пречупваше лучите си
във бронза жив на нейните нозе…
Но изведнъж повдигна тя очите си,
ръката ми със алчност взе
и каза; „Гледай, златна гривна,
не съм видяла досега такава!”
И стана доверчива и наивна.
Усмихнах се тогава
и знаех, че ако сега на този бряг
една от двете може да открадне,
за да не бъде вече нивга гладна
и пребогата да се върне във градеца,
то нямаше да бъде тя крадеца.

БЪЛГАРСКАТА КНИГА

Тя някога се пишеше с години,
преписваше се дълги нощи на ръка
и пътя, който смогваше да мине,
личеше като напоителна река.

И хората жадуваха за нея,
предаваха я от ръце в ръце.
слепецът, за да може да я проумее,
я носеше до своето сърце.

А тези, на които виждаха очите,
приемаха я като божа светлина
и устните им бяха ненаситни
да сричат ръкописни писмена.

И затова по-късно огнен вятър,
кога нахлу и почна да гои,
заравяха я те и криеха в земята
без страх и за живота си дори.

Сега стои свободно тя из светлите витрини
и безразлично я поглежда всеки, който мине.

ЖАЖДА

Лазят облаци дъждовни по небето,
лазят в топли слънчеви следи,
сенките си пущат из полето
да пасат с отпуснати юзди.

И поглеждат нанагоре всички
ведрина оттам да затече
и невидима тъкачка с водни жички
на огромен стан да затъче,

Чакат хора, лесове, ливади -
всичко в жажда огнена гори.
И за сянка моли, за прохлада
камъкът на синора дори.

Ала облаците бързо отминават,
сенките покорно тръгват с тях
и сред тъжните полета си остават
хората и мъртвите цветя.

Ти, надеждо моя - облако дъждовен,
още ли се луташ в моето небе?
Аз не чакам вече капките дъждовни,
сянката поне си остави над мен!

ЗАВРЪЩАНЕ

Къде се лутам из полето?
Земя, какво ме тук зове?
Защо разнася топъл вятър
дъха на полски цветове?

При теб от пътища далечни
се връщам като блуден син
и нещо топло и сърдечно
ме среща в твойте равнини.

В житата зрели аз се крия
и сядам в губера златист,
и слушам пулса ти да бие
във всяко стръкче, всеки лист.

Трептят светулките и нижат
венец за моята глава.
И както в родната си хижа,
заспивам в полската трева.