(В памет на поета Здравко Кисьов)

Драгомир Шопов       

В едно свое стихотворение Здравко Кисьов беше писал, по повод боровете, които не превиват клони, че човек също трябва да придобива боров нрав - значи да не превива колене и да не се кланя на недостойни властници, да пази своето достойнство. Здравко беше именно такъв човек. И остана такъв докрай. Той съумя да запази своята човешка, гражданска и творческа позиция, въпреки превратностите на живота. Досещам се за нещо, случило се преди 50 години. 

Няколко млади и надеждни творци от Русе, сред които Здравко и Иван Цанев, определили се като сърдити млади хора, издадоха интересната брошура „Поетическо вероизповедание”, в която смело изразиха своето несъгласие с някои норми на поведение, налагани от догматични величия. 

Предвид на това Здравко бе написал: „Майко, / раждай моите братя / с рога!” А Иван Цанев заявяваше категорично: „Ще продадем последната си риза, / за да отложим с някой ден смъртта. / Ако не се отровим с оптимизъм, / ще надживеем края на света”.  Управляващите, разярени, обвиниха поетите, че са песимисти, че са чужди на героичното ни време и още много.

И естествено, групата смели автори бе разтурена. Но тя вече бе позната, добри думи за нея бе казал дори Е. Евтушенко. Това е минало, както и да е. Дано поуките от това минало не се забравят. За мен е важно, че в сърцевината на това минало се вписват стихосбирките, които Здравко издаде, вписва се работата му в полето на културата в родния Русе. Той бе първият председател на русенското дружество на писателите, работеше като журналист, редактира популярния алманах „Светлоструй”, работеше с млади автори…

Интелигентен, учтив, високообразован, притежаващ един ненатрапващ се артистичен аристократизъм, Здравко деликатно отстояваше разбиранията си за творчеството. Спомням си премиерата на книгата му „Канон” през 2002 г., на която имах удоволствието да присъствам и да поздравя своя чудесен приятел от името на СБП. И сега виждам пълната зала за култура в Русе, експонираните картини на известни художници и смутеният от огромното внимание поет. Хората го обичаха!

Много време преди това, за което говоря, Здравко ме помоли да помогна на сина му Роман да си намери квартира в София - Роман бе приет в Художествената академия. Той се настани в нашата голяма къща, което беше повод много по-често да се виждаме със Здравко и както винаги да споделяме мисли за поезията, за преводаческото изкуство (Здравко преведе много видни поети, като Тадеуш Ружевич, Имант Зиедонис, Карл Сандбърг и още много); да разсъждаваме за пътя, по който трябва да вървят и се развиват младите писатели, да съумеят да бъдат те верни на себе си и да запазят творческата си енергия.

Отличителен белег на Здравковата поезия, той има стихосбирка с това заглавие „Отличителен белег”, бе преживяното и неизтляло в душата му, настоящето, изпълнено с копнежи и с една завладяваща изповедност, бе стръкчето дързост, която му помагаше да се извиси над низостта, над дребните суети и глупавите човешки страсти. Често пъти поетът се усещаше на ръба на пропастта, но имаше свободата да се освободи от „пагубния плен на вещите”.

Той се стараеше да не пропусне един очакван, красив миг, стараеше се да се движи, да вижда, да открива. Някъде признаваше, че движението е неговото спасение. Отличителен белег в поезията на Здравко бе болката в душата му, „притискана от хиляди лъжи”, бе уверението, че, въпреки стронция, който лепне по думите, е време за обич. Здравко бе писал:

Преди да си тръгна завинаги от света,
дано имам време, си казвам понякога,
макар безпричинно, макар непонятно -
да мога със всеки от вас да се скарам,
да мога със всеки от вас да се разделя,
за да не се случи да ме заровят в пръстта
с толкова много обичани хора в сърцето!

Здравко бе вглъбен, дълбок поет, няма при него амбициозни крясъци, не звучат фанфари… Той се утвърди като майстор на късата стихотворна форма, на плътна, емоционално сгъстена, философски наситена, много трудна, изискваща огромно интелектуално напрежение.

При него има неочакваности, има открития, които провокират мисленето на читателя. При него нощта е светла като ден, от усмивки непристорени; тишината е голяма бяла птица; покана за песен е цветето; красотата боли; поетът, като уморен малък бог, чака появата на своите атеисти; от камъните, хвърлени по него, той си издига светъл дом; птиците при Здравко не бягат от зимата, а отиват да доведат пролетта…

Тази афористична, стегната, притчова мисъл у него естествено доведе до чудесната му книга „Рефлексии”, която той не дочака. Прочитайки я, си помислих колко тя се родее със сътвореното от един друг знаменит русенец - Елиас Канети - и главно с книгите му „Провинцията на човека” и „Тайното сърце на часовника”.

Какво необозримо въображение, каква пулсираща мисъл, какво откровение представляват Здравковите „Рефлексии”. Книгата не може да се разказва, тя може само да се изживее с ритъма на сърцето и тогава читателят ще успее да разгадае и приеме поетовите импулси, да открие в себе си онова, което му е внушил поетът-мислител. Ще ви прочета само няколко от голямото, в което ни потапя Здравко:

 „Някога гледах как розата разтваря своята пъпка. Днес виждам само как растат нейните шипове.”;

„Думите трябва да ехтят не като изстрели, а като стъпки от човек към човека.”;

 „Няма да се дам жив на смъртта!”;

 „За това, какво е свободата, питай не свободния, а роба!”;

„Пишейки, все едно, че преливам на пребледнелия лист хартия от собствената си кръв?”;

 „Аз съм лудият, който събира възглавници и се мъчи техния пух да превърне отново в птици.”;

„Целият ми живот премина, подобно на молив, в единоборство с хартията. И сега, на прага към отвъдния свят, си мисля не за написаното, а за това, което не успях да напиша.”;

„Писателството - пише Здравко Кисьов - е хайка за думи”. Благословена беше поетовата хайка. Той успя да улови думите на многоликия живот, да ги постави една до друга, за да се чувстват те удобно и уютно. И да превъзмогнат нервния шум на времето, което трябва да се научи да разбира истинските и силни думи на поетите.

20 април 2015   

_____

Текстът е прочетен от Драгомир Шопов на 21 април 2015 г. на Литературната вечер в памет на поета Здравко Кисьов в Унгарския културен институт в София.