ЕСЕННО
ЕСЕННО
Есента е старица с коси от мъгла и позлата,
и е пусто гнездо свило в шепа пера от отлитане.
Тя е кестенче, дето търкаля се в спомен за лятото
и листенцата тлеещи е - въгленчета в косите ти…
Есента е виновното паяче, свито сред ъгъла,
от чиято уста се изплита въже за умиране.
Тя е всичко, в което сме вярвали и сме се лъгали.
Есента е мъжа, подир който очите са символи.
И реката набъбва, а с нея набъбва и погледа.
И се стича натам, накъдето очаква я зимата,
а над нея стърчи тишина като стройна топола
вярваща, че напролет с теб двамата пак ще ни има…
24.09.2015
БЯЛА СЯНКА
Приятелю, обичал ли си някога жена
така, че кожата ти на петна да стане
от болка след раздялата ти с нея?
На бели, тебеширени петна,
които да рисуват нейното отсъствие
и те да бъдат бялата й сянка,
с която вместо нея да ти светят…
А ти да си безкрайна тишина
и като в бездна, в себе си да падаш…
И празни да са всичките слова,
с които ще я викаш да се върне…
Приятелю, сега разбираш ли какво е тъмно,
какво е да си сам и непотребен?…
На бели, тебеширени петна,
когато си обичал не жена,
а ангел,
който литнал е от тебе…
25.09.2015
ГОРЧИВО ВИНО
„Горчиво!” - залата крещи - „Горчиво е!”
И устните му в твоите се впиха.
Потече сладост, от която в залата
ръцете им избухнаха в аплаузи,
а в мен остана невъзможно тихо.
И потен от вълнение щастливецът
не спираше да те целува лакомо,
додето се сгъсти в гърдите въздуха.
И натежаха срамно полилеите.
Гърмяха в ръкопляскане ръцете им.
И сякаш падаха край мене мълнии,
които ме разсичаха до костите.
А устните му в твоите залепнаха.
И виждах как в очите ти затворени
дъхът ти задушаваше се в корена.
Аз стисках здраво чашата за гърлото.
Окото й оцъклено се давеше,
във виното, което я изпълваше,
когато ти успя да се отскубнеш.
Смутено си избърса с длани устните,
но не успя да ми избършеш болката.
А той победоносно вдигна чашата
препълнена с наздравица към другите.
И сякаш право в мене с нея сочеше,
тъй както сочи пистолетно дулото.
И кърваво солено беше виното
от кръв, с която смеси се в устата ми
прехапана от мъртвото безмълвие
на зъбите раздрали остро устните.
Ах, как поисках той да те изпусне
и ти да се затичаш срещу мене,
да уловя въжето на ръката ти…
И заедно от тук да се измъкнем,
тъй както давещ се спасява в бурята.
И да избягаме далеч от залата,
от възгласа „Горчиво е! Горчиво е!”.
Да бъдем там, където много тихо е
и нощите са тъмно дългокоси
от сребърното дишане на месеца.
Където кожата ти е прозрачна
и виждам в нея как тупти сърцето ти…
Но с твоите очи, отворих своите
и пак съм тук в препълнената зала
с пияни погледи, с горчиво вино…
И виждам как от мене те отвеждат.
Стопявам се с последната надежда,
че някога отново ще сме двамата,
тъй както се стопи гласът на просяка
попаднал тук случайно, за да пие.
И сякаш себе си да оправдае
гласът му грапав се изви над всичките:
„Горчиво е! Горчиво е! Горчиво е!”
И те със снизходително мълчание
отвърнаха усмихнати от масите
от най-далечното си разстояние,
додето той изправено се клатеше…
Това бях аз… Сега позна ли ме?
Сега сме само двамата
в кръстосаните погледи през залата.
Косите ти отново са от злато.
В очите ти от щастие се мия,
че виното горчиво е, когато
за чужда радост, в мъката си пиеш…
ЪГЪЛ В НЕСЕБЪР
Местоименията на света се свиха
в единствените Ти и аз
кръстосани на ъгъл, в който тихо
възкръсвам в онзи дето бях
И пак сме калдъръмни булеварди,
един от друг пресечени до край
без пътни знаци и без тротоари,
че адът е един престорен рай.
И шумно в нас разбива се и плиска,
човешката, забързана река,
която не разбира колко ниско
небето е протегнало ръка.
И тя посочва точно в този ъгъл,
където сме застанали сами …
Съвсем сами, без лъгал и излъган,
и думите са блеснали ками,
които са забиват в нас до дъно
от клетви за любов, но без вина.
И точно в този ъгъл те целунах,
и само в този ъгъл си жена,
която искам всъщност да забравя,
за да откривам тука всеки път
любов и болка да кръстосва в хора,
че да обичаш цял живот се учиш.
И днес стоя отново сам на него
в безвремие с павирана самотност,
и сричам крачките на други двойки,
които са минаващ смях през мене
под писъка на уморени чайки
на ъгъла е цялата вселена,
в която те открих в космична среща?
И погледите бяха метеори.
Парче от твоя още нося в мене.
