„В ТОЗИ СВЯТ И СЛЪНЧЕВ, И ВЕЧЕРЕН…“

Георги Н. Николов

 

Трудно ще бъда опроверган, ако споделя, че живеем във време на духовно крушение. Достойнството на литературните класици се оказва „вехто”, или пък „партийно”. Зад песните им, според шепа скудоумци, надничат антидемократични идеи за право на хляб и лично достойнство. Модернистите пък получават лавровите си венци от касата на някое странно общество. Маскирано като добродушен приятел от земи презморски, а и сребърниците нямат край.

На този фон ще споделя, че все по-силно ме привлича „обикновената” лирика. Изтъкана от човечност, ясни послания, приземени размисли, доброта. А също, ако щете - от противоречия, съмнения, горчилка. Умело втъкани в ценностната скала на обществото. Към което принадлежим и което рушително градим, поколение след поколение…

Такова творчество ни поднася и Марко Марков в най-новата си засега книга - „Клада” (1). Съставена от избрани текстове в рима и верлибър, хайку, рубаи и философски едностишия. Кой е всъщност авторът? И как разбира творческото си призвание?

За мен животът на поета е такъв -
върви сред свои и сред чужди слепешком
с една родина горестна в гърдите.
И някой я убива постоянно,
решен да влезе в близката история.                                  „Сляпата”

Подобни откровения разкриват тежък морален кръст. Възправян от Марков срещу мътната стихия на делничността. Срещу доброволното обезличаване, неизбежната апатия и мишето доволство, че не ние ще оправяме света. Този бунт е донякъде тъжен - в него участват малцина. Защото не е за пари и слава. Нито за властващ полет над тълпите, крещящи неистово „осанна”.

А за груба власеница и труден хоризонт, в който блестят изконни човешки ценности. Творецът - пореден Дон Кихот, ще им дари без остатък своето интелектуално „аз”. Сблъсквайки се с двуличие, егоизъм, завист: все мрачни бисери от дъното на нашата душа. Преодолели времена и епохи, наивните стремления за общо добруване и химеричната идея, че човек за човека е брат.

Удивителната им жизненост е атавистична. Прекланя се единствено пред самата себе си, а отделната личност е марионетка. Обречена на подчинение, или физическа смърт. Остава ли жив споменът? Да, но кърви. Защото не е самоцелен, а скулптиран в ярост. Сред кипежа на масово хорско общение, изглеждащо привидно хомогенно. Прилично повече на уж притихнала лавина, която след миг ще се подчини на собствената си ярост.

Дилемата пред същността му е трудна. Някой трябва, за кой ли път във вековете да разбере и сподели разминаването между думи и дела. Между лозунги с лъчист оптимизъм и мрачни лица, поглеждащи към ножа. И още - между приятели от детинство, неусетно приели ролите на Моцарт и Салиери. Между светлината и низостта, между…

Повече от хляб и сол си нужен
ти на всичко мое и на мен.
С колко болка те обичам, друже!
Как си врастнал в трудния ми ден!

И когато паднеш най-накрая,
все едно кога или къде,
ще заплача аз, защото зная:
враг не може да ме предаде.                                  „Към един враг”

В голяма част от „Клада” авторът е любознателен, добронамерен странник из пустошта на биологичните ни щения. Той е добър психолог и вярно откроява антагонистичното равновесие, изграждащо същността ни. Готово да се срути в първия трус, нарушил монотонния уж коловоз на битието. Дава на мисълта ни обосновка, а върху нея светят добри дела, или откровени злини. Това е основата, върху която Марков защитава принципите си за живота. Именно животът е безмерно щастие. Трудно обясним феномен, неясно защо избуял върху планетата Земя.

И пак така неясно - дарен на нас, безименната броеница от поколения. Едни орисани за градеж, други - с анатема за разруха. Защо се раждаме, щом трябва да умрем? Какво ни различава от безсловесните твари освен притворството, с което раняваме по-тежко от меч? Имат ли смисъл делата ни, щом смъртта обезсмисля всяко човешко начинание? Ето основните, струва ми се, тонове във философската палитра на Марко Марков.

Но те не звучат еднозначно и не поднасят на читателя готови формули за възприемането на света. За лична реализация в лоното на гражданската пирамида и за спомен, оставащ след тленното ни его. В повечето случаи поетът акцентува върху привидно делничния щрих. Върху социалната импресия, спомена, пиетата за близък човек. Ето я красотата на заобикалящия ни свят, но и болката от досега с него. И нравствената равносметка, без която лирическото откровение ще бъде само сбор от пожълтели снимки.

Или предчувствие за бъдеще, загубено някъде между нашите копнежи и реалността. Пъстро Виенско колело, в шемета на което едни човеци бурно дишат с пълни гърди чувства, страсти и копнежи. А други, замръзнали в пространството, безлично наблюдават изтичащият през пръстите живот. „Банален съм, щом само истини откривам”, твърди Мъдрецът по страниците. Лъжите пък, поете, какво са, ако не дъждовни мехурчета, които слънцето безжалостно трие?

Много са темите, вплетени в емоционалния хоризонт на „Клада”: за любовта, семейството и изтлелите силуети на обични люде. За спомена, виното и моралната награда да не бъдеш зрящ слепец.

Да си икона на съвестта, която може да бъде докосвана. С която може дори да се спори, вместо да бъде издигана в ефимерен култ. Всички те - сполучливо, въздействащо, картинно, са вградени в матрицата на различни поетични форми. Винаги съм твърдял, че поезия не може и не трябва да бъде преразказвана. Нито само четена за ерудиция и тон с литературния процес на времето. А за да стане искрица от същността на четеца и да му свети в неравния път. Къде ли? Това сега не е важно. Но е от значение, щом

Ти,
който си в мен,
аз те обичам,
защото ме мразиш,
когато не съм
аз
и се обичам.                          * * *

Много горчива обич към съвременника носи в себе си „Клада” на Марко Марков и е грапава ласката, която дарява. Искреността му не подлежи на съмнение, изреченото пророчество за надмощие на доброто над злото - също. И ако правилно съм го разбрал, ще завърша с чужда мисъл, може би подходяща за обърканата ни орис като народ. Усмихнат, или озлобен към онзи до рамото, готов да ни подкрепи, или препъне. След прочита на книгата ми се ще смирено да припомня: „Във години тежки на смут и разврат, не съдете братя своя брат…” Все пак, слънцето още свети за всички… 

…………………………………………….

1.Марко Марков. Клада. Издателска къща ХЕРМЕС, Пловдив, 2015 г.