Иван Стефанов

ЛЕХИ С ЦВЕТЯ

Привечер се захлажда, лъхва и ветрец, та излизам, да поседна на пейката отпред. Пусто е! Хората оредяха, едни се пръснаха по света да търсят работа, други заминаха направо на оня свят, та друг не сяда тук.
От няколко дни на пейката присяда и възрастна жена, но съвсем на края и обърната на страни. Стои, мълчи, от време на време изважда от пазвата си плик, от него нещо и си го гледа, гледа, после обратно, всичко в пазвата.
Стоим и си мълчим - тя на единият край на пейката, аз на другият. Една привечер, жената не беше се обърнала съвсем настрани и кога извади плика от пазвата видях, че от него извади снимка.
Гледаше я, милваше я с ръка и от очите и капеха сълзи. Когато ръката изтриваше
сълзите от снимката, на нея се виждаше една сграда- на два ката, с голям чардак, с камък, с бяла мазилка и черно дърво.
Отпред, пред първият кат, лехи с прелестни цветя.
Една вечер не изтраях и запитах:
- Защо плачеш? Близък човек ли загуби?
Една сянка се обърна, загледа ме и изрече:
- Не, не плача!
Замълча, изтри очите и пак заговори…
Дошли наскоро, от село, близо до Балкана, че там няма и няма работа, та децата решили да дойдат тук, дано намерят, че там вече не се живее. Имали чудна къща, правена и от дядо й и от баща й, ама да купят тук, продали там.
Останала и само тая снимка. Не се забравят, ни двор, ни къща, ни цветята пред нея, та си ги гледа и си ги милва.
Спря, замилва снимката, и заизтрива сълзите, които капеха по нея.
Домиля ми, домъчня ми, та викам:
- Не плачи, не плачи, всичко се забравя.
И чувам:
- Не плача, не плача, поливам си цветята.
Една жена на възраст, една сянка, гледаше една снимка, милваше една сграда, ронеше сълза след сълза и поливаше леха след леха…
С цветя!
Да не изсъхнат!

ЧИК-ЧИРИК

Приседнаха… В ъгъла… Настрани от хората… Двама… Побелял, олисял, попрегърбен…И посребряла, потъмняла, пречерняла…
И се гледаха… И мълчаха… И поръчаха… И отляха - за „Бог да прости”… И отпиха..
Беше си дошла… Да си изпрати мъжа… На оня свят… Че той… На тоя не издържа…
Някога… По онова време… Той и мъжът й работеха заедно… Тя идваше често в ателието…
Хубава беше! И се казваше Елена! Идваше, присядаше, заговаряше… Сипеше думи…
Чуваше се песен! Не говореше жена… Чуруликаше славей… Та тогава я прекръсти…
Викаше й…
- Чик-чирик!
- Чик-чирик!
Беше още млада…Беше даскалица! Учеше децата… На другите… Свои още нямаше…
И настъпи новото време… И настъпиха промени… И закриха училището… И я преместиха в друго… Закриха и него… И обикаляше и тук… И обикаляше и там…
И при тези, и при онези… И все едно… Чик-чирик - без работа…
И в ателието… Дето работеше мъжът й… И там… И там се нещо промени… И там без работа останаха…
А бяха майстори! От класа!
И помръкна животът… И посивя… И помътня… И тя не издържа… Замина! Някъде…
Отпиха… Проговориха… Как е тоя, как е оня…? Жив ли е тоя, жив ли е оня…? Къде е тоя, къде е оная…? И поръчаха пак…
Той замълча…
Нямаше какво да каже… Всичко се виждаше…. Беше побелял… Беше посребрял…
Беше ужким живял…
Тя продължи… Къде е била толкоз години… Де е по света скитала…. Де е работа търсила… Що е правила… Как е живяла… Как е слугувала… Как е болни гледала…
Как е подове мила… Как е жилища чистила… Как е пазарувала… Как е готвила…
Как е прала… Как я заглеждали… Как я опипвали… Как я питали… Защо е дошла?
Каква е била? И не вярвали! Ни че тя такава е била… Ни че мъжът й такъв е бил…
Тя говори… Тя разказва… Гласът й не пее… Гласът й плаче… Пред него не е Чик-чирик… Пред него не пее славей… Пред него плаче слугиня…
И е навел глава… И гледа в чашата… И му иде да вие, да вие… Уши да запуши…
Да не чува…
Че очите…И притворени, и замъглени… Виждат Елена… Хубава като богиня…
А ушите дочуват:
- Бях слугиня…
- Бях слугиня…