Избягали от време и от хора,
открихме се взаимно вън от себе си
един във друг… Очите бяха взривове
след дълго чакане в мига на взиране…
До крайност тишината ни изпълни
и нямахме потребност да говорим
в едно око разтворено отгоре.
И думите изгубиха значения,
понятия и нуждата от смисъл
в усещането колко сме си нужни
на ъгъла лишен от безразличие
И бе тъй моя, а остана ничия,
че всеки е на себе си обречен
и ослепен от нуждата за вечност
До край взаимно ако се изгубим,
ще знам, че в този ъгъл ще остане
парче от нас сред скелети на миди
пред хилядите предстоящи ъгли
след него, на които ще отидем.
И винаги на него ще ни има,
ще бъде наш…И мигом ще пристигам
на него всеки път, когато в мене,
започне образът ти бледнее
в контурите на други очертания
и чужда нежност мястото ти вземе,
че любовта не знае разстояния,
които да не може да премине,
усети ли че почва да изстива.
Ще бъда всяка вечер в пет без теб
/часовникът не помни други дати,
освен онази, спряла в този ъгъл/,
тъй както спрях тогава сам на него
препънат от очите ти зелени,
които ме сбогуваха солени.
И само тебе тука ще целувам ,
макар на други ъгли да заспивам.
И ще си мисля всъщност, че сънувам,
когато без да искам си отивам
и пусто ще е будното човечество,
защото всеки сън към теб отива
откривайки те в ъгъла на спомен,
че ъгълът е уморено време
отпуснало крилете си без полет
В ръцете си ще съм с букет от трепет,
бодлив с надеждата, че ще те видя.
И кървавочервена ще е дирята
във въздуха, която ще остави,
към ъгъла, когато ще го нося.
Усмихната ще идваш с тихи стъпки
и мъжки погледи ще се люлеят
събрани в сноп от мисли пожелани.
Ще падат колебания за обич
на тези, край които ще минаваш…
Треперещ от възбуда ще е въздухът
след облата магия на бедрата ти.
И тя ще те отвежда право в мене…
И кръгъл в този ъгъл ще те чакам
с най-синята възможна невъзможност,
в която с теб завинаги оставам…
И миг ще бъде дългата раздяла
защото в този ъгъл съм безсмъртен,
и само в него мога да възкръсна
от най-дълбоката си смърт без тебе.
че много дълго след това те търсих,
но тъй и не успях да те намеря.
Изписах с името ти всички плажове
с кръвта на пясъка блестящ от миди
да могат гларусите да разказват
за теб на всеки бряг, до който стигнат,
че с теб не си отидохме от ъгъл,
на който не успяхме да останем.
И виждам днес застанало на него,
едно момче да чака вместо мене,
в ръцете с букет трънлива нежност
от кървавочервени пожелания,
момичето си, дето закъснява,
тъй както някога очаквах тебе
в безкрайността на цели десет дена
и с краткостта на дългия живот
събран на ъгъл, който ни разделя …
ЦИГАНИН
на Усин Керим
Някакъв вид циганин нощем броди из мене.
Скита и вика така, сякаш кон е избягал
или любима…С пияни очи зачервени
взира се в мрака по-черен от клетва и дявол.
Свита в подкова Луната щастлива и бледа
право към нея го води…Такъв си го иска,
че вечно той й се пада на карти щом гледа
и сред утайка в кафето й обич го стиска.
Конят ще върне. От друг ще открадне момиче,
ала подобен на него едва ли ще срещне,
че като циганин лъже, когато обича.
Устните му като въглени в жар са горещи.
Бляскат с бакърен копнеж облаците ръждиво
около нея… И мамят го медни и тънки.
И съблазнен от това към Луната отива,
че си е циганин, нищо че бял е отвънка…
ХВЪРЧИЛО
С парче от роклята ти вързах вятъра
и той като хвърчило те издигна.
Подобно птица на високо мяташ се
и няма облак, който да те стигне.
Пълзи по вените горчиво виното
с възторга, който горе те задържа.
И бъдещето е тъга без минало,
с което за ръката си те вързах.
А мравките под теб човешки пъплеха
в небесното ревниво впили жило.
Към кръчмата животеца си мъкнеха
с последните останали им сили.
Кръвта на виното от гняв бе вкиснала,
че те отровни в завистта си бяха.
Ченетата им зяпаха увиснали.
Забодени с мълчание стояха.
Пробито зееха изпити чашките.
Бездънно погледът им се замая.
Един извади камък, а друг- прашката.
Какво се случи после - ти го знаеш…
ЖЕНА
На Габриела
Минава тя с походката на дъжд.
От отражението й прозорците са слепи.
Пред нея улицата е протегнат мъж
с милиард ръце, жадуващи нозете й…
Очите на хлебаря са замесили
в гърдите й тестото на надеждата
и тя наместо с поглед, с птича песен
под тънките си вежди го поглежда.
Шивачът на квартала от бедрата й
ушил е най-красивите си блянове,
а тя върви и бавно отминава
през сънищата му, без да остане…
И само мирисът й като лента
след сянката й бавно се развива.
И от безброй мъже единствен слепия
видя зад ъгъла при кой отива…
06.10.2015
