Николай Лилиев

Дебелянов тогава (1907 г.) беше възторжен, млад. Грижите не бяха хвърлили още сянка върху неговите детски сини очи. Четеше много. Пишеше и рецитираше чужди и наши поети. Живееше само с поезия, макар да беше винаги зает и с държавна служба, коректорство, преводи, репортерство.

Беше печатал вече своите първи работи в „Българска сбирка”. Не обичаше да говори много за себе си. Често менеше настроенията си. Понякога биваше мрачен и тогава губеше вяра в себе си и във всичко.

Той обичаше да чете. Да чете „до замайване”, както сам се изразяваше. Приемаше с възторг всички френски поети от Бодлер и Верлен до Мореас, от когото по-късно преведе няколко станси. Познаваше доста подробно и руската литература, особено поезията - от Пушкин до Александър Блок.

Възторжено говореше за мнозина наши и чужди поети, но не твореше по чужди образци, не наподобяваше съзнателно никого - стремеше се да бъде винаги свой, оригинален и да прилича само на себе си.

И, наистина, Димчо стана един от най-личните ни поети.

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 525, 15.10.1941 г.