Георги Н. Николов

Далеч съм от мисълта да възхвалявам несъмнения лиричен талант на Йордан Пеев. Вплетен в палитра от ярки стихове за чудото, наричано „живот”. За България и хората в нея. За изумителното прозрение, че съществуваме. Търсейки себе си в щастливи мигове, грешки и заблуди. В любовта… И в правото да вкусим от истините за доброто и за злото, с които бележим пътя си до сетния финал. Все достойнства, подтикнали ме без колебание да разгърна и ръкописа на „Пощальонът”.

Съвременен роман, поднесен на читателите задълбочено и мъдро. С философска интерпретация на делничното. Изведено и съградено над обичайните, познати рамки. С добронамерени прозрения за несъвършената природа на людете, искащи да са щастливи. И за цената, която са готови да дарят на провидението в името на този блян.

Едновременно реален, мистичен, идеалистичен и жертвоготовен. Но тласкащ в книгата повествованието към трагична развръзка, мотивирана от героите чрез мисли, празни надежди и недобри постъпки. Сам Кристиан, централният персонаж в книгата, е прототип на мъжа-самец. Егоистичен, недоволен семеен властник. Дистанциран от Анна и от любовта й, която гасне в кухненското битие. Съпругата е заменена с уж вълнуващи, кратки увлечения, извън прага на общия им дом.

Постепенно на сцената изплуват, подредени в тревожно домино, и Валерия, Хари, Антон. Неусетно, ден след ден, галерията от човеци е всмуквана в неумолим житейски водовъртеж. В пяната от страсти има блянове, ревност, очакване за нещо по-добро. Мъждукат, вярвани-невярвани, закъснели прозрения с горчив привкус. И жестоки истини, когато става ясно чий син е мъничкият Денис. Родено в грях, детето е застигнато от смъртта в чистите одеяния на невинността. При възрастните тя е хаотичен, закъснял катарзис. И апокалипсис… Почти неосъзнат като пулсиращо знамение в броеницата от дни, сред които набира скорост. Сам авторът вплита в редовете си послание-загадка: „Кое е по-важно за нашето щастие? Моралният канон, или еретичната свобода на духа? Сладкият вкус на греха, или стипчивото преклонение пред (не)общоприети норми?” Всичко е относително, индивидуален избор на личността. И на преоценка, но идва ли тя в точния миг?

На критично  вглеждане в себе си е „осъден” и Кристиан, притиснат в смачканата кола сред реката. Намереният във водата дневник на Анна, споделян по страниците на стихосбирката, семейните снимки, спомените, подготвят съзнанието на мъжа за изповед. В храма на пустотата и на отчаянието, че не ще бъде спасен. Бележката, вързана на крака на гълъба, няма точен адресат, защото авторът й трябва да умре. Не е потребен на околните и е вървял само по пътя на нравственото разрушение.

Но му е дарена една последна милост - прозрението, че има Бог. С него си отива, а птицата отнася душата му в небитието. Сам гълъбът - пощальон на съдбата и безмълвен наблюдател на възмездието, изразява дълбока теистична символност. Като в полета си между героите незримо вплита и раздалечава общото, което ги свързва. И опрощава извечни грехове. Те ще ги взривят, противопоставят и подготвят за смъртта.

Перото, оставяно от птицата тук там за щастие, е добро пожелание. Ала изместено встрани от бурята на дребни суетни щения. От повика на плътта, или страха от самотата. От тръпката на търсената изневяра и скрит присмех над ближния, може би. Но няма друг, освен него, в заслужената самота на Кристиан и той е единствен негов изповедник. Заменил с присъствието си гълчавата на сивата тълпа, която делничните коловози отнасят в знайни и незнайни посоки. Покупката на пистолета пък е авантюра, обричаща Анна на смърт, вместо на чаканата обич и хармонично съжителство с Хари.

Медът на греховната наслада води Валерия до лудост след убийството на рожбата й, а съпругът… Съпругът Антон, разкъсван между бащината обич и нежеланието да приеме чуждата кръв за своя, се превръща в чудовище. Ще има ли за тях прошка от съда на читателите? Ще дари ли и на тях божествената птица перо за щастие? Или за прошка? А може би и прошката е уханна градина със свои граници, зад които започва нищото? Неизвестно. И май че така е по-добре…

Заедно с гълъба, реката също е мощен символ и убедително внушение. За вечност и непреходност. Нетленност. Сила и могъщество над крехката човешка природа, попаднала ненадейно в мътните й владения. Тя не е Лета, нито Стикс. А реален феномен, проекция на първичните стихии. Човекът  е крехък и уязвим. Затова,  щом умре, ще бъде забравен в дълбините. Както неизброимо множество преди него, а колко след него пък - никой не може да каже.

Кристиан е един от безброя. Довчера символ на разрушението на съдби, днес той е само непотребна вещ, захвърлена в калните талази. Можеща още да мисли, да чувства, да изпитва болка. Да усеща някакво закъсняло разкаяние, чуто единствено от птицата-дух. И от смъртта, разбира се. Дошла най-после при него, за да го погали с влажните си пръсти…

Не искам да преразказвам романа на Йордан Пеев „Пощальонът” - той носи безспорните си достойнства и има защо да бъде прочетен. Написан е увлекателно, с много мисъл, житейски опит и познание за същността на съвременника. Авторът е вещ психолог и героите му са поднесени убедително, цветно, достоверно. Действието се развива с растяща мащабност, пластично моделиране на персонажите и багрена емоционалност.

Никъде не ще срещнем, обаче, досадна нравоучителност за постъпките и световъзприемането им. Изводите са оставени на читателската публика и избора на чия страна да бъдат. Благодарен съм на Йордан, че имах възможност да се запозная с творбата му още в ръкопис. Тя свежо допълва стойностните заглавия в съвременната българска литература. И нека да има, дай, Боже, повече такива. На автора пък ще препоръчам: пиши, пиши и не спирай да пишеш! Търси мнение за сътвореното единствено в собствената си съвест. И нека да е крепко перото ти в годините…