ГОСТ

Дойде една привечер…
В един горещ летен ден.
От улицата, отдолу, зад дувара, някой извика:
- Тук ли сте? Излезте! Имате гостенин!
И аз, най-малкия, притичах…
На потъналия в прах път, стоеше човек…
Една глава, с побеляла, проредяла коса, с два провиснали мустака, подпрени на една патерица и… един бос крак.
Пристъпи и пита:
- Тук ли е къщата на….?
Не дочух ли, не разбрах ли, но тук, кога дойде човек, на вратата не се говори, на вратата не се пита.
Тя се отваря. И то широко.
Пристъпи и го поведох през двора, към къщата.
И заизлизаха, и заподаваха ръце, и изричаха:
- Добре си дошъл! Седни! Почини си…
И той приседна до стената, под стрехата.
И простря един бос, подбит, изранен крак.
В къщи зашетаха.
Беше дошъл гост!
И той трябва да се посрещне като господ, защото може и да е Той. За нас може и да няма или да е останал само корав хляб, но за гост не може. За такива се къташе по нещо…
Разшетаха се, за подреждаха и приседнахме…
Около софрата, на малките - трикраките столчета.
И се завъртяха, и тасът с мискета и думите…:
- Хапни си, пийни, отпусни се, не се стеснявай…
- Как си, що си, измори ли си, от де си….?
Похапна, попйна, и се поотпусна и проговори…

От далече бил. От едно селце, настрани от пътя. Ако минеш от там, и не ти кажат, няма и да го видиш.
Тръгнал преди три дена!
Не можел вече да чака! Трябвало да дойде! От трийсетина години искал, но не знаел къде. Та ония дни минал през селото някакъв, продавал по нещичко, та приседнали, и се заговорили, и от дума на дума, та стигнали и до войниклъка.
Кой къде е бил, кой къде е воювал…?
Та като разправял, къде и как е загубил крака си, и как е останал жив, оня, не щеш ли рекъл:
- И аз чух за нещо такова. В едно село, разправяха за такъв чиляк. Сигурно е той!
И ми описа, де е това село…
Та събрах сили и тръгнах. Толкова години питах, разпитвах, кого ли не. Нищо! Ей вече ще си ида. Колко ли ми остава. Ще си ида без да съм отишъл при неговите хора, в неговото село, да ги видя, да ги прегърна, да целуна ръка на жена му, на децата му и да им кажа…
И изхлипа, и проплака:
-Да им кажа, що съм жив, какъв човек беше…
Тасът се завъртя.
Край софрата е тихо.
Вървял три дни! Бос, с един крак и една патерица. Присядал като капне, и от жега, и от умора. Приспивал до някоя рекичка. Капнал, ама стискал зъби. Да стигне! Да види! Да каже!
И продължи да говори…
Стигнал до селото…
И питал кого срещне, и щом кажел името, всеки посочвал с ръка и викал:
- Там, на оня край на селото…

Търсел един човек, с когото заедно прекарали годините през войната. Голям, едър чиляк - силата си не знаел. Веднъж кола затънала, и конят паднал, и не можел да стане, измъкнал коня, впрегнал се и измъкнал колата. Та, оня чиляк му казал, че тоя трябва да е от тъдява, така чул да разправят. За такъв чиляк.
Изпратиха ме. До собата!
Притичах. Свалих от стената голямата снимка, в тежка черна рамка. Войник, седнал на стол!
Донесох я. Обърнах я към госта.
Приведе се, протегна ръце, взе снимката, допря я до лицето си и замря…
Навел глава над снимката, навел се над софрата, и потреперва и от снимката нещо… закапа…
Жените трият очи, баща ми свива цигара и аз знам…
От огнището! С машата! Въглен!
Да припали…
Козата, проклетницата, се е отвързала и прескочила в градината. И магарето зарева. Иска вода.
И за всичко съм аз. Най-малкото. Вържи козата, напълни кофа с вода за Марко. Виното свършило…
И все аз! И тичам, и бързам, и пак ни всичко видях, ни всичко чух…

Тасът се завърта край софрата.
Гостенинът разправя…
…еди-кога си, еди-къде си, на еди-кой си баир, еди-какво си станало. Кога, къде, колко, в кои окопи лежали… Кога, къде, с кого се били. Кога, къде, колко не станали. Кога, къде, колко зарили,… там - по ония чукари и баири…
Стъмни се…
Зад стрехата надникна месечина…
Запримигват звезди…

…та, една вечер, като притъмня, старшият ни поведе. Отсреща, на бая разстояние от окопите, дето се бяхме заровили от кой знай кога си, има могила. Не много висока, ама стърчи. И рошава. Обрасла с храсталаци. Та там, ще сменим ония, дето са били там досега и са гледали какво правят ония отсреща. Ония дето и те са се зарили в земята.
Ние ще ги сменим. На сутринта, преди да просветлее, ще ни сменят и нас. Цяла нощ ще лежим прилегнали, ококорени и ще гледаме в тъмното и ще слушаме…. дали ония няма нещо да направят, дали няма да тръгнат към нас.
И припълзяхме, и се сменихме, и прилегнахме, и се за ослушвахме, и се заоглеждахме. Цяла нощ!
И зад нас тихо! И пред нас тихо!
Чакаме! Да зазори, да ни сменят…
И се зазори, и засветля, и слънцето се показа, и се навири и тръгна нагоре…
Отзад, зад нас, нищо! Никой! Тишина!
И изведнъж, отпред нещо проеча, нещо затрополи, заблъскаха барабани и над запустелите ниви изникна дълга, ама много дълга редица,… от черни приведени фигури…
Пред тях, блестят ножовете…
И тръгнаха! И Мълчаливи, и грозни и страшни!
И Право към нас!
Зад нас, нищо! Мъртвило!
Вървят и мълчат!
И се приближиха!
И тогава треснахме! Без команда!
И стреляхме, доде се свършиха патроните…
И станахме! Без команда!
И ги срещнахме, и с ножове, и с приклади, и падаха, падаха, и не свършваха… и ни смазаха.
Той - и подигна снимката - удряше, и на ляво, и на дясно, и нагоре, и на долу, и с щика, и с приклада, и вече не стоеше на земята, а на купчина трупове. Заградиха го! Щик до щик, до едни окървавени гърди. И го повалиха!
Паднах с пронизан крак…
Гледах отдолу как го смазаха, как го овързаха.
Веригата отмина. Към нашите окопи. Оттам ни изстрел, ни звук. После след време разбрах. През нощта нашите отстъпили…
Оттеглили се и ни забравили….
Пред куп от трупове - стоим шестима!
Останалите живи.
Раздрани, окървавени, овързани…
Около нас… ножове…
Поведоха ни. По прашен път, през черна нива.
Вървим! Вървят петимата, аз се влача. Проврял съм ръце зад вързаните му отзад ръце и се влача…
Вървим! И край се не вижда, и слънцето прегаря, и изгаря и кръвта се спича…
Влачим се…
Аз се влача. Аз ги бавя Аз вися отзад, на вързаните му ръцете и влача пронизаният крак.
Ръгат, блъскат, бият и един от тях - офицеринът…
Приближи. Зарита ме. Крещи! Увиснах съвсем.
Измъкна сабята, завъртя се, да ме съсече….
…и ръцете, на които висях трепнаха, въжетата изпраскаха и отхвръкнаха. Паднах.
Не видях как скочи, видях как две големи окървавени ръце, хванаха едно гърло и откъснаха една глава.
После …
Сечаха! Въртяха саби и сечаха.
Насякоха го на парчета и ги ритаха по земята.
Друго не видях. Само това…

Проплакваше, потреперваше, разказваше…
Жените плачат
Един мъж пуши цигара, след цигара - от качак…
Едно хлапе слушаше с отворена уста

Отпи! Избърса очи! И пак продума:
Проходих, прибрах след време.
И гол, и бос, и без крак, и много неща забравих.
Едно не мога. Привижда ми се!
Като тръгна, не вървя направо. От време на време ми се привижда нещо на пътя и се отбивам встрани. Заобикалям и пак направо. Продължа и пак то. Заобикалям, да не стъпя на него.
Притрепера и изплака:
- Привиждат ми се парчета накълцано, кърваво човешко месо.

След три дни си тръгна….
Не взе цървулите. Щели да му убиват!
Взе само хляба, …
И тръгна…
Пред портата. Голямата! Стояха хора. Много.
Цялата махала! И мъже, и жени и деца.
Тръгна!
По прашния, потънал в пепел и прах път.
Вървеше по средата.
Но се отбиваше, заобикаляше нещо…
И пак продължаваше…
И пак разравяше, и пепел и прах…
С една патерица… и един бос крак …

На стената. В собата. Имаше снимка.
Войник на стол.
В сандъка на баба имаше преграда.
Вътре имаше три неща.
Синджир от пендар, с едно алтънче, някакъв кръст-медал, вързан и той на синджирче и един лист.
Когато се научих да чета прочетох:
„…за изключителна храброст…”
И чак когато и побелях, научих че това била най високата награда през оная война…
и че била дадена само на двайсет души….

ПАМЕТНИКЪТ

Една след друга… Година, след година… Сграда след сграда… И центърът се оформи!
Малко спретнато градче… Остана само паметникът… Място бях замислил… И къде, и колко голям… Но на кого да бъде?
Та местните власти умуваха… И се двоумяха! Но един ден решили! На загиналите през войните! И ме уведомиха… И вече драсках… Драсках и късах лист след лист… Ту нещо се налучка… Ту… Да направиш нещо…Да увековечиш нещо… Но да е такова…Че кога пред него застанеш… Дума да не можеш да промълвиш…
И само да се поклониш! Лист след лист… Ден след ден… И един ден ми се стори… Нещо се получи…
Трябваше да ми донесат списък…
С имената на загиналите през войните…
Име, чин, полк, година на … Донесоха го! Име след име… Лист след лист… Редници, подофицери, офицери…
И се стъписах!
Излезли… Почти от всеки двор… От всяка къща… И не се завърнали… И останали…
По баири, по чукари…
А тия, де се завърнали… Осакатени, обезобразени… И те по баири и чукари… Ръце или крака оставили… Тях, в списъка ги няма…
Големият ми паметник… Не побираше и част от имената… Да го навиря и до небето…
Пак няма да стигне мястото! Да намаля буквите… Не става…! Нямам право! За такива хора не се пише с дребно.
Големият ми паметник се оказа малък…
Оказа се жалък!
И пак усетих… Че по гръбнака ми се стича ледена лента… Пак ли не успях! Пак ли едно мислех, друго става! Пак ли се изложих?
И се утешавам… Не ми е за първи път… Но сгреших ли? Може ли паметник да се направи…? И на него толкоз имена да се изпишат…
И се загледах в небето над мен… Притворих очи… И заизписвах имена… На Ония…
Като Дядо - насечен на парчета… Като брат му - без двата крака…Загиналите, осакатените… През войните…
Изписвам четливо, да се вижда ясно…
Но! Небето не ми стигна! Небето, над земята, за който са паднали… Не стига! Не побира имената… И как ще стигне! Та те са стотици, стотици хиляди… И именни, и безименни…
И спрях да пиша…И се загледах в звездите…
Те, с имена или без имена…Малки или големи…
Винаги светят… И винаги ще светят…
Паметник не направих … Но се утешавам…
На звезди… Никой не направил паметник